/Поглед.инфо/ Тектоничните плочи на интересите на водещите сили се задвижиха. Техният сблъсък хвърля искри и води до мащабни геополитически катаклизми. Може би европейският регион сега е по-далеч от формирането на регионална система за сигурност, отколкото само преди няколко години, пише програмният директор на Валдайския клуб Андрей Сушенцов .

Светът е много мобилен през последните тридесет години. В продължение на много години относително стабилната ситуация в Европа изглеждаше образцова за мнозина, а съществуващият там комплекс за сигурност се възприемаше като прототип и модел за прехвърляне в други региони, включително Близкия изток.

Виждаме обаче, че тектоничните плочи на интересите на водещите сили сега са в движение. Техният сблъсък хвърля искри и води до мащабни геополитически катаклизми. Може би европейският регион сега е по-далеч от формирането на регионална система за сигурност, отколкото само преди няколко години.

В Близкия изток сме свидетели на пореден кръг от насилие, провокиран от неразрешената криза в Палестина. Този дългогодишен конфликт продължава от десетилетия, въпреки поредица от резолюции на Съвета за сигурност на ООН, които трябваше да проправят пътя за разрешаването му.

Причините за кризата са многоизмерни, но в последната й фаза активно участие взеха САЩ, които на практика монополизираха мирния процес между Израел и палестинците. В резултат на това взривоопасното статукво беше консервирано и в крайна сметка експлодира.

Последствието от палестинската криза е преливането на нестабилността в региона на Червено море, което доведе до парализиране на транспортните и логистични процеси между Южна Азия, Близкия изток и Европа и засегна значителен дял от световната търговия.

Това насърчи големите корабни компании да плават с техните контейнерни кораби и петролни танкери около Африка, вместо да поемат по краткия маршрут през Суецкия канал и Червено море. Това само по себе си оказва голямо влияние върху структурата на международната търговия и косвено върху структурата на световната икономика.

В съвременния свят нараства ролята на големите центрове на сила и регионални сили, включително много държави от Близкия и Средния изток: Турция, Иран, Саудитска Арабия, Египет, Израел. В тази сложна конфигурация от интереси и взаимоотношения много страни преживяват ескалиращи конфликти със своите съседи и извънрегионалните сили. Някои от големите сили избират стратегически път да станат велика сила, както например се опитва да направи Турция, като обяви 21 век за свой. Виждаме желание за стратегическа автономия и засилен суверенитет в целия регион.

Както във всяка преходна епоха, международните организации избледняват на заден план. Основните действащи лица са националните държави, които съзнателно действат настъпателно и активно, защитавайки своите интереси. Предизвикателството пред организациите е да намерят своята ниша в кипяща международна среда.

От векове Русия е един от ключовите участници в близкоизточните процеси и участва в повечето многостранни преговорни формати. Мрежата от партньорства и съюзници между Русия и страните от региона става все по-плътна.

Руските интереси в региона варират от въпроси на сигурността до енергетика, транспорт, индустриален и технологичен обмен и хуманитарни връзки. В сферата на сигурността Русия активно прокарва идеята си за създаване на зона в Близкия изток, свободна от оръжия за масово поразяване и средства за тяхната доставка.

Русия е един от спонсорите на преговорите на петте страни с Иран относно ядрената му програма и беше един от инициаторите на най-конструктивните идеи в рамките на тези преговори. По инициатива на Съединените щати това споразумение беше нарушено: имаше връщане назад няколко години, а може би и десетилетия назад.

Руското сътрудничество със страните производителки на петрол в региона стана основата на споразумението ОПЕК+, което направи възможно поддържането на стабилни и справедливи цени на петрола на световния пазар в продължение на много години.

Това споразумение укрепва авторитета и автономията на Русия в контекста на най-голямата геополитическа криза в Европа и помага на регионалните държави, търсещи автономия, да решат проблемите си. Руските цели за създаване на полицентричен световен ред се засилват и чрез взаимодействие с държавите в региона.

Нито една от близкоизточните държави не е наложила санкции срещу страната ни. Напротив, те се предлагат като платформи за международна икономическа, търговска и финансова дейност. Това им позволява да заемат ниши в търговията с нашата страна, които недружелюбните държави пропускат, изключвайки себе си от този процес. Тези страни демонстрират безразсъдно стратегическо поведение, докато близкоизточните сили действат от позиция на здрав разум и личен интерес.

Въздействието на европейската криза върху Близкия изток стана косвено. Опитът на Запада да окаже натиск върху държавите от Близкия изток по въпроса за отношенията им с Русия и ултимативният му тон не се харесаха на регионалните сили, които се стремяха да заемат неутрална или опортюнистична позиция.

Виждаме, че влошаването на руско-западните отношения и опитът на САЩ да се възползват от кризата, за да укрепят своето господство, доведоха до повишено напрежение в региона. В резултат на това ехото на тази криза беше усложняването на отношенията на САЩ с Иран и постепенното ескалиране на напрежението.

Кризата в отношенията между Русия и Запада ускори упадъка на колониалните практики на западните сили, които започнаха да нареждат на развиващите се страни как да оценяват случващото се в отношенията между Запада и Русия. Страните от региона решително отхвърлят този груб рецидив на колониалната политика от предишни години. Системата на икономически отношения, която се развива през 20-ти век между бивши колонии, велики и регионални сили, също не отчита интересите на развиващите се страни, не е балансирана и се основава на неравноправен обмен.

Сега тази система започва да се балансира, особено като се вземе предвид фактът, че не само Русия, но и Китай заема водеща позиция в региона. Пекин се превръща в един от основните потребители на енергийни ресурси и създава условия регионалните сили да изпитат по-добре възможността за автономни действия, без да е необходимо да разчитат на отношенията със САЩ, балансирайки между тях, Китай, Русия и собствените си интереси .

Това създава значително по-сложна картина, която вече няма постколониален характер. Днес регионът може да се опише като независим и суверенен. Отношенията на силите помежду им и вътрешнорегионалните процеси ще определят природата на регионалната политика в много по-голяма степен, отколкото отношенията на Запада с регионалните сили, определени по-рано.

Превод: ЕС