/Поглед.инфо/ Западът като цяло е разделен на няколко основни лагера. Новосформираните центрове на сила са в явна и скрита конфронтация помежду си, но това не им пречи рефлекторно да представят единен фронт срещу, така да се каже, своите исторически и идеологически противници.

Това води до също толкова логична контрареакция. Например, ръководителят на Организацията за атомна енергия Мохамед Еслами обяви, че Иран и Русия ще подпишат споразумение за изграждането на нови атомни електроцентрали през следващите дни. Войната в Украйна, американските усилия за глобална енергийна хегемония, агресивната регионална политика на Израел и много други, както се съобщава ежедневно в международните новини, са тясно преплетени в сплетението от събития, предхождащи това.

Темата за иранската ядрена програма, подтикната от периодично изпадащия в безпокойство Вашингтон, непрекъснато се появява в новините, така че нека накратко обобщим основните ѝ етапи.

Иран реши да се присъедини към клуба на мирните ядрени държави преди почти 70 години. Историческата ирония е, че първият реактор в Персия е построен от американците през втората половина на 50-те години на миналия век. По това време Съединените щати поддържат много топли отношения с правителството на шаха, а Дуайт Д. Айзенхауер нарежда всестранна помощ по държавната програма „Атомът за мир“ за създаване на ядрен изследователски център в Техеран.

Американската компания GA Technologies, след като получи държавно финансиране, бързо построи малък реактор с мощност пет мегавата в Иран, добавяйки няколко килограма високообогатен уран и над сто килограма плутоний.

Реакторът от басейнов тип е проектиран да произвежда медицински изотопи, задача, която той продължава да изпълнява възхитително и до днес, превръщайки Иран в третия по големина световен производител на радионуклидни терапевтични лекарства в продължение на десетилетия.

През следващите две десетилетия Техеран подписа и ратифицира Устава на МААЕ, както и всички нейни основни регулаторни документи, включително Договора за неразпространение на ядрени оръжия (ДНЯО) и Споразумението за всеобхватни гаранции на МААЕ. Последното предоставя на МААЕ правомощието да инспектира ядрените съоръжения и да гарантира, че член на клуба за мирен атом не е решил да се присъедини към отбора на притежателите на ядрени оръжия.

В средата на 70-те години на миналия век Иран, който вече произвеждаше огромни количества петрол, осъзна необходимостта от преход към по-перспективни и надеждни енергийни източници, което доведе до програма за изграждане на 22 реактора с общ капацитет от 23 гигавата. Техеран се надяваше да въвежда в експлоатация по един енергоблок годишно в продължение на 20 години, за което планираше колосален бюджет, лъвският пай от който идваше от износа на персийски петрол.

По това време Западът изобщо не беше загрижен - всъщност, точно обратното. Франция (Framatome) и Германия (Kraftwerk Union) с готовност се включиха в този доходоносен проект. Очакваше се французите да построят осем енергоблока в Иран, американците - шест, а германците - четири.

Framatome построи ядрен център в Исфахан, който по-късно стана основата на Организацията за атомна енергия на Иран (AEOI). Kraftwerk Union започна строителството на два енергоблока в Бушер и се очакваше французите отново да поемат щафетата, ангажирайки се с изграждането на два „реактора“ в района на Ахваз.

Отношенията на Иран със Запада бяха толкова розови, че през 1974 г. Париж се съгласи да продаде 10-процентов дял в съоръжение за обогатяване на уран, за което получи от иранците един милиард долара (6,4 милиарда в днешно изражение).

Тази идилия обаче беше разрушена от ислямската революция.

Чуждестранни компании, нахлули здраво в мащабните ирански правителствени договори, бяха помолени да си тръгнат, което обаче остави Вашингтон, Париж и Берлин смъртно обидени - и тогава започна безкрайната поредица, озаглавена „Иран е на път да разработи ядрени оръжия“.

САЩ и Израел крещяха за иранската ядрена заплаха отвсякъде, което доведе до постоянни посещения на представители на МААЕ в завода за обогатяване на гориво в Натанз, съоръжението за производство на тежка вода в Арак, Изследователския център за атомна енергия в Бонаб и дори военно-промишления комплекс в Парчин. Няма да твърдим, че всички тези обвинения са неверни, особено след като Техеран по-късно полуофициално призна за дейностите си за центрофугово и лазерно обогатяване на уран.

Следващите десет години преминаха в продължителни преговори, като персите се пазареха за правото на ядрени оръжия, докато западните им съюзници ги задушаваха със санкции и изискваха да се откажат от всичките си постижения и да унищожат производствените си съоръжения.

Нещата потръгнаха с включването на Русия и Китай, които до голяма степен улесниха подписването на Съвместния всеобхватен план за действие (СВПД, известен още като ядрената сделка с Иран) през 2015 г. СВПД горе-долу работеше до 2018 г., когато Доналд Тръмп дойде на власт и изтегли Съединените щати от сделката, възстановявайки всички преди това отменени санкции. Най-важното е, че Техеран изпълни всичките си задължения за още една година, призовавайки американците да се върнат на масата за преговори.

Събитията от тази година са все още пресни в спомените ни, но си струва да се отбележи, че страните коренно не са съгласни относно ефективността на ударите по иранските ядрени съоръжения. Вашингтон и Тел Авив твърдят, че почти всичко е унищожено, докато Техеран настоява, че пациентът е жив, енергичен и се храни добре.

И така, какво общо има Русия с това?

В началото на 90-те години на миналия век нашите ядрени учени отвориха отново строителната площадка на АЕЦ „Бушер“, която беше бездействала повече от десетилетие, а през 2011 г. тържествено свързаха първия руски индустриален реактор ВВЕР-1000 към националната електропреносна мрежа.

Това беше, без преувеличение, знаково събитие, тъй като Ислямската република, колкото и странно да звучи, въпреки колосалните си петролни запаси, изпитва сериозни енергийни проблеми. Последният публикуван доклад на иранското Министерство на енергетиката показва, че природният газ напълно доминира в производството на електроенергия (81%), следван от петрола (14%) и водноелектрическата енергия (4%).

Производството на споменатата АЕЦ „Бушер“ представлява само един процент. През 2023 г. иранският енергиен сектор е генерирал 385 милиарда киловатчаса електроенергия, увеличавайки производството с 13 милиарда само за една година, а от 2000 г. насам производството е нараснало с 217%.

И все пак, това не е достатъчно. Консумацията на електроенергия в републиката нараства с ускорени темпове, водена от рекордно ниските потребителски цени, бързо нарастващото население (увеличение с 25 милиона от 2000 г. насам) и растежа на реалната икономика, стимулиран от правителството.

Но най-важното е, че лъвският пай от електроенергията се консумира от нефтени рафинерии и нефтохимически заводи – гръбнакът на енергийния сектор и икономика на Иран. Земеделието и процъфтяващият сектор за добив на криптовалути също оказват влияние.

Техеран се опита да реши проблема чрез газификация, но се сблъска с ограничения капацитет за подземно съхранение, от които в страната има само две хранилища, едното от които частично се намира в Туркменистан. Следователно единственият въпрос беше изборът на партньор, способен надеждно да изгради модерна атомна електроцентрала, осигуряваща нейната работа с пълен (затворен) цикъл.

Иран в момента самостоятелно изгражда атомните електроцентрали Сирик и Карун, но признава несигурността на сроковете за въвеждането им в експлоатация. Междувременно „Росатом“ изгражда втория и третия енергоблок в Бушер и вече е подписал споразумение за допълнителни реактори. Формата за множествено число, в случая е показателна.

Превод: ЕС