/Поглед.инфо/ Темата с лихвите на Федералния резерв на САЩ може да изглежда неактуална само на съвършено късоглед човек. Ние живеем в Бретън-Уудската финансова икономическа система, американският долар е Единната мяра за стойност в съвременната икономика, цялата ни жизнена дейност е свързана към тази система. Достатъчно е да се каже, че получаването на банков кредит (става дума, разбира се, не за бърз кредит) е възможно единствено ако представиш модела на своя бизнес (е минимум щателно разработен бизнес план), който трябва да бъде основан на икономическата прогноза на МВФ. Този същи МВФ, който и досега е основен стратегически-координационен орган на Бретън-Уудската система.

Затова темата е важна. Затова и ненапразно президентът на САЩ Тръмп, веднага след срещата си в Хелзинки повдигна тази тема. При това не веднъж, а два пъти (в официално интервю и в „туитъра“ си). Освен това, ще отбележим, че всички разсъжденията за „Влиянието на Русия“ тук, да си го кажем правичката, не са съвсем уместни: въпросът носи чисто икономически, обективен характер, тук въпросът стои въпросът за сценария на развитие и Русия не може принципно да повлияе на тази ситуация и да изложи своята оценка на различните фактори. Друг е въпросът, кой ще се вслуша в САЩ в тази оценка.

Като начало да зададем въпрос: а къде е проблемът. Проблемът е, че от 1981 г. започна политиката на „рейгъномиката“, икономика първоначално в САЩ, а след това и в целия свят да се стимулира чрез ръста на частното търсене. Което на свой ред се осигурява не чрез ръста на реалните доходи (които от 70-те години не са се увеличили в САЩ и днес по покупателна способност се намират на равнището на 1957 г.), а чрез ръст на дълговото натоварване. При това натоварване се компенсира чрез рефинансиране на дълга при все по-малка стойност на кредита.

В частност основният лихвен процент на Федералния резерв спадна от 19% през 1980 г. (САЩ тогава се борят с инфлацията) до, фактически, 0 до декември 2008 г. Разбира се, стойността за обслужване на потребителските кредити винаги е била над нулата, но и тя също пада, до определено време. Но в резултат когато частният дълг в САЩ се увеличава от примерно 60% от годишните доходи на средното домакинство, както е през 1980 г., до равнище от повече от 130% през 2008 г. Сега това равнище е паднало леко (до около 120%) но все пак остава твърде високо за нормалните лихвени проценти.

Въпросът е: а защо в подобна ситуация да не повишават лихвените проценти? Нали всичко работи и слаба богу! Отговорът е много прост: когато вие стимулирате икономиката чрез печатане да долари, то ефективността на този печат (ако пазарите не растат) през цялото време пада. Тоест ръстът на икономиката се съкращава от всеки напечатан долар. И в този момент, когато тази ефективност е спаднала до нулата, започват да се появяват други проблеми. Например това, че значителна част от държавните институции вече се е престроила под висок поток на ликвидност и съкращаването на емисиите, доведе вече до държавни проблеми.

Например, вече няколко години номиналната доходност на немски и швейцарски ценни книжа е отрицателна. Всъщност при другите тя вече е реално отрицателна (защото инфлацията надвишава номиналния доход), но формално, все пак, някакъв плюс има място... Има аналогични проблеми с икономическия растеж: без да се използват все по-хитроумни методи на изчисление, не се наблюдава положителен растеж ... А това не може да се позволи…

От гледна точка на „мейнстрийм“ икономическата логика, лихвеният процент трябва да се повиши, тоест да се изтребят всички финансови „паразити“ израснали от потоците на емисионната ликвидност и да се направи завръщане към капитала на ефективността (тоест положителна доходност) и възможността за самовъзпроизводство. Да, при това ще има проблеми у много субекти на световната икономика (доларът все пак е световна валута!), но в крайна сметка икономиката ще бъде оздравена. Отбелязваме, че ние, като теоретици, имаме малко по-различен подход към този проблем, в това число и към оценката на възможния спад, но това е съвършено неважно, защото практически целият икономически естаблишмънт, поголовно се придържа към тази логика. Да си спомним края на 70-те години (цифрата от 19%, приведена преди няколко абзаца не зашемети ли никого?)

Проблемът е, че най-силно от всички губят при такава ситуация, тези, които имат максимални разходи. За производителите в САЩ тя е по-висока от тази в Китай, страните от Югоизточна Азия, Индия или дори от страните в Латинска Америка. Както и заплатите са по-високи, и стойността на инфраструктурата, и финансовата издръжка. И когато на 5 януари 2014 г. говорих на Дартмутската конференция в Дейтън, че има два сценария за икономическото развитие и един от тях е спасението на световната доларова система за сметка на промишлеността и изобщо на реалния сектор на САЩ, то именно този вариант с вдигането на лихвените проценти имах предвид като първа част от алтернативата.

Тръмп просто предлага втората част. По-точно тези сили, които стоят зад него и които имах предвид по време на своето изказване, защото през ноември 2014 г. той все още не обяви своята кандидатура. Същността на този сценарий е производството да се върне в САЩ и възползвайки се от вътрешния пазар като база и максимално засилвайки износа (в това число, използвайки наличните ресурси), да спаси своя, американски реален сектор. И тъй като без повишаване на лихвените проценти икономическата криза ще продължи по света, това значи че не може да се повиши икономиката за сметка на общия ръст, но затова това може да се направи за сметката на други участници (преди всичко Китай и Западна Европа), които са станали основни бенефициенти на предишните емисии.

Номерът е, че високите лихвени проценти създават проблеми при износа, улесняват вноса и намаляват инвестициите в реалния сектор. Не, ако САЩ, както беше в 20-те години - 30-те години на миналия век можеха да затворят границите си и да не допускат вносните стоки, лихвените проценти нямаше да играят роля, но за този сценарий е необходимо да се унищожи не само СТО, но цялата Бретън-Уудска система, със своето задължение за свободни потоци на капитала. И чисто вътрешните пазари може да не бъдат достатъчни, за възстановяването. И, разбира се, дори американският президент не може да го направи веднага. Но вече се знае в каква посока се движи това. И това е само вторият сценарий от алтернативите, очертани от на 14 ноември: спасяване на американската икономика чрез унищожаване на световната доларова система.

Известно време Тръмп не можеше да си позволи за озвучи това открито и той говореше само общи неща: „Да направим Америка отново велика“. „Да не даваме да живеят за наша сметка“ и други такива тези, с които американският гражданин трудно може да спори. Но неговите противници (както разбираме, привържениците на алтернативния икономически модел) разбираха всичко от самото начало и се занимаваха с активен саботаж. Но след срещата в Хелзинки Тръмп обяви открито каква височина иска да набере в тази (но сега тайна) война и така създаде casus belli. Тоест повод за открита война. Повтарям отново: макар и всички да виждат схватката във Вашингтон, реалната причина оставаше тайна и това създаваше странно усещане у всички наблюдатели. Но сега всичко се промени.

Ответният ултиматум, както видяхме, бе заръчано да бъде озвучен от директора на МВФ Кристин Лагард. И от тогава (тоест от средата на миналата седмица) схватката под килима приключи. Започна пряката война, първата цел на която е контролът над политиката на федералния резерв. Конкретно дали лихвените проценти да се повишат или снижат. А ние щателно ще следим как ще се развиват бойните действия.

Превод: Поглед.инфо