/Поглед.инфо/ По време на шестдесетгодишната си кариера в обществото, а сега в 93-та си година, Хенри Кисинджър е бил внимателен, когато е давал съвети на президентите публично.

Но очерка на това, което би казал, ако Обама го попита за Русия, е ясен в интервюто, което той даде на Якоб Хейлбрун за списание The National Interest. Извличайки десетилетия опит с руските лидери по време на Студената война, както и много часове на качествено лично време с Путин, погледът на Кисинджър за това, как САЩ трябва да управлява отношението си с Русия, ясно се различава от двупартийния консенсус във Вашингтон и политиката на администрацията на Обама.

Първо, Кисинджър се противи на преобладаващата реч за безизходицата в Украйна. Във Вашингтон, за демократи и републиканци, Путин е главният виновник за драмата, а неговите действия са част от голямата геополитическа стратегия за връщането на Съветския съюз. За разлика от тях, Кисинджър настоява, че ние трябва да прегледаме историческата справка: поредицата от събития, довела до отстраняването на украинския президент Виктор Янукович, в отговор на което Путин изпрати „малките зелени човечета“ в Крим.

Най-неудобният от тези факти е съвпадението на това, какво се случи с Украйна и гигантския проект на Путин за тази година; а именно, да покаже на света, че Русия може успешно да се справи със Зимните Олимпийски игри в Сочи. Както Кисинджър отбелязва: „Няма как да мислим, че Путин похарчи 60 милиарда евро за превръщането на летен курорт в олимпийско село, за да започне военна криза седмица след края на Игрите, показващи Русия като част от Западната цивилизация.“

Преглеждайки историята, Кисинджър заключава, че Путин е бил по-същество реакционно действащ, изпращайки отговор на това, което вижда като поредица от събития, целящи да вкарат Украйна в ЕС, а не след дълго и в НАТО. Това започна с договора за асоцииране, който ЕС предложи на Украйна в края на 2013 година и провалът да се вземат предвид резервите на Москва за вредите, които руската икономика ще се наложи да понесе. Вътрешните противници на Янукович използваха случая и организираха революцията на Майдана. Тези протести съвпаднаха с руския успех на Олимпийските игри, където Путин празнува с повече от 50 президенти и премиери от целия свят (включително Китай, Италия и Норвегия).

Както Кисинджър отбелязва: „Няма съмнение, че за Москва това изглеждаше сякаш Западът експлоатираше това, което бе представено като руски фестивал, за изкарване на Украйна от руската орбита.“ Инициирайки провокация срещу Путин, Западът се провали да оцени не само зависимостта на украинската икономика от Русия, но и както Кисинджър отбелязва факта, че „отношенията между Украйна и Русия винаги ще имат специален характер в руския ум. Те не могат да се ограничат до отношенията между две традиционни, суверенни държави, не и от руска гледна точка, вероятно дори не и от украинска.“

Настойчивото изискване на американските и европейски лидери, че Украйна е свободна да се съюзи с ЕС и дори НАТО, звучаха добре, но абстрактно. Те игнорираха руската идея за жизненоважните ѝ интереси и руския капацитет и готовност да пази тези интереси. Бидейки нападани от Наполеон и Хитлер, руснаците са нервни спрямо заплахите, идващи от западния фронт. Дори две десетилетия след края на Студената война, руският сектор за сигурност вижда НАТО като голяма заплаха, която винаги търси възможности да се приближи до руските граници. Срещу тази заплаха Украйна е разглеждана като ключов буфер.

Второ, след грешното разчитане на динамиката на събитията в Украйна, според Кисинджър, САЩ отговориха по начин, който е обречен на провал. Стратегията започна с непостижима цел. По думите на Кисинджър, тази цел е „пречупването на Русия.“ Под това той има предвид принуждаването на Путин да се подчини на американските интерпретации на правилата за международно поведение. Той добавя: „САЩ няма друга концепция освен своята, в която се смята, че Русия един ден ще се присъедини към световното общество чрез някакво автоматично копче.“

Това надали ще се случи, тъй като Русия не само се вижда, но и е велика сила с независими възможности да действа там, където вижда, че националните ѝ интереси са заплашени. Имайки предвид историята на страната, нейните интереси и възможности, никой руски лидер не би стоял и гледал Украйна отстрани- включително огромната военноморска база в Севастопол (изградена от Екатерина Велика) да се изплъзва във военен съюз, на който се гледа като заплаха за сигурността. Докато рейтингът на Путин сред руснаците, над 80%, отразява ефективността на правителствената пропаганда, никой не може да отрече, че той застана зад руските интереси.

Вместо да се опитва да пречупи Русия, Кисинджър вярва, че целта на Америка трябва да е да „интегрира“ Русия в международния ред по начин, който взема предвид интересите на Москва. Това би започнало с осъзнаването на реалността на руските интереси и сила, третирането на Русия като велика сила и на тази основа да се проучи възможността „дали техните притеснения могат да се помирят с нашите нужди.“

В една ситуация на множество глобални проблеми има причина да вярваме, че нуждите на Русия и САЩ могат да бъдат помирени. В справянето с кризата в Украйна, например, Кисинджър препоръчва намирането на формула, при която Киев ще бъде военно независим, като по този начин се успокояват руските притеснения за създаването на държава-буфер, но и осигурявайки суверенитета и териториалния интегритет на украинската държава, което ще изисква изтегляне на руските войници от Източна Украйна и контрол на границите от страна на Киев.

Тероризмът е друг проблем, където Обама и Путин биха могли да намерят общ език, тъй като двете държави имат съгласие относно заплахата, наречена Ислямска държава, както и други ислямистки терористични групи, действащи в Сирия, Ирак и Близкия Изток. Неотдавнашните руски действия в Сирия, както и новообявената четиристранна разузнавателна програма с Ирак, Иран и Сирия, служат като напомняне за двете партии във Вашингтон, че Русия е играч, който не се нуждае от разрешение, за да действа. В този момент администрацията на Обама няма друга алтернатива, освен да започне разговори с Путин за нанасяне на въздушни удари и военни операции в Сирия. По-добре би било да се обмислят възможностите за координиране, а още по-добре коопериране в кампанията срещу ИД, като част от усилията за договаряне на политическо решение за времето след президента Асад.

Много от кандидатите за президент от партията на Републиканците, както и много от администрацията на Обама, намират идеята за работа с Путин отблъскваща.

Според тях руският лидер е непрестанно враждебен към Запада и заинтересован само от това, да действа като грабител на международната сцена. Но има причина да вярваме, че президентът Обама не споделя напълно този възглед. При обявяването на сделката с Иран, Обама похвали Путин с думите: „Русия бе голяма помощ, и нямаше да се справим, ако не бе желанието на Русия да остане с нас и другите преговарящи, настоявайки за стабилна сделка.“

Ако президентът попита „Какво би направил Кисинджър?“ и последва съвета на най-великия жив американски държавник, според мен той ще открие, че Путин е готов да играе по-конструктивна роля, отколкото някои хора във Вашингтон биха могли да си представят.

  • Авторът: Греъм Алисън, директор на Belfer Center for Science and International Affairs, Kennedy School, Harvard. Бивш асистент на министъра на отбраната.

Превод: Евгени Рушев