/Поглед.инфо/ Продължаваме да разглеждаме ситуацията в Близкия изток.

САЩ

Американският натиск върху Иран се осъществява не само с военни и политически методи, но и с помощта на финансови и икономически санкции.  Министерството на финансите на САЩ въведе на 10 януари съответният черен списък SDN (списък на гражданите от особени категории и забранените лица) на 20 компании от Ислямска република, повечето от които са системообразуващи за иранския стоманолеярен сектор. Сред тях са предприятия за производство на алуминий, мед, стомана, както и свързаните с тях чуждестранни компании. Официалната основа беше изпълнителен указ № 13871, подписан от президента Д.Тръмп още на 9 май 2019 г. Въз основа на това Министерството на финансите и Държавният департамент на САЩ могат да блокират компании, принадлежащи към тези производства. Този документ позволява също така използването на санкции срещу чуждестранни финансови институции, извършващи сделки с иранските производители на стомана, алуминий и мед. След като ИРИ (Ислямска република Иран) започна постепенно да ограничава действията си по СВПД (Съвместния всеобемащ план за действие) във връзка с едностранното оттегляне на американците от сделката през май 2018 г., щатите успяха да възстановят режима на санкции, който беше в сила до 2015 г. Поради заплаха за военните им съоръжения САЩ имат повод да затегнат санкциите. На 10 януари 2020 г. се появи разпореждането „За налагане на санкции на допълнителни сектори на Иран“. Сега Министерството на финансите може да блокира и компании в строителната, минната и текстилната промишленост, както и в производствения сектор. Нещо повече, сега Министерството на финансите и Държавният департамент по своя преценка могат да избират всеки друг сектор на иранската икономика и да налагат санкции на предприятията от този сектор. В същото време Вашингтон оказва натиск върху Китай, който е важен търговски партньор на Иран. Още преди събитията, които се състояха в началото на януари 2020 г., САЩ изпратиха на Китай недвусмислени сигнали, че нарушаването на режима на санкции срещу Иран е неправилно. Основният китайски танкерен превозвач COSCO-Shipping Tanker беше включен в списъка на SDN през 2019 г. Гръмкият случай с Huawei е свързан с предполагаемата доставка на телекомуникационно оборудване в Иран, съдържащо американски компоненти. Същото важи и за китайската ZTE.

Логиката на действията на САЩ е съвсем разбираема - да се влоши максимално икономическото положение в Иран, което и така се влоши след възобновяването на американските санкции. И тук американците имат едно предимство, времето работи за тях, да хванат Ислямска република Иран на всички фронтове в пръстен и да чакат, провеждайки на този фон различни провокации във военен и политическите аспект, привличайки своите съюзници за тези цели.

Израел

Откъси от новини от арабския вестник Asharq Al-Awsat (централата е в Лондон) в началото на януари 2020 г.

- Еврейската държава помогна на САЩ в операцията, в резултат на което беше убит високопоставения ирански военен Касем Сюлеймани. Според NBC News, Израел е участвал в операцията на 3 януари, предавайки ключова информация на американците. В деня след удара израелските медии съобщиха, че американският държавен секретар Майк Помпео е уведомил предварително премиера Бенджамин Нетаняху за плановете на САЩ да убие Сюлеймани.

- На 1 януари Помпео се е обадил по телефона на Нетаняху, за да му благодари за подкрепата на Израел в усилията му за борба с Иран и след нападението на посолството на САЩ в Ирак.

- На 2 януари, преди да замине за Атина, Нетаняху спомена за "много, много драматични неща", случващи се в региона. Няколко часа по-късно в резултат на въздушен удар на международното летище в Багдад са убити Сюлеймани и няколко висши офицери от Корпуса на иранската революционна гвардия, както и командирът на поддържаните от Иран сили на Народното опълчение на Ирак.

- Нетаняху беше единственият неамерикански лидер, който предварително е знаел за планираната операция, съобщи в събота вестник New York Times.

- След убийството Нетаняху каза, че Вашингтон има право да се защитава, унищожавайки Сюлеймани.

"Точно както Израел има право на самозащита, така и Съединените щати имат абсолютно същото право", каза Нетаняху.

В отношенията между Израел и Иран винаги има висока степен на напрежение включително до силови методи за изясняване на отношенията. Като пример, през декември 2012 г. Израел нападна няколко обекта в Иран, които уж са елементи от инфраструктурата на иранската ядрена програма. Иран реагира незабавно на тези израелски действия. В рамките на 30 минути след израелската атака иранските военновъздушни сили правят неуспешно въздушно нападение срещу редица израелски градове - Тел Авив, Хайфа, Димона, Беершеба. Няколко бомби падат и в чертите на град Йерусалим. Иран също използва шиитската организация „Хизбула“ като инструмент за натиск срещу основния си противник в региона, както е известно, тя е проиранска военизирана партия и главен инструмент на влиянието на Иран в някои страни от Близкия изток, главно в Ливан и Сирия. Войни между "Хизбула" и Израел вече са се случвали. Едва след размяната на "смазващи удари" от двете страни, те завършват на практика с нищо. Воюващите страни останаха със своето: „Хизбула“ все още контролира южната част на Ливан, а израелският север все още не се чувства в безопасност.

Държавата Израел, с подкрепата на основните си съюзници - САЩ, както и ОАЕ и Саудитска Арабия, се чувства напълно военно защитена. Отношенията между Израел и сунитските монархии в Персийския залив съществуват отдавна, въпреки че са щателно прикривани. Контактите бяха главно чрез разузнаването и военното сътрудничество. Сега почти никой не крие тези отношения, както и факта, че те са изградени на базата на общата вражда с Иран. Когато преди няколко години официалните отношения между Израел и Саудитска Арабия изглеждаха малко от областта на фантастиката, премина неопровергана от никого информация, че Рияд в случай на иранско-израелска война е готов да предостави своето въздушно пространство на израелците. За Иран това е още една причина да не правят резки движения. Непримиримите врагове на Израел, Саудитска Арабия и ОАЕ, които са и най-близките съюзници на САЩ, са твърде опасни. Днес на Иран му остава да продължи да удря точково по израелските и американските интереси и да го прави предимно в трети страни.

Неприятен момент за Израел може да стане разпадането на Ирак. В резултат на това, ако това се случи, Иран може да получи контрол върху прилична част от него, населена предимно от шиити. Ясно е, че подобен сценарий ще стане възможен само ако американските позиции в този регион са критично отслабени. Което, честно казано, все още съвсем не е очевидно. Историята обаче познава много случаи, при които неотдавнашните хегемони загубиха за дълго време военно-политическите си позиции. На стратегическите интереси на Израел също не съответства сближаването и взаимодействието между Русия и Китай. Тези държави укрепват Иран чрез дипломатически и военни мерки, подкрепят режима на Асад, както и палестинските позиции и искания на различни международни площадки.

Турция

Турция за сега се опитва да се адаптира към следващия кръг от геополитическа нестабилност в Близкия изток. След като загина генерал Касем Солеймани. Два дни след терористичната атака на 3 януари в Багдад, Анкара следваше подхода на изчакване, опитвайки се да се възстанови от шока, както свидетелстват думите на турския президент Реджеп Ердоган. „Любопитно е, че тази вечер проведох разговор с президента на САЩ Доналд Тръмп, а инцидентът стана четири или пет часа по-късно. Очевидно всичко това е било планирано предварително. Бяхме шокирани от тази новина.“, каза Ердоган в телевизионно интервю от 5 януари. Турция зае изчаквателна позиция по отношение на събитията, ставащи в региона, занимавайки с Либия и Средиземноморието. Но за Анкара идва моментът, в който ще бъде необходимо да направи избор между САЩ и иранския блок. Досега Анкара успяваше да балансира стратегически между Ирак и Сирия, използвайки борбата за власт и "сивите зони" в отношенията между тях. Тази стратегия също е към края си.

Специалният пратеник на САЩ за Сирия Джеймс Джефри посети Турция на 10 януари след посещението на Владимир Путин два дни преди това. В близките месеци на Анкара ще и е все по-трудно да поддържа политика на балансиране, тъй като както САЩ, така и Русия ще засилят натиска върху Анкара да избере своята позиция. С други думи, за Анкара ще бъде все по-трудно да поддържа връзките си със САЩ и Иран едновременно, тъй като и двамата противници влязоха в активна конфронтация.

Китай

Китайското присъствие в Близкия изток е не само икономически интереси, но и наличието на геополитически мотив. Стратегията „Един пояс – един път“ и преминаването на регионалните играчи към китайския „план“ за развитието на Близкия изток не устройват САЩ. Държави като Иран участват активно в китайската инициатива „Един пояс - един път“. През септември 2019 г. и двете страни подписаха поредица от споразумения, според които Китай ще инвестира 280 милиарда долара в развитието на нефтения, газовия и нефтохимическия сектор на Иран и още 120 милиарда долара в модернизацията на транспортната и производствената инфраструктура. Сред проектите, например, е изграждането на газопровода Тебриз - Анкара. Иран е важен като основен доставчик на нефт и основен купувач на китайска промишлена продукция, често принуден. Китайските компании доставят на Иран голямо количество оборудване и изпълняват някои от важните инженерни проекти в областта на инфраструктурата. За Иран в условията на санкции Китай е практически безалтернативен като основен икономически партньор.

Днес икономиката на КНР зависи от вноса на нефт, което представлява около 60%, а над 44% от китайския внос идва от Близкия изток. Диверсификацията на енергийните източници, включително за сметка на Русия, е дългосрочен приоритет на китайската политика, но в обозримо бъдеще няма причина да очакваме рязко намаляване на значението на Близкия изток за китайската икономика. Следователно за китайците закрепването в региона е въпрос на национална сигурност. Китайският интерес е в това, Иран да издържи на настоящата конфронтация и да продължава да представлява огромно предизвикателство за американската политика. Но в същото време Китай ще направи всичко възможно да поддържа традиционните си връзки със Саудитска Арабия, Израел и ОАЕ; тези държави са ключови партньори в региона. Всяка от тези страни играе роля в китайската външна политика и търговия. Саудитска Арабия е най-големият доставчик на нефт и най-големият търговски партньор. ОАЕ е важен търговски партньор и оперативен център за китайския бизнес в региона, с китайска диаспора до 300 хиляди души и повече от четири хиляди компании с китайско участие. Израел е най-важният канал за достъп до съвременни технологии, привлича големи китайски инвестиции в своя иновационен сектор и инфраструктура (китайците управляват най-голямото израелско пристанище в Хайфа). От 2005 г. Израел, според проекта China Investment Tracker, е акомулирал инвестиции в размер на 12,1 милиарда долара (други източници също споменават по-големи суми - 16 млрд). На фона на търговската война с Китай, САЩ полагат значителни усилия, за да убедят Израел да ограничи сътрудничеството си с Китай.

Освен тези страни, важна роля в китайската политика в региона на Близкия изток играе Оман, голям доставчик на петрол, важен търговски партньор за Китай. Бързо се развиваха отношенията с Египет, които бяха важни за КНР от стратегическа и външнополитическа гледна точка, както и с Алжир - инженерингови проекти и нарастващо военно-техническо сътрудничество.

Освен това увеличаването на доставките на оръжие превърна Поднебесната в основен играч в областта на военното сътрудничество в Близкия Изток и Централна Азия. Във водите на Арабско море вече повече от десет години постоянно присъства флотът на КНР. През 2017 г. в Джибути влезе в сила първата постоянна китайска военна база в чужбина през последните десетилетия, което осигурява постоянното присъствие на флота в западната част на Индийския океан и в Източното Средиземноморие.

С целия този близкоизточен „комплект” Вашингтон се бори с различни методи (включително информационни), осъзнавайки значението на китайската „интервенция” в региона. През април 2019 г., преди да се проведе вторият форум на „Пояса и пътя“ в Пекин, американският think tank «Center for a New American Security» (център за новата американска сигурност) издаде специален доклад. В него са изброени и анализирани предизвикателствата, пред които са изправени държавите, които се съгласяват да работят с Китай в рамките на „Пояса и пътя“. Те са заплашени от "ерозия на националния суверенитет", ако на основата на споразумения за дялово участие, дългосрочни лизингови договори или многогодишни оперативни договори Пекин получи контрол върху разположената на тяхна територия инфраструктурата. Китайските проекти са „непрозрачни“, тяхното изпълнение допринася за растежа на корупцията, тежестта на китайските кредити стават невъзвращаеми за длъжниците.

Русия и общи изводи

Ако сравним присъствието на Русия и Китай в региона, трябва да разберем, че говорим за различни мащаби на дейност. Безспорно през последните години Русия във военната сфера и дипломацията постигна изключителен успех в региона. Русия остава ключов играч по въпросите на регионалната сигурност и запазва важна роля във военно-техническото сътрудничество на страните от региона. Неговият дипломатически апарат и въоръжените сили с къде по-малък брой остават далеч по-опитни, активни и професионални от своите китайски колеги. Русия като износител на нефт и газ не зависи от енергийните ресурси на Близкия изток, а зависи от резките колебания в цените на петрола. Въпреки това, търговията на Китай само с арабските страни, според китайските медии, през 2018 г. надхвърли 244 милиарда долара и като вземем предвид Иран и Израел, говорим за търговски оборот от 300 милиарда долара, което изпреварва руския показател седем пъти. Китай се превърна в най-големия вносител на нефт от Близкия изток и се нуждае от внос на енергоносители от арабските монархии от Персийския залив и от сътрудничеството с тях, това обяснява големия "шум" около саудитската компания «Saudi Aramco».

Русия се конкурира с Китай в доставката на военно оборудване за определени страни от региона и в най-важните области (бойна авиация, системи за противовъздушна отбрана) позициите й остават доста силни. Китай успява предимно в области, в които Русия досега няма какво да предложи (бойни дронове) или в страни, които имат ограничено сътрудничество с Русия по политически причини (Саудитска Арабия). Извън сферата на военно-техническото сътрудничество, Русия е нишов играч, в повечето области тя слабо се конкурира с Китай. В обозримо бъдеще, на фона на конфронтацията със САЩ, интересите на страните в Близкия изток вероятно ще съвпаднат, а отделните случаи на конкуренция за конкретни проекти няма да повлияят значително на сътрудничеството между Москва и Пекин.

Русия, както и Китай активно изграждат отношения с традиционните съюзници на САЩ в региона и са изразили интерес към изграждането на Трансарабската железопътна линия, свързваща Саудитска Арабия, Бахрейн, Кувейт, Катар и Обединените арабски емирства и участника в INSTC (Международния транспортен коридор „Север-Юг“) Оман, което ще позволи да се въвлече Арабския полуостров в работата на коридора „Север-Юг“. По-специално Иран е центърът за формиране на коридора „Север-Юг“, който трябва да свързва Балтийско море и Индийския океан през територията на Русия.

През септември 2000 г. беше подписано съответното междуправителствено споразумение между Руската федерация, Индия и Иран, по-късно проектът включва Азербайджан, Армения, Беларус, Казахстан, Оман и Сирия. През последните години започна активното изпълнение на проекта. Железопътната линия Астара-Казвин вече е изградена и започна да работи. През 2017-2018г товарния трафик по нея се увеличи от 27 на 287 хиляди тона. Иран е подписал договор с Китай за изпълнението на проект за електрификация на 900 км железопътна линия, свързваща Техеран със североизточния град Мешхед, предвижда се да се създаде високоскоростна железопътна линия Техеран-Кум-Исфахан и да се разшири тази модернизирана мрежа на северозапад през Табриз. Държавата Иран е изключително важен компонент в продължаващата голяма игра в региона, за да се гарантира ефективното прилагане на евразийската интеграционна политика, провеждана от Русия и Китай. Достатъчно е да се каже, че 40% от световната морска търговия и 20% от търговията с нефт преминават през Ормузкия проток. Освен това географското му местоположение свързва Кавказ и Централна Азия с Арабския полуостров, Индия със Швеция, Афганистан с Турция и т.н. Сътрудничеството между Русия, Китай и Иран, осъществявайки редица геостратегически проекти, може напълно да промени потоците на световната търговия, структурите на евразийската сигурност и енергийния баланс.

Индия е основният партньор на Иран за развитието на пристанище Чабахар, където също са представени Казахстан, Узбекистан и Туркменистан. По продължение на коридора, в рамките на който също се обсъжда изграждането на корабоплавателен канал, свързващ Каспий и Индийския океан, заобикаляйки контролирания от Запад Суецки канал, трябва да се формира иновативен индустриален клъстер, което рязко ще увеличи конкурентоспособността на всички страни в региона. Ако вземем предвид още и желанието на евразийските държави да осъществявават търговия с национални валути, такова сътрудничество е наистина страшен сън за Вашингтон.

За Русия Близкият изток е платформа, която може да послужи като болева точка за натиск върху САЩ, за да се получат отстъпки от американците в областта на непосредствените стратегически интереси, говорим за Източна Европа и постсъветското пространство. Русия също трябва да играе върху противоречията на държавите, участващи в борбата в този регион.

Превод: М.Желязкова