/Поглед.инфо/ Северноатлантическият алианс най-накрая отговори на искането на Москва да „си събере партакешите“ и да се оттегли към линиите от 1997 г. Контраусловието на НАТО към руските войски е да се изтеглят към границите от 1991 г. от Грузия, Молдова, Украйна, тоест да напуснат Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, Крим. Така алиансът действаше в духа на съветските карикатури за себе си – заменя искането за мир с искането за война.
За писменият отговор на американското ръководство на „загрижеността на Русия“ (във Вашингтон го наричат така) знаем единствено от общия преразказ на нашите дипломати и техните политици – американците поискаха документът, „благословен“ от президента Джо Байдън, да не се публикува,
Лошата новина е, че ключовото искане на Москва за юридически закрепен отказ от разширяването на НАТО в Грузия и Украйна е посрещнато с предвидимо и категорично „няма да стане“. Но изглежда, че има и добри страни: самото присъствие на тази кореспонденция сякаш фиксира неохотното признаване на САЩ, че Русия има опасения за собствената си сигурност - и американците са готови да обсъждат тези опасения по други точки: например по въпроса за присъствието на войските на НАТО и военната инфраструктура в Източна Европа.
Най-малкото представителите на САЩ по всякакъв начин подчертават, че залагат ясно на дипломацията и че "преговорите продължават". И наистина няма значение за Русия в какъв ред да обсъждат нейните искания – можем да започнем с инфраструктурата на НАТО и едва след това да се върнем към въпроса за неразширяването на изток.
Но този исторически пазарлък има и публична част, заострена и емоционално оцветена – сякаш специално за медиите. Така руският заместник-министър на външните работи Сергей Рябков, който се превърна в нова медийна „звезда“ след преговорите с американците, поиска от НАТО „да си събира партакешите до границите от 1997 г.“.
През 1997 г. не само Латвия и Литва, но и Чехия и Унгария не са членове на НАТО - в периода 1982-1999 г. Алиансът не се разширява, с изключение на поглъщането на територията на Германската демократична република от ФРГ Но не става дума за изгонването на почти половината от членовете на НАТО – тези, които са приети след Испания, а за това да си държат “партакешите” далеч от руските граници. Преди това имаше отделни споразумения за това, но Брюксел ги анулира - заради разширяването на изток.
Веднага след предаването на писмения отговор на американците от техния посланик, генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг реши да отговори устно на нападението на Рябков. Отбелязвайки, че в преговорите е необходимо не само да се изисква, но и да се даде нещо в замяна, той изложи лозунг за изтегляне на руските войски от територията на Грузия, Молдова и Украйна. Тоест, ако погледнете картата през очите на член на НАТО, от Приднестровието, Абхазия, Южна Осетия, от нашия Крим и вероятно от Донбас, след като в Брюксел говорят, че там са разположени и нашите войски.
Говорихме. Русия поиска мир. НАТО поиска война. Това звучи ужасно плакатно, в духа на грубия език на съветската пропаганда от онези години, когато нашите мирни ракети бяха разположени в Куба, а агресивните американски в Турция. Но това, уви, е изключително трезва оценка: ако нашите войски се оттеглят откъдето са били помолени да се оттеглят, това ще доведе до нови войни. Като насрещно изискване Столтенберг изложи нещо абсолютно неадекватно.
Какво иска Русия? Щиковете на НАТО да не я опират директно. Да ѝ се гарантира, че архитектурата на европейската сигурност отчита нейните интереси. И тъй като Русия е военно мощна сила, решаването на нейните опасения е точно това, което ще осигури устойчив мир.
Войските на НАТО в Полша и Балтийските страни не защитават региона от руско нахлуване. Въпреки местните, умишлено култивирани фобии за Русия и руснаците, нито един от упълномощените лица в Руската федерация никога не е имал предвид нещо подобно и нито един здравомислещ човек не е очаквал руски танкове във Варшава и Рига, нито преди влизането им в НАТО през 1999-2004 г. , нито особено след.
Може поне да се изхожда от факта, че членството в Алианса гарантира тяхната сигурност поради клаузата на Устава за общ отговор на агресията - така да бъде, в Москва този устав също е прочетен и взет под внимание. Но военните бази на НАТО на полска територия не гарантират нищо допълнително, а само предизвикват в Русия „усещане за обсадена крепост“, което не е безопасно за всички. Следователно изтеглянето на войските на НАТО от региона предполага демилитаризация и стабилност и е време да оставим глупостите за руската атака на провинциалните екстремистки сайтове на литовски език.
Сега да преминем към изискванията на НАТО. По принцип не обсъждаме държавната принадлежност на Крим - това е многократно подчертано на най-високо ниво, въпросът е затворен, влакът е тръгнал. Но дори и в невъзможна, чисто хипотетична ситуация, в която руските войски напускат Крим, а украинските войски се завърнат там, те ще се върнат там не за да ловят риба, а да съдят „колаборационистите“, ще забранят държавно-историческата идентичност на местните жители и ще изтласкат руския език от всички публични сфери. В тази връзка Украйна прие изчерпателно законодателство. Нима НАТО смята, че кримчани няма да окажат въоръжена съпротива? Това, което се вижда отвътре в Русия, предполага друго.
Що се отнася до непризнатите и частично признати републики, изброени по-горе, в техния случай нова война е не само вероятна, но и практически гарантирана, с изключение на ПМР - Молдова има своя атмосфера, която предопредели доста мирно съвместно съществуване с Приднестровието. Но през 1991-1992 г. беше различно – при късния СССР молдовските националисти в своята агресивност и радикализъм се състезаваха дори не с украинци, а с азербайджанци и грузинци. Следователно броят на жертвите в конфликта около ПМР надхвърли хиляда и това бяха главно жертви от приднестровската страна, която се защитаваше от молдовското настъпление.
Руските войски са в Приднестровието от съветско време - и именно те предотвратиха по-нататъшната ескалация на конфликта, когато броят им щеше да достигне повече от хиляда живота. Изпратен в Тираспол, Александър Лебед спря войната с един изстрел. Вярно е, че това беше едновременен удар от осем дивизии и шест минохвъргачни батареи - отговор на поредния обстрел от молдовска страна. След това молдовците осъзнаха, че отношението на Лебед е изключително сериозно, и се обърнаха назад, изоставяйки идеята за „възстановяване на териториалната цялост“ от един замах.
Новото поколение молдовски националисти се интересуват малко от Приднестровието по особена причина. Тези хора като цяло се смятат за румънци и са решени да се слеят с Румъния, където многократно дават да се разбере, че се интересуват от разширяване с Молдова, но не с рускоезично и очевидно чуждо Приднестровие. Тоест, запазването на ПМР е за умерения молдовски патриотизъм, а не за радикалния румънски национализъм, който фундаментално противоречи на умерения молдовски патриотизъм. И така живеят без опити за ново клане - малко са тези, наистина настроени към насилие, няма и вождове.
Абхазия и Южна Осетия са съвсем друга тема. Непроницаема любов към собствения суверенитет отличава само абхазите, но и те, и осетинците (кудари) имат дълга, кървава и по кавказки категорични сметки за уреждане с Тбилиси с нулево доверие към грузинците като такива. В техния случай имаме работа с класически етнически конфликт от онези, които преминаха през хаотично етническо прочистване, когато грузинците бяха изгонени от грузинските села, контролирани от осетинците, а грузинците изгониха осетинците отвсякъде, където можеха да стигнат.
Ако има „азбука на миротвореца“, вероятно с едър шрифт пише, че мирът, дори и да е лош и крехък, с ясно изразени етнически конфликти, е възможен само ако страните му се допират минимално. Но същите хора от САЩ и НАТО, които лесно признават, че получаването на пълен контрол над Нагорни Карабах, например, от Азербайджан ще бъде придружено от много кръвопролития, не разбират, че ситуацията е приблизително същата в Абхазия и Южна Осетия и руските войски са нещото, което пази региона от конфликт (а през 2008 г. не го запазиха само защото бяха малко - и Саакашвили реши да рискува).
Друг фундаментален момент, който НАТО не разбира или не иска да разбере (може би просто се прави на глупаво). Руското военно присъствие във всички тези републики и предоставените им гаранции за защита не са голяма ценност за Русия, а неудобно бреме, включително финансово. Разбира се, руската дума, дадена на съюзник, струва повече от парите, но единственият практически интерес на Москва, единствената политическа изгода, която тя се опитва да извлече от тези ситуации за себе си, е именно гаранцията срещу по-нататъшното разширяване на НАТО към Изтокът. В този смисъл ПМР е допълнителна пречка за Молдова, Абхазия и Южна Осетия – за Грузия, Донбас – за Украйна.
Тоест проблемът отново е в НАТО – и това е много лесно за доказване. Руското правителство работи от години за обединяването на Молдова и ПМР в една държава – така че Приднестровието да получи цялата автономия, която иска, включително възможността да влияе на влизането на Кишинев във военните блокове. Този план, известен още като планът Козак, беше отхвърлен от бившия президент на Молдова Владимир Воронин под натиска на САЩ. Какво трябва да говори това на Москва? Само че изтеглянето на руските военни от региона не е цел. Целта е пристигането на военни от НАТО там.
Минските споразумения също са за това – за широката автономия на Донбас. Защо Киев ще ги наруши е разбираемо: иначе не е ясно за какво изобщо са се борили, тъй като първоначално Донбас поиска автономия, а не независимост. В резултат се изгради национален мит, че Минските споразумения са ужасно неизгодни за Киев и че не могат да бъдат изпълнени. Мироопазващият процес е в застой, но нещата можеха да се развият по различен начин, ако САЩ, Германия, Франция и другите членки на НАТО не угаждаха на капризите на Киев, а изискваха Украйна да изпълни подписаното от нейния президент.
В същото време, на базата на други скорошни примери от европейската история, НАТО е наясно, че ако сепаратистки конфликти се уреждат по мирен начин, те се уреждат по този начин – чрез предоставяне на амнистия и широка автономия на сепаратистите. Те знаят за това от конфликта в Кипър, подписаха го в Босна, самите те го наложиха на Северна Македония. Но когато става дума за конфликти с принудителното участие на Русия, в НАТО веднага забравят за правата на малцинствата, а руските войски се обявяват за основен проблем – именно тези, които не позволяват на зоната си на отговорност да се превърне в месомелачка.
Налице е крещящ пример за двойни стандарти, но НАТО отдавна не се смущава от това. Ако при президента на САЩ Джордж Буш все пак се измисляха парадоксални обяснения, че елементи от американската система за противоракетна отбрана в Чехия и Полша са необходими за защита срещу Иран и Северна Корея, сега те спокойно признават, че цялата нова инфраструктура на съюз на изток от границите на Германия е за наша чест.
Ако генералният секретар Столтенберг не се заблуждава, а истински разчита на някакво “танто за танто” при предложените условия, тогава той, разбира се, разчита напразно: ние не разменяме мира за война. На предложението за такава сделка може да се отговори само с твърдо и категорично не.
Или (ако все пак се измъкнем от грубия език на съветския плакат) директно и емоционално, в духа на Сергей Рябков. Например, така: “Але вие там в Брюксел съвсем ли изперкахте?”
Превод: В. Сергеев