/Поглед.инфо/ Много би ми се искало през 2014 г. най-накрая да ми обяснят защо външната политика на Франция (който и да управлява – десни или леви) сляпо следва Съединените щати. И да ми кажат истинските причини за упоритата враждебност към Русия на френските власти и медии (десни или леви).
В Ирак, Сърбия, Афганистан, Либия, Сирия и (дори там да няма такива кръвопролития) в Грузия и Украйна президентът и френското външно министерство от много години изпълняват разпорежданията на американците и без колебание възприемат тяхната отвратителна външна политика. А понякога (като в Либия и Сирия) демонстрират и повече усърдие от господаря си.
Когато гласувах за първи път[1], сред кандидат-президентите беше един неприкрит привърженик на американската политика – Жан Льоканюе. Той не предизвикваше неприязън, но изглеждаше смешен със стремежа си да угоди на янките. Затова сериозните хора в дясно поддържаха генерал Дьо Гол, който проповядваше външна политика, която не обръща особено внимание на американските интереси; политика, която в Близкия Изток, Източна Европа, Канада, Южна Америка или Азия действаше единствено в интерес на Франция.
На изборите от 1965 г. левите се обединиха около Франсоа Митеран. Аз се сражавах за него по страниците на вестниците и главният ми аргумент беше: Митеран може да каже „не” на американците.
Генерал Дьо Гол, привърженик на идеята „Европа: от Атлантика до Урал”, се стремеше да развива дружбата с руския народ, който винаги е бил една от опорите на баланса в Европа - още от времената на женитбата на крал Анри І за руската принцеса Ана[2], та до кървавите боеве в две световни войни. Генералът се вписваше в плодотворната традиция на френско-руското сътрудничество, на която са служили херцог Сен-Симон, Шатобриан и много други светли умове.
Митеран също беше славянофил, той нито за миг не можеше да си представи чисто католическа или протестантска Европа. Той разбираше, че Русия и другите православни страни от Източна Европа съставляват същностен елемент от нашия континент. Верен на дружбата, която свързва Сърбия и Франция, той страдаше от войната на НАТО срещу сръбския народ. В прекрасната си книга „Митеран в края си”[3] са приведени думите, които през 1994 г. произнася болният президент:
„Франция не знае за това, но ние сме във война с Америка... Да, една постоянна, жизненоважна война... Пропагандата им, манипулациите им, лъжите им... Американците искаха да пратят турците да бомбардират сърбите, направих, каквото трябваше, да се избегне тази лудост.”
Никой не упреква американците, че политиката им защитава интересите на Америка. Това е напълно нормално. В същото време, напълно легитимно можем да съжаляваме, че приемниците на генерал Дьо Гол и на Франсоа Митеран – вчера Никола Саркози, днес Франсоа Оланд – така елементарно се подчиняват на заповедите от Вашингтон и се чувстват задължени (например в неотдавнашната криза в Грузия и в сегашната в Украйна) да вземат страната на проамериканските марионетки, да проявяват враждебност към Русия и нейните приятели.
Руснаците винаги са били обладавани от „крайната страст да се обединят с Франция”, която Сен-Симон с радост открива у Петър Велики. Това чувство неизменно е било взаимно, вече обаче не е така – и би ми се искало през 2014 г. да ми обяснят защо. Когато през 1988 г. Горбачов реши да сложи край на диктаторския режим, който 70 години потискаше руския народ, това би трябвало да причини взрив от радост във Франция и преди всичко сред интелектуалците и артистите. Това, че след десетилетия промиване на мозъците от държавата, руснаците могат най-накрая да се върнат към културните си корени, свободно да се молят, говорят и пътешестват, това, че на витрините отново се появяват забранените книги (от „Бесове” на Достоевски до „Реквием” на Ахматова, от Бердяев до Флоренски) – всичко това би трябвало да радва винаги защитаващите свободата французи и на първо място онези, които се обявяват за леви.
Колкото и странно да е, не видяхме нищо такова. И през 2013 г. не видяхме нищо такова. В продължение на 70 години съветска власт френската интелигенция демонстрираше невероятна търпимост към пролелите толкова кръв Ленин, Сталин и Брежнев. Във времето на най-големите гонения тя продължаваше да лиже подметките на комунистическата власт и да си хапва в посолството. Днес обаче смръщено представя на Путин демократически искания. Това наистина е любопитно, защото, в сравнение с ония тримата, Путин е просто еталон на демокрация.
Ако през 2014 г. специалистите по европейска политика успеят най-накрая да ми обяснят причините за съществуването на такива двойни стандарти – подчинение на САЩ и невероятна и абсурдна ненавист към Русия от страна на нашите лидери, журналисти и интелектуалци, аз ще бъда щастлив. Засега ви пожелавам Честито Рождество и Честита Нова година!
Le Point,16 декември 2013
[1] Става дума за президентските избори във Франция през 1965 година.
[2] Анна Ярославна или Анна Киевска, дъщеря на киевския княз Ярослав Мъдри, кралица на Франция (1051 – 1060), омъжена за Анри І.
[3] Georges-Marc Benamou , „Le dernier Mitterrand”.