/Поглед.инфо/ Новоруското опълчение се превръща в преден отряд на европейското „селско въстание“ . Едва ли скоро ще разберем обективната истина за ужасната гибел на полет МН17 – трагедията бе политизирана и употребена за конюнктурни пропагандни цели още от първия си миг. Но е време да се каже, че агонизиращият олигархичен режим в Киев става заплаха не само за живота на украинските граждани – в Донбас, Одеса, в самата „майка на руските градове“ – но и за живота на европейците и не само.

Гледах изказването на Обама в петък – то прозвуча твърде умерено на фона на завладялата CNN джингоистка антируска истерия. 

Президентът веднага изключи американска военна намеса в Украйна, 

с което попари тайните надежди на украинското ръководство НАТО да бомбардира Донецк. Но добрите новини свършват дотам. Шансовете за обективно разследване на катастрофата от страна на Киев, за добросъвестно сътрудничество на украинските власти с евентуалното международно разследване са минимални. Васалната зависимост на украинското правителство от неоконсервативната вашингтонска външнополитическа върхушка прави обективното разследване и от страна на САЩ много малко вероятно. 

Обама прибързано обяви, че МН17 бил свален с ракета „земя – въздух“, изстреляна от територия под контрола на „проруски сепаратисти“. Това, надявам се, не предопределя окончателно заключенията на съдебната експертиза на останките, която още не е започнала, но е достатъчно да формира масовото мислене по въпроса в западните страни, подготвено от многомесечна русофобска пропаганда. 

„Западните ценности“ обаче налагаха да няма сочене с пръсти 

до заключението на експертизата. В хаоса на гражданската война, разпалена от Киев, в оспорван район с активни бойни действия на редовна армия срещу партизански групи и мирно население е трудно да се говори за „територия под контрол“ на когото и да било. Технически украинската страна, включително частната гвардия на олигарха Коломойски, има много повече доказани възможности от опълченците да свали МН17 както с ракета „земя – въздух“, така и с „въздух – въздух“ от изтребител. 

Украинската ПВО има стара традиция на грешки, довели в 2001 г. до фаталния инцидент с руски пътнически самолет над Черно море, но далече не изчерпваща се с него. А всеки нов ден ни убеждава и в некомпетентността на украинските военни, и в безразличието им към изтреблението на стотици техни мирни граждани. Десетки мирни украинци, жители на Луганск, бяха пометени с украински артилерийски огън в деня след катастрофата – след като Обама, Путин и други световни лидери призоваха за незабавно примирие. 

Уместен е въпросът кой има политическа полза от трагедията, 

и тук отговорът е още по-еднозначен – полза има само Киев, чиято армия в Донбас е изправена пред разгром и който се нуждае от коридор за изтегляне на обкръжените си сили, а в най-добрия случай – и от повод за натовски ракетен и бомбен удар по ПВО и артилерията на опълченците. 

Обективно погледнато, полза има и неокосервативната върхушка във Вашингтон, която ще може евентуално да предотврати военния разгром на клиентите си и възможния колапс на въоръжените сили и на режима им, както и да отклони вниманието от шпионските скандали в Германия, от провала на санкциите срещу Русия, от външнополитическите успехи на Путин в Латинска Америка и от засилването ролята на БРИКС в световните работи. 

Разбира се, всичко това са спекулации, както бяха спекулация и думите на Обама. Евентуалната международна експертиза на останките от МН17 и телата на жертвите в съчетание с разпита на киевските и днепропетровски авиодиспечери, командването и служещите на украинските ВВС и ПВО и на опълченските сили в района на катастрофата, с данните от черните кутии, спътниковите и радиолокационните наблюдения на местността може да установи истината за фаталния ракетен пуск. Разследването ще продължи дълго – вероятно много по-дълго от гражданската война в Украйна, да не говорим за сегашния пропаганден момент. Един ден може би и конкретните физически извършители ще бъдат установени и осъдени. 

Безвъпросна е обаче още отсега отговорността на киевския режим 

за разпалването на гражданската война и за допускането на граждански полети над зона на активни военни действия, при информация, макар непотвърдена, за наличие на мощна ПВО система у опълченците. 

Засега интересът на американските неокосерватори и европейските десни все още успява да стовари вината от болната глава на здравата, но техническите възможности на Киев да застраши живота на европейците са твърде големи и след затварянето на въздушното му пространство за гражданско въздухоплаване. Режимът в Киев е отчаян, притиснат е в ъгъла и се бори за живота си и за богатството на своите олигарси. Сложил си е главата в торбата, способен е на всякакви престъпления. Подкрепата за него от страна на САЩ и ЕС е все по-абсурдна. 

И националистите в Русия, и мнозина сред българската левица сравняват разпадането на СССР с разпадането на СФРЮ. Това сравнение е напълно безпочвено. СФРЮ не е СССР, а най-вече Сърбия не е Русия. Ако има смислен паралел между украинската криза и югокризата, то в него сегашна Украйна ще е проектът на Милошев и Шешел за „велика Сърбия“ до линията Карловац – Карлобаг – Вировитица, а 

Порошенко ще е Милошевич 

в терминалната си фаза след Дейтън. 

Следвайки аналогията, след известно време, ако той устиска дотогава, и НАТО ще проумее тоя факт – и нищо чудно да го разбомби. Поводи ще има достатъчно. Ако киевският режим по някакво чудо се задържи и се наложи със сила в Донбас, сигурно ще последват етнически чистки и брутален олигархичен „нов ред“ и в другите райони на страната. Медийната отрова, която бълва официален Киев, и сега е достатъчен повод за международна намеса. Може да ни припомнят участта на Белградската телевизия в 1999 г. Тя също бълваше доста омраза, в частност и срещу българите. Навремето се занимавах професионално с въпроса, събирах свидетелства за антибългарското говорене в сръбските национални медии. Днес Сърбия е съвсем друга и за пръв път от близо 200 години насам сърбите истински уважават българите. Както и отива на два толкова близки народа. 

Все повече хора и в Русия, и в Сърбия сега разбират българския проблем с македонизма. 

Вирулентността на „украинизма“, както и на „монтенегризма“ (създаването на черногорска нация, история, език, църква и т.н.) е очевидно идентична с тази на македонизма. 

Вече много пъти писах, че продължаващата подкрепа за киевския антинароден олигархичен режим от страна на някога народния президент Обама, избран с голямо въодушевление от американците да се бори от тяхно име с всесилието на олигархията, за каузата на малкия човек, е голяма трагедия и лична трагедия на този умен и субективно добронамерен американски политик. 

Българските десни, заслепени от стихийна русофобия, имат огромни затруднения да разберат кои са опълченците в Донбас. „Сталинисти“, „хора, още живеещи в СССР“, „смахнати идеалисти“ са някои от опитите им да ги характеризират. След евроизборите през май заедно констатирахме, че 

в Европа се надига „селско въстание“ срещу новите феодали, 

олигархията, срещу банкрутиралата дясна политика на европейските елити на остеритет. В много страни на Стария континент – сред които Франция, Британия, Унгария – въстанието взе „националистически“ облик, който често е грозен и чийто протест често е насочен и в неправилната посока. Но корените на селското въстание са ясни и напълно рационални. 

От тези корени расте и донбаското опълчение, независимо от старинните идеологически драперии, с които субективно се загръщат отделни негови лидери. Опълчението е по характера си общоевропейско, народно (популистко) движение, насочено срещу олигархичните елити, политиката им на остеритет и на капитулация на националните държави пред международната финансова олигархия. 

Каузата на донбаските опълченци е същата като на стачкуващите западноевропейски работници, същата като на американските прогресисти. 

Оттам и постоянният натиск на опълчението за освобождаването му от съглашенци, които се мъчат да прокарват интереса на олигарсите. Оттам и принципните трудности на олигархичното крило в Кремъл с опълченците. Оттам и лозунгът за „народна република“, лозунг на революционерите демократи като Левски и Томас Джеферсън. 

Независимо от етикетите „сталинист“, „монархист“, „иредентист“, „империалист“, с които сега облепват Стрелков, той се възприема от масата на руския народ в Русия, Украйна и цялата „виртуална Русия“ (термин, който все още предпочитам пред въведения от Путин „русский мир“, „руски свят“) като 

руски Гарибалди, националреволюционер освободител, нещо като Боливар, нещо като Раковски. 

С това позиращият като анахроничен персонаж от XIX в. руски полковник потенциално става фигура от общоевропейски мащаб от XXI в. Русия неведнъж е водила идейно Европа, напук на западната представа за нейната вечна изостаналост. Огромно е влиянието на февруарската и октомврийската революция от 1917 г. в Европа и по цял свят, голямо беше – вече пред очите ни – влиянието и на перестройката върху Източна Европа, макар, за съжаление, да не стигна много пò на запад. 

Това е в „голямата картина“. А в близък план ужасна, неизразима е трагедията на пътниците на МН17 и техните близки. Ужасна, неизразима е трагедията на мирните жители на Донбас, разстрелвани от украински снаряди в домовете си и по улиците. 

Ужасна е заблудата, в която международната финансова олигархия иска да държи масите с юздата на корпоративните си медии. Ужасна е хватката, с която държи за гърлото и най-добронамерени субективно политици като Обама. Ужасна грешка прави Америка на Обама с безразсъдния си антируски кръстоносен поход, ужасна и с оглед на собствените си дългосрочни интереси. Ужасна е омразата, която себични олигарси сеят между сънародници, между братски народи, между братя по икономическа участ от разни страни. 

Ужасно се чувстваме всички здрави хора, които шашнато гледаме това да става в някога мечтания XXI в..