/Поглед.инфо/ Въпросът не е в това дали да използваме сила, а в това, кога да я използваме.
Беше ли Иракската война най-голямата стратегическа грешка през последните десетилетия, както твърдят някои анализатори? Очевидният отговор е не, не беше. Главната грешка беше да не се предприемат действия срещу "Ал Кайда" и Осама бин Ладен, които на 11 септември 2001 убиха на територията на САЩ почти 3000 американци. А ако се върнем с няколко десетилетия назад в миналото, тогава и Ирак, и Виетнам ще бледнеят на фона на трагичните последици от нашата неспособност да спрем Хитлер в Европа и да предотвратим войната с Япония. И едното, и другото ни струваше много животи и огромно количество ресурси.
В това се състои проблемът. Има един тип грешки - да се действа прекалено активно, да се прибягва към силата твърде бързо, в неуместни случаи и като се добави към това - както много често се случва - непохватно. Грешките от другия тип са резултат от недостатъчната активност - липса на готовност да се използва необходимата сила достатъчно бързо, за да може преждевременно да се избегнат заплахите. Това много често е свързано с надеждата да се намери алтернативно решение, която се запазва, докато не стане късно. Много често грешките от първия тип водят до грешки от втория. За мнозина урокът от 11 септември стана разбирането колко опасна е пасивната реакция пред лицето на заплахата. Именно това чувство безспорно е оказало влияние върху действията на администрацията на президента Джордж Буш младши /2001-2009/ в Ирак и е подтикнало 77 сенатори, включително повечето демократи, да подкрепят тези действия и да гласуват през октомври 2002 за използването на сила. Джо Байдън, който по това време беше сенатор, изрази общото мнение, че ако Саддам Хюсеин остане "безнаказан", той "неминуемо" ще представлява заплаха, на която трябва да се отговори или сега, или в бъдеще след "година, две или три". Аналогично, уроците от глобалната пасивност на Америка през 30-те години доведоха до глобална активност - понякога излишна - която беше характерна за епохата на Студената война.
Много историци и политолози не без основание твърдят, че и в двата случая махалото е стигнало твърде далеч и че създалата се параноя и трескава активност са били излишни. Именно в това упрекваше Америка Джордж Кенън, отбелязвайки, че тя е склонна да се хвърля от крайност в крайност.
Но днес въпросът е в това, дали махалото не е стигнало твърде далеч в друго направление и няма ли да прерасне безразсъдното, както смятат мнозина, използване на сила в пълен отказ от нейното използване.
Някои смятат, че е време САЩ да се върнат към традиционния подход, подразбирайки, че характерният за миналото десетилетие подход не е бил традиционен. Между впрочем САЩ повече от век редовно са използвали силата в качеството на външнополитически инструменти.
Най-минималните оценки показват, че от 1898 САЩ 26 пъти са се намесвали военно в различни държави от Западното полукълбо, Азия, Европа и Големия Близък Изток. Всичко започна с Куба и Филипините през 90-те години на ХІХ век. 100 години по-късно бяха Персийския залив, Хаити и Балканите. Още по-късно Ирак и Афганистан. Ако вземем предвид изпращането на малки военни контингенти, а също така морските и въздушни операции - такива като бомбардировките на Роналд Рейгън /1981-1989/ срещу полковник Муамар Кадафи през 1986, 4-дневната въздушна кампания срещу Ирак, организирана от президента Бил Клинтън /1993-2001/ през 1998 или действията на президента Барак Обама срещу Либия - случаите на намеса ще бъдат най-малко шест пъти повече. При това ние въобще не говорим за тайните операции като тези, които президентът Дуайт Айзенхауер /1953-1961/ е предприел срещу Хакобо Арбенс в Гватемала и Мохамед Мосадък в Иран, а също така още един любим инструмент на Айзенхауер - заплахата от ядрени удари по непокорните държави. Ако вземем предвид само големите операции, придружени с изпращането на войски, то ще се окаже, че те се осъществяват от 1898 средно на всеки четири и половина години. Общо САЩ са воювали някъде по света в течение на 52 години за последните 116 години или 45% от времето. Откакто приключи Студената война, случаите на американска намеса зачестиха до една на три години. С падането на Берлинската стена американските войски са нахлували на територията на други страни или са участвали в боеве в течение на 19 от общо 25 години, т.е. повече от 75% от времето.
При това няма никакво значение това, дали на власт е била републиканска или демократическа администрация, нито това за какъв се е смятал президентът - "либерален интернационалист", като Клинтън, или "реалист", като Джордж Буш старши, по време на който за четири години Америка три пъти прибягваше до военната сила.
Следва ли Съединените щати да се върнат към тази норма или, напротив, по-добре окончателно да се откажат от нея? Лесно можем да си спомним множеството случаи, в които военната сила не е постигала целите си и навярно не е било добре тя да се използва. От друга страна, имаше и случаи, когато тя беше изключително ефективна. Нещо повече понякога едва след време ставаше ясно, колко ефективна е била тя. Когато приключи Корейската война, малцина в Америка са смятали нейния изход за успех, но огромните икономически и политически успехи на Южна Корея, превърнала се в един от ключовите американски съюзници, са резултат именно от тази "забравена война". Според мен готовността на САЩ да използват сила или да заплашват с нейното използване в името на защитата на своите интереси и либералния световен ред беше необходим елемент от този същия световен ред от времето на Втората световна война. Без нея също така е невъзможна ефективната дипломация. Както отбеляза навремето държавният секретар Джордж Шулц "силата и дипломацията винаги вървят ръка за ръка... Суровата реалност е такава, че неподкрепената със сила дипломация е безплодна".
Сега нашата задача се състои в това да намерим правилния баланс и да разберем, кога трябва и кога не трябва да използваме силата. Само мога да отбележа, че отговори като "винаги" и "никога" не са подходящи. Остава да се надяваме, че ще успеем да оставим в миналото псевдоманихейската борба на сламените чучела и карикатури и ще се върнем към смислената дискусия за това, в кои случаи силата се превръща в уместен инструмент. /БГНЕС
---------------------
Робърт Каган е американски историк и международник. Той работи в Института "Брукингс" и е член на Съвета за международни отношения. Статията му е публикувана във "Вашингтон пост".
Вашингтон / САЩ