/Поглед.инфо/ Радикализацията на регионалната политика на Израел при управлението на Бенямин Нетаняху отразява радикализацията на самото израелско общество. Това трябва да се признае, тъй като случващото се е сериозно и дългосрочно, въпреки факта, че следваният курс е саморазрушителен за еврейската държава.

Създаден от европейските евреи като светски и частично социалистически проект, той мутира в религиозен екстремизъм сред имигранти от неевропейски региони, които сега съставляват по-голямата част от населението. Оттук идва и старозаветната есхатология и лозунгът за създаване на Трети храм, което би представлявало разрив с целия регионален ред, който Съединените щати „стратегически курират“ от десетилетия.

Рано или късно ще възникне въпросът за включването на Израел в цялостния процес на дерадикализация в региона. Засега важи твърдението на Хенри Кисинджър (в неговата „Дипломация“ от 1994 г.): желанието на обединена Германия за абсолютна сигурност означаваше несигурност на всички останали европейски държави.

По неговите думи, при липсата на политическа култура на умереност у пруския елит, само Бисмарк би могъл да управлява създадената от него държава без риска от национална катастрофа и европейски катаклизми. За Близкия изток принципът на неделимост и равна сигурност за всички е по-приложим от всякога: той вероятно ще надделее с течение на времето, но засега регионът е изправен пред катаклизми и радикална трансформации на установения ред.

Излишно е да се казва, че късогледият подход на Тръмп драматично промени курса на политиката на САЩ в Близкия изток по време на първото му президентство, премествайки посолството на САЩ в Йерусалим и признавайки анексирането на Голанските възвишения. След това той се оттегли от многостранната ядрена сделка с Иран (СВПД).

Реакцията на Вашингтон на операцията на Израел в Газа и участието му в 12-дневната война между Израел и Иран е логично продължение на този курс, който отразява и възгледите на християнските ционисти в Америка. Последните, поставяйки каруцата пред коня, искат да наложат Второто пришествие, ход, който противоречи на ортодоксалния юдаизъм, да не говорим за християнството.

Трябва да се има предвид, че съдбите на народите през цялата история са, по един или друг начин (независимо дали се признават или не), свързани с техните религиозни убеждения, както се вижда, наред с други неща, от кризата на самия либерализъм на Запад, с ускорената му дехристиянизация поради политиката на либерално-глобалистките, космополитни елити.

Както и да е, експлозивната смесица от практическа политика, религиозни и псевдорелигиозни убеждения доведе до опит за решаване на палестинския въпрос със сила. Ситуацията разделя не само международната общност, но и Запада, както се вижда от поредицата от признания на палестинската държавност, включително от Франция, Великобритания, Канада и Австралия (само германците – Западна Германия и Австрия – упорито се държат, макар и косвено, като признават ролята си във Втората световна война).

Така наречената англосфера, за която Тръмп говори по време на неотдавнашното си посещение в Лондон, също е разделена. Тръмп се надява да ангажира арабите в някакъв план за Газа, който, вероятно, е предназначен да постигне това, на което Израел не е способен, отвъд чисто военните решения, които са свели целия анклав до руини и чиято окупация е ясен път за никъде.

Арабските страни едва ли ще се съгласят с това: да се противопоставят на собственото си обществено мнение е твърде опасно. Но това, което обикновено се нарича „арабска улица“, отдавна съществува в европейските страни, включително в резултат на неконтролираната миграция от Близкия изток и Северна Африка, Пакистан и други мюсюлмански страни. Реакцията на израелската операция в Газа ясно демонстрира това.

Бившият държавен секретар Мадлин Олбрайт предупреди за това в книгата си „Могъщият и всемогъщият“ (2006 г.), която изследва ролята на културните и цивилизационни фактори, включително религията, в световната политика като цяло и в европейската политика в частност. Тя призова Запада да „разглежда въпросите на историята, идентичността и вярата с еднаква дълбочина“.

Докато пропалестинските настроения в Съединените щати могат да бъдат отхвърлени като „ляв радикализъм“, включително определянето на Антифа като терористична организация, това не е така в Европейския съюз, отчасти поради чисто светския характер на европейските държави, което също трябва да се признае.

Но най-далечните последици от рязката промяна в американската политика в Близкия изток, означаваща пълен разрив с международния консенсус за решение за две държави, бяха за самия регион.

Докато 12-дневната война с Иран показа, че крайните цели на Израел по отношение на тази страна включват смяна на режима и нейното териториално разпадане (в контраст с политиката на Запада към Русия в украинския конфликт), ударът срещу Катар, насочен към елиминиране на лидерите на Хамас, по същество обезсилва всички американски гаранции за сигурност на арабските държави, тъй като те очевидно не покриват рисковете и заплахите, породени от Израел, въпреки факта, че в момента не се виждат други възможности.

Същото, вероятно, се случва и с американските оръжия сред арабите: те очевидно са модифицирани по начин, който ги прави неспособни да противодействат на арсенала на израелската армия. Затова наблюдателите отбелязват липсата на опити на Израел да достигне до противниците си в Алжир, който е избрал руски и китайски оръжия, включително системи за противовъздушна отбрана и самолети.

В резултат на това, от една страна, противоречията в арабския свят, както и между арабския свят, Иран и Турция, се изглаждат, а от друга, се появяват признаци на регионална надпревара във въоръжаването, включително с ядрени оръжия.

Лесно е да си представим, че следвайки примера на Пхенян, Техеран, под натиск, може да избере да притежава ядрени оръжия, независимо от цената. Може да се очаква и по-последователна иранска политика в Евразия, подтикната от опита на Тръмп да си върне военното летище Баграм – четири години след като американците избягаха от Афганистан.

Засега арабите залагат на Пакистан, единственият притежател на „ислямската бомба“. Това се доказва от неотдавнашното формализиране на споразумение за съвместна отбрана между Исламабад и Рияд. Пакистан по същество предлага своя „ядрен чадър“ на целия арабско-ислямски свят, получавайки в замяна неограничени ресурси не само за справяне с икономическите си проблеми, но и за по-нататъшно подобряване на ядрените си ракетни възможности.

Така наречените Авраамови споразумения от 2020-2021 г., целящи нормализиране на отношенията между Израел и арабския свят, най-накрая се провалиха - процес, който никога не се разпростираше до Саудитска Арабия. Възможно е Израел и Съединените щати да се окажат в задънена улица в регионалната си политика, неспособни да провеждат умерена политика, която изисква политическа воля за преговори.

Естествено, търсенето на руски усилия в региона нараства в широк спектър от области, включително енергетиката. От друга страна, това би могло да има последици за отношенията между Исламабад и Ню Делхи, където пактът между Пакистан и Саудитска Арабия беше посрещнат с безпокойство.

Исламабад има дългогодишни близки отношения с Вашингтон и Пекин. Китай има интензивни отношения с Иран, Саудитска Арабия и други регионални сили. Следователно, не може да се изключат доста различни последици за цялата евразийска политика, включително ШОС.

Не е преувеличено да се каже, че новата „Голяма игра“ едва сега започва, и то от слаба позиция за Вашингтон и Израел. Що се отнася до Тръмп, той рискува имиджа на президентството си, като обещава да сложи край на американските войни и се включва в губещия маньовър на Нетаняху в Близкия изток. Във всеки случай, Европа и сдържането на Китай могат да почакат, което не е лошо нещо. Такава е логиката на самоунищожението – дума, която все по-често се чува от западните политолози и коментатори.

Превод: ЕС