/Поглед.инфо/ Когато така наречените експерти, а също така либералите (системни и несистемни) говорят, че не ни е нужно да се караме със Запада, че трябва да дружим, отваряме границите, сътрудничим и прочее - всичко това предизвиква смях.

Навярно можехме да сме толкова наивни 30 години. Тогава на мнозина, дори адекватни хора, им се струваше, че само да падне “желязната завеса” и всичко ще се нареди. Че Западът няма планове да унищожава Русия, да и изсмуква ресурсите, че ще живеем дружно.

Разбира се, всички тези наивни мисли изфирясаха няколко години по-късно. Вместо мирно съществуване, Западът започна да подкрепя тези политици, които грабеха нашата страна.

При най-непосредствено участие на Запада се проведе хищническата приватизация. Глобалистите откъснаха страните от бившия СССР от Русия, възпитавайки там русофобски националистически настроения. А НАТО продължи да се разширява на изток.

Но за какво са всичките тези думи. Както показва историята на Русия, ускореното развитие в нашата страна започва едва когато имаме външен враг, когато се намираме в състояние на геополитически конфликт. Ако отношенията със западните държави ставата “приятелски”, това автоматично означава разложение.

Ако погледнем последните 30 години, то можем да ги разделим на следните периоди:

  • 90-те години: дружба със Запада, разложение за страната

  • 2000-2014 г.: неутралитет със Запада, стабилизация и решение на редица вътрешнополитически проблеми.

  • След 2014 г.: вражда със Запада, кардинално изменение на вектора на развитие на страната, повторно пускане на икономиката.

Повтаряме за пореден път изтърканото: американците и европейците нямат интерес от равноправно партньорство и дружба с Русия. Те ненавиждат нашата страна на подсъзнателно равнище, защото ясно осъзнават, че ние сме различни. Ние никога няма да се съгласим да бъдем колония или полуколония, продавайки природни ресурси и купувайки техните стоки. Този модел може да ни се налага за известно време, но в дългосрочен план е безперспективно.

Естественото състояние на Русия, при което има ускорено развитие, е конфликтът. Така се е наложило, че за развитието на дело, а не на хартия, нашето правителство започва да се замисля едва при външна заплаха.

Нима ни трябваше да създаваме национална система за разплащане преди 2014 година? Разбира се, това можеше да се направи. Но такава се появи едва когато възникна реална заплаха да ни изключат от СУИФТ.

Нима можехме да започнем заменянето на вноса преди 2014 година. Можехме. Но започнахме с това едва, след като ни наложиха санкции и Русия се лиши от достъпа до модерни технологии.

Можем да дадем огромно количество подобни примери. Сега имаме ново засилване на геополитическото напрежение. Може би дори по-съществено отколкото през 2014 година.

Лавров днес заяви, че ако така и не бъде постигнат компромис (а е 100% сигурно, че няма да бъде постигнат), отговорът на Русия ще стане военно-технически. Тук вече можем да гадаем какво ще се случи всъщност: ракети в Куба и Венецуела или присъединяване на югоизточна Украйна.

Но е сигурно, че нещо ще има. Значи ескалацията ще се засилва. Нашата икономика ще работи в режим на мобилизация. И това е нашият шанс. Шанс да се избавим от либералния монетаризъм, да го изпратим на бунището на историята. Шанс да придобием истински икономически суверенитет. Да сложим край на петата колона вътре във властта.

Всичко тепърва предстои. Руснаците се стягат бавно, но идват бързо.

Във всичко това има един важен момент. Погрешно е да се разделят външната от вътрешната политика. Трябва да се занимаваме с всички направления, защото те по най-непосредствен начин зависят едно от друго. А тук, уви, имаме дисбаланс. Ако външната ни политика е суверенна, то икономиката ни и до сега е вградена в глобалистката световна система. Време е да приключим с това.

Превод: В. Сергеев