/Поглед.инфо/ Хитов въпрос на днешния ден е дали Путин ще отиде на преговорите в Истанбул. Загрижени са всички, като почнем от Зеленски и минем през брюкселските стратези, та стигнем до Тръмп. Както се разбра, последният е решил за всеки случай да отиде лично в Истанбул, за да не се случи някакъв гаф.

Останалите от групата около Зеленски не може човек да ги разбере всъщност искат или не искат Путин да отиде на преговори или, ако кажем по нашенски, хем им се иска, хем не им стиска. Причината е, че ако Путин наистина реши отиде лично, а там присъства и Тръмп, тогава картите на Зеленски съвсем ще олекнат. Особено интересна в случая е позицията на Мерц, бих казала, исторически оригинална. От 1945 година насам за пръв път Германия дава ултиматум на Русия и я заплашва. Настрана от другото, това звучи като виц, но обикновено след подобни „вицове“ следват последици и те едва ли ще са само свързани със санкции към Русия. Както казваше един филмов герой: „А може би обратното!“ Във всички случаи ще трябва да се изчака и последният коронен номер на онези, които спят и сънуват как да спрат мирния процес в Украйна. Сега обаче, ако посегнат въпреки тяхната изобретателност да търсят невъобразими ходове за това, няма вече как да не стане ясно за всички, кой кой е в тази игра. Ако трябва трезво и без емоции да се погледне към действителността, то поради отсъствието на баба Ванга никой не може в момента да каже това ще се случи или няма да се случи

Както може да се съди по реакциите на европейските лидери и на политическите фракции от различен цвят, Путин наистина изненада всички с предложението за директна среща в Истанбул. Готовността си той популярно обясни като един вид продължение на онези принудително едностранно спрени преговори през 22-а година, за които толкова много се говори в момента. Това обяснява нещата, но наполовина или по-точно казано, прави ги по-скоро удобна информационна позиция за възприемането им от масовия наблюдател. Така би могло да се оцени поведението на Путин само, ако не се познава реалната ситуация в неговото обкръжение, а така също обстановката, която се е формирала в руския елит, както и отношенията сред отделните глобални играчи в политиката и икономиката на страната. Авторитетът на Путин в Русия не се крепи само на патриотичните и емоционални настроения на руското общество, не само и на паметта за някогашната велика победа и чакането на новата такава. Всички щат и не щат признават, че Путин се оказа единственият човек способен като ръководител на тази необятна, не само като територия, а и като обществено-политическа даденост, страна да балансира и управлява интересите на различните водещи фактори в руското общество, особено по въпроса на тъй наречената специална операция в Украйна. Те варират от крайно агресивни схващания за това, че просто Украйна трябва да се вземе и да си влезе там, където е била винаги, в състава на руската федерация, до това, че е време вече да се спре тази война, за да се насочат усилията към други перспективни направления на реализиране на руските имперски интереси. Мотивите за вземане на всяко балансирано решение са, без съмнение, винаги интересите на Русия. Както се вижда, те далеч не са само в това, дали завзетите териториите ще останат руски като доказателство за победата на въоръжените сили или дали ще се търси и друго по-генерално решение за недопускане на натовските позиции в непосредствена близост до Русия. Това е политическият елемент на дискусията, а икономическият касае не само придобиването на промишления потенциал и полезните изкопаеми в тези територии, а и нещо съвсем друго - това са най-вече интересите на военнопромишления комплекс, гръбнака на величието на Русия. От Петър Първи насам тази страна винаги е разчитала на военнопромишления си комплекс за да укрепи себе си не само като държава, а и като могъща сила, даваща й правото да се нарече велика, без която нищо на тази планета не се е променяло оттогава до днес.

Путин по всяка вероятност явно е изправен пред същия въпрос, дали да отиде в Истанбул и да започне разговори за мир. Едно от важните обстоятелства, което би трябвало да е взел предвид, е какво ще правят генералите му, ако се прекрати войната. Пак ли ще си слагат панталоните с лампази, обилно наръсени с нафталин в гардеробите, пак ли ще трябва да се режат ракетите, пак ли ще се прави реконверсия и какви ли не още щуротии за да се съсипе отново богатството на страната. Покрай съветниците на Путин в такъв преломен момент се оказа, че се намериха нечакани и, откровено казано, нежелани помощници за разрешаване на казуса. Колкото и невероятно да звучи, май точно брюкселските стратези направиха най-голямата услуга на Путин с решението си за незабавно и ускорено превъоръжаване и то с планиран обем от 800 милиарда евро. Че това е абсолютно глупаво решение е ясно, че ако започне да се изпълнява няма да има никакъв шанс да повлияе на каквото и да е, се разбира от само себе си. От друга страна погледнато обаче, представяте ли си какъв коз е това за всички онези, които се притесняват в Русия да не би случайно като спре войната да няма какво да правят. Особено след като в момента вървят вече пето и шесто поколение военна техника, никой няма да чака Европа 5 години да си трупа оръжието. Така че перспективата е отпушена за военно-промишления комплекс и Путин, както се казва, с леко сърце може да си купи билета за Истанбул.

Заплашва ни нова студена война и това щем не щем трябва да го приемем, независимо как ще приключи войната в Украйна. Тъжното, за съжаление, е, че все още се намират европейски политици, които си мислят, че губещият в нея пак ще е същият. Самозабравата свързана с недалновидността явно ще е тежкият грях на сегашните ни лидери. А като си помисли човек, че в момента от тях зависи съдбата ни. Тази среща, дай Боже да се случи, безспорно е събрала надеждите на хората по света, но най-вече нашите, на гражданите на Европа. Малко са оптимистите, които твърдят, че ще е успешна. Но че ще е първа, е факт, който сам по себе си е оптимистичен. Остава да се надяваме, че турското кафе ще е подсладено и няма да ни загорчи накрая.