Културата на "вторичната простота" като знак за край и начало

/Поглед.инфо/ Руският философ и писател Константин Леонтиев (1831 – 1891) говори за три основни етапа в развитието на живата и неживата материя, а също и в обществото и културата: 1.първична простота; 2. период на цъфтяща сложност; 3. период на смесване и преход към вторична простота и упадък.

Първичната простота е присъща на ранния етап на всяка култура, когато тя се заражда и придобива основните си и изконни качества и свойства. Примери на такава простота са циклопичните постройки, пещерните рисунки, конусообразните могили на етруските, руските селски изби (къщи), епическите песни на първобитните племена, музиката на диваците, най-ранната иконопис. Процесът продължава в т. нар. „период на цъфтящата сложност”. Като примери на такава„сложност” К. Н. Леонтиев посочва Партенона, храма на Ефеската Диана, катедралите „Св. Петър” и „Св. Марко” в Страсбург, Реймс и Милано, творчеството на Софокъл, Шекспир, Данте, Байрон, Рафаел, Микеланджело и др. Най-накрая идва „периодът на смесване и преход към вторично опростяване и упадък”. Това са сградите от преходните епохи, романският стил, днешните утилитарни постройки, казармите, болниците, училищата, гарите...

Според Константин Леонтиев формирането на нациите (той отнася това историческо явление към епохата на Просвещението) е начало на процеса на вторичната простота, понеже в нациите се заличават присъщите на по-малките общности етнически особености. Вливайки се в новото цяло, родовите общности по неизбежност трябва да се освободят от всичко, което досега ги е различавало и отделяло – дори и от своя диалект и обичаи, за да се улесни общуването, производството и движението на капиталите. Нацията и типът държава, който тя създава, охраняват икономиката, поощряват я и я улесняват, гарантират й по-широк пазар и работна ръка. А на родствените по кръв, дух и език досегашни общности се отварят нов път и нови възможности за развитие във всички сфери на живота. На пръв поглед това сякаш е обратен на „опростяването” процес, понеже голямото цяло, т. е. нацията, е по-сложно от съставящите го малки части, т. е. родовете и етническите групи. Но това е само на пръв поглед, защото подробностите, присъщи на всяка народностна група, биват заличавани и всички групи се сливат в една. Да, те й дават много от себе си, с нови характеристики, които са доста по-малко от характеристиките на съставящите я. Това е нов организъм със свой език, характер, ум и начин на мислене, като се отдалечава все повече то своите исторически прототипове.

Формулата на К. Н. Леонтиев се потвърждава от съвременното състояние на културата и обществото, от явленията, на които сме преки свидетели и в които активно или пасивно участваме и допринасяме за тяхното ускорение или забавяне. Но в тях трябва да виждаме и знака за края на едни процеси и начало на други, качествено нови, предвестници дори на формационни изменения. Ние говорим за глобализация на културите, за техния диалог или сблъсък, но ако не отчитаме, че те изживяват своя трети стадий, ще се плъзгаме по повърхността на проблемите и ще скриваме от самите себе си реалността на сегашното състояние и неизбежно ще правим апология на култури и държави, които нямат онова градивно значение за днешния свят, каквото си приписват и каквото настояват да им бъде признавано от всички.

Глобализиращият се свят, макар да улесни общуването между хората, сближавайки ги чрез информационните технологии, не създаде, а разруши универсалното мислене, отклони го от вечното, фрагментира го и го съсредоточи в мимолетното и полезното, в практичното и ежедневното. Вместо повторно да изпита гордост от своето всесилие и от неограничените си възможности да свързва краищата на света(а нали това бе цивилизационният манифест на Ренесанса), човек достигна до нова степен на самотност и отчаяние, отчужди се още повече от себе си и от другите хора; почувства се обречен и безсилен да се бори със злото. Затова и се отдава на удоволствия, забавления и наслаждения; предпочете „успеха”, парите, материалното благополучие пред „мащаба на замисъла” (Й. Бродски), откривателството и „живот вечен”. Новата култура на глобализма е културата на прагматизма и виртуалните заместители на реалността. Човекът бива вкарван в измислена реалност, която трябва да го избави от несгодите на живота, да свали временно и илюзорно напрежението и го успокои в несигурността му. Няма вечност, всичко е в мига и сега; затова насладата и удоволствието се представят за истинската реалност. Успехът в живота е максимално доближаване до тази виртуална реалност и осигуряване на удоволствия и забави. Самият живот вече не струва нищо; всеки е в правото си да разполага с него, както сам пожелае и сам да се освободи от него. Снети са забраните, формулирани в Десетте Божи заповеди – засега остава да действа единствено „не убивай”, но и тя не се прилага стриктно. А ако съдим по толкова популярните днес екшъни, дори е проява на добродетел, вътрешна сила и установяване на справедливост, спасяване дори на човечеството от злите сили. Ала най-драстична е отмяната на първата заповед, която забраняваше да имаш „други богове освен Мене” (Изх. 20:3). Сега, напротив, многобожието е позволено и дори е престижно. Въпрос на толерантност е да признаваш и почиташ различните богове, понеже няма установени абсолютни ценности и всичко е позволено.

Тази култура изравнява по коварен начин хората в обществото въпреки имуществените им различия, социалното положение и образованието. Това е нов тип равенство, което не се основава на закона и не е породено от еднаквите политически права, прокламирани и въведени от буржоазното общество. То е равенство в културата, във възможностите тя да бъде консумирана с еднаква интензивност от всеки член на обществото, понеже е напълно достъпна и като съдържание, и като форма и лесна за възприемане и подражание. Тя е всеобщ и еднакъв начин на живот и мислене. Днешната култура не изисква сериозно подготовка и степен на нагласа, за да бъде разбрана, усвоена и превърната в личен свят. Тя е до крайност опростена и освободена от особености и идейно-естетически дълбочини. Дори тази й част, която по навик би трябвало да определяме като „висока”, в голяма степен не се отличава по дух, характер, идеи от т. нар. „масова”, защото като цяло сама съчинява своята действителност и внушава безсмислието на живота. Тази именно нейна част съзнателно идеологизира разпада, отчаянието, безнадеждността и празнотата му, в резултат на което се оформя нова реалност, освободена от социалния живот, от неговите реални и изключително драматични проблеми, като ги заменя с тяхната имитация, с имитацията на самото съществуване. Няма йерархия на ценности, няма нравственост, солидарност, състрадание, почит към миналото и традицията. Иначе не би могло и да бъде, защото се е установил нов ред в живота, ново отношение към човека, ново разбиране за обществото. Уравнява се и се опростява, изпразва се от сложност и разнообразие човешката личност, за да бъде превърната в крайна сметка в елементарен механизъм, който дори скоро ще изчезне, както ни убеждават редица днешни американски и западноевропейски постмодернистки философи и идеолози, защото настъпва някакво „постчовешко битие”.

В буржоазното общество човекът винаги е самотен и отчужден от другите и от себе си дори, макар да не би трябвало да е така, щом са му дадени свобода и неограничени възможности, а също и лесен достъп до материалните и духовните блага. Той е в правото си да участва във властта или поне да определя нейния характер и упражняващите я лица, да бъде обществено активен, да променя социалния ред. Улеснено е преминаването от едно съсловие в друго; образованието е за всички, науката навлиза все по-дълбоко в тайните на природата, съкратени са разстоянията, времето тече ускорено, подчинено на човешката воля, знания и безгранични умения. И въпреки това той е самотен, безпомощен, обезверен, отчаян! В предишните периоди на буржоазната епоха в такова състояние изпадаше интелигентът с изострена чувствителност, творецът, който биваше неразбран и лишен от внимание и зачитане на творчеството му. Подобно състояние дори беше белег за изключителност и възвишеност, за служение на изкуството и съпротива срещу бездуховността на обществото. Творецът виждаше алчността и бездушието на капитала и буржоата и решаваше да се отграничи от тях, за да запази нравствеността и вдъхновението си. Романтичната и модернистка тъга и отчуждение са нравствени жестове. Те именно подготвиха новата епоха, в която животът е устроен по друг начин. Сега упадъкът е достигнал крайната си точка, след което неизбежно ще се случи нещо страшно. За никого няма перспектива и самотата е естествено и всеобщо състояние. Постмодерният човек не признава ценности – интересува го единствено удоволствието. И понеже светът е зъл и се отнася с него с неприязън, той излиза от него чрез наркотиците и плътските удоволствие, за да се включи в друга реалност, където се чувства, макар и за няколко кратки мига, пълноценен и удовлетворен. Преди той приемаше за себе си и демонстрираше на другите за бунт срещу реда, несправедливостите, а сега сам не знае какво прави; все едно му е и изобщо не се интересува какво става около него – толкова е притъпено съзнанието му за принадлежност към общност, нация и държава. Навсякъде му е еднакво хубаво и лошо, защото си е намерил изход и с удоволствие се стреми към него.

Сигурен знак за упадък, т. е. за „вторична простота” е култът към плътта и плътското. През Ренесанса този култ е все пак някаква естетизация, възвисяване и обожествяване на човешкото тяло. Ренесансовото разбиране за тялото и плътта е естетическо; те са красиви, ако са вместилища на възвишена и прекрасна душа. Като такива те са най-красивото Божие създание. Този култ е противопоставяне на средновековното християнско схващане за човека като роб на плътта. От там и опиянението от формите и движението им, радостта от сладостите от живота, осъзнаване на мига, събиращ в себе си вечността. Ренесансовото (и античното, разбира се) тяло, когато е здраво и красиво, изградено съобразно идеалните пропорции, е свято и не бива да се разрушава. То краси природата и доказва всемогъществото на човека.

В постмодерната епоха култът към тялото и плътта се допълва и усилва с култ към удоволствието и насладата. Колкото повече времето се отдалечава от Ренесанса, толкова повече се огрубяват и принизяват естетическите норми, които той бе абсолютизирал. Променя се отношението към човека изобщо. А как иначе: щом веднъж си отрекъл Бога, няма как да не пренебрегнеш след това и човека, да го развенчаеш, отнемайки му божествената сила и красота, за да го направиш роб и източник на злото, лъжейки го че в служенето на злото е предназначението на човека – затова е създаден да бъде тленен и преходен на земята. Насладата, гордостта, удоволствието, личният успех, парите, лъскавите вещи и неглижирането на социалните проблеми са днес стимулът му да живее и да продължава да се опиянява от своята сила. Макар все по-малко тя да му служи за добри дела.

Никоя друга социално-икономическа система не налага толкова брутално еднаквост в структурата и организацията на икономиката и общественото устройство във всички национални светове, както го прави капиталистическата в епохата на „вторичната простота”. И никоя друга не е толкова неприязнена към традицията. Особено сега, след Втората световна война, когато капиталът се мондиализира и почти не съществува национален капитал, а още по-малко национална икономика. Национална е икономиката, когато е изостанала, понеже е извадена по някакви политически причини от общия оборот, наказана да обслужва най-бедните и нищите. Изчезва и националната държава. Дори заличават нацията заедно с езика й, за да се оформи някаква наднационална общност със своя „наднационален език”.

Нацията все пак съединява и обединява сродни по кръв, език и дух общности, а глобализацията иска да създаде от тях някаква глобална нация и държава, като включва в себе си всички. Но не чрез механично единение, а чрез пълното им претопяване и отказване от миналото и традициите, от националните култури и националните езици, за да бъде още по-лесно на капитала и стоките да се движат към пазарите и консуматорите. Препятствията, каквито са националните различия, трябва да се разрушат окончателно. Глобализацията повторно, но много по-агресивно и безапелационно опростява човешката общност, свеждайки я до един-единствен тип, език, култура. Вторичното опростяване приема невиждани размери и е на път да заличи изконни различия, да унищожи изключителни традиции.

Глобализацията и заличаването на нациите, за да се създаде една-единствена глобална общност, един език, една култура и една държава, наподобяват (за да не кажа, че е същото) инвазията на генното инженерство и постмодерната медицина в репродуктивните процеси на човешкото тяло. Човек се намесва вече и в делата, които са изключително на Господа: зачеването и раждането. Тази намеса е драстична; тя навлиза в тайните на битието и цели да се регулира онова, което по Божия воля или допущение се формира още в зародиша в човешкия организъм и характер. Бог е създал множество и различни народи, както са многобройни и различни хората!

Заличаването на нациите и националните култури, както и опитът да се създаде един-единствен „глобален език” е човешки опит за връщане към ерата отпреди Вавилонската кула. Забележете обаче: новата „глобална нация” трябва да съдържа качествата на романо-германската (по терминологията на Н. Я. Данилевски), т. е. т. нар. западноевропейска или американската цивилизация, а общественото устройство да е въплъщение на западните ценности и принципи.

За постигането на тази „глобална” цел не е необходимо усложнено и задълбочено мислене, нито някакви високи и благородни идеи, чрез които човек да се възвиси, да стане по-добър, по-умен, благороден и добродетелен, по-съвестен. Точно обратното, опростяването на мисленето води до опростяване на системата, да принизяване на човешката личност, до нейното ликвидиране и създаване на някакъв човек по „калъп”, по матрица с еднакви чувства, потребности и духовни стремления. За да бъде този човек навсякъде по земята лесно, бързо и безропотно превърнат в покорен роб.

Темповете на упадъка, неговата същност и крайните му резултати са заложени още в етапа на „първичната сложност” на модерната култура, т. е. в Ренесанса и в националните възраждания на отделните народи. Там трябва да търсим и корените на „вторичната простота”, която днес преживяват културите, в това културата и човешкото съществуване да са изпълнени толкова отчаяние, покруса и безнадеждност. Краят напълно отрича началото, макар по същество да го оправдава и да е негов продукт.

Но има едно явление, което аз наричам „бунт на културите”, което свидетелства за настъпващи радикални изменения. Културите все повече се съпротивляват на т. нар. „глобализация” и превръщането на света в едно „глобално село”, говорещо на един език и живеещо в една култура. Вече се осъзнава, че отказът от разнообразие и своеобразие убива не само културата и нациите, но и човечество и човека. Засега този бунт е най-отчетлив в ислямския свят, но той се забелязва и в християнския – особено в православния. Той е знак за приближаващата смърт на буржоазно-капиталистическата социално-икономическа система.

Постмодерната епоха е краят на досегашното историческо развитие. Предстои ново завъртване на спиралата на историята. Пред прага сме на нова ера, в която „вторичното опростяване” ще бъде спряно и ще започне на ново равнище новият цикъл на формационното развитие, т. е. на „цъфтящата сложност”. Именно „бунтът на културите”, чрез който се отхвърля „вторичното опростяване” на постмодерната „глобална култура”, е знакът, че се намираме в междинен, преходен период на това ново „завъртане на спиралата” и че човечеството тръгва по нов път и в нова посока.