/Поглед.инфо/ Въпреки че генералната линия все още не е напълно формулирана, има тревожни признаци за Китай

Сдържането, ограничаването по някакви начини на Китай като основен конкурент на САЩ е открито прокламираната линия на Вашингтон от първия мандат на Тръмп. Но какви са признаците за успех на подобно „сдържане“ и каква е крайната цел на конкуренцията на САЩ в отношенията с КНР?

Този въпрос е изключително важен за Китай, тъй като администрацията на Тръмп в момента разработва специфична политика в китайска посока и редица признаци показват, че твърдата конкурентна линия на САЩ ще продължи и през втория му мандат. Последната стъпка тук са плановете на САЩ, Япония и Холандия да спрат инженерите от тези страни да обслужват съответното полупроводниково оборудване в Китай.

Това е изключително важно и за Русия, тъй като възгледите на американските управляващи кръгове за крайната цел на американо-китайската конкуренция и особено за нейния практически резултат ще повлияят значително на американо-руските отношения.

Казано по-просто, ако Китай загуби в това състезание, както СССР загуби по-рано, тогава следващата страна, която САЩ (и Западът като цяло) ще преследват, ще бъде Русия. Изходът от тази конфронтация, в която страната ни ще се окаже сама, може да бъде много трагичен.

Китайски експерти се опитват да идентифицират крайната цел на САЩ за сдържане на Китай, като анализират продължаващите дебати в американските политически и експертни среди. Трудността тук е, че в самите САЩ, при администрацията на Байдън, изглеждаше, че няма яснота по този въпрос, а Тръмп, който го смени, е в процес на формиране на своята политика за „Китай“.

Основните възгледи на американските експерти в този дебат са: „крайна цел, основана на смяна на режима“, „крайна цел, основана на порйдъка“, „крайна цел, основана на политика“ и „няма крайна цел“.

Крайната цел на „смяната на режима“ в отношенията с Китай, най-последователно формулирана от Мат Потингер, бивш заместник-съветник по националната сигурност в първата администрация на Тръмп, и Майк Галахър, бивш председател на специалния комитет на Камарата на представителите по компартията на Китай (ККП) в първата администрация на Тръмп, е фундаментална промяна на политическата система на Китай и ръководството на Китайската комунистическа партия, което да доведе до „колапса на Китай“.

Поддръжниците на аргумента за „смяна на режима“ често правят паралели между Китай и Съветския съюз, предлагайки всеобхватна Студена война с Пекин, т.е. твърдо и агресивно противодействие на Китай на всички фронтове, какъвто беше случаят по време на Студената война между САЩ и Съветския съюз през 50-те и 60-те години на миналия век и особено през 80-те години на 20 век по време на президентството на Рейгън.

Показателно е, че привържениците на тази концепция приемат съгласието на американските президенти Никсън, Форд и Картър с целенасочено провежданата политика на „разведряване” през 70-те години на ХХ в. за фундаментална грешка.

Съгласно тази гледна точка, за да спечелят Студената война с Китай, Съединените щати не трябва да управляват това съревнование, а да го спечелят. За целта е необходимо да се увеличи напрежението в американско-китайските отношения, да се постигне осезаемо военно предимство, да се увеличи военното присъствие в Индо-тихоокеанския регион, да се намали икономическото влияние на Китай и да се събере по-широка коалиция в света, и по-специално в Азиатско-тихоокеанския регион, за да се противопостави на Китай.

Поддръжниците на „смяната на режима“ твърдят, че тя ще отслаби Китай и в крайна сметка ще доведе Съединените щати до победа в новата Студена война, точно както доведе до победа над СССР.

Крайното състояние на съревнованието между САЩ и Китай, основано на „порядъка“, трябва да бъде фокусирано върху поддържането на съществуващия международен (т.е. либерално-западен) ред. Съединените щати трябва да се ангажират с Китай въз основа на неговите национални интереси и да търсят сътрудничество по глобални въпроси, за да приведат Китай в съответствие с една по-широка либерална визия за света.

В същото време стратегията на САЩ спрямо Китай трябва „да поддържа гъвкавост и несигурност, така че да може да се коригира въз основа на променящия се характер на конкуренцията, като същевременно разширява набора от инструменти за стабилна конкуренция с Китай“.

Крайната цел, базирана на „политиката“, не предполага конкретен краен резултат от конкуренцията на САЩ с Китай. Според него двете страни трябва да работят в тясно сътрудничество и да постигат споразумения по конкретни въпроси, като постигат целите си чрез дипломатически подходи. Политиката на САЩ спрямо Китай трябва да е насочена към премахване и намаляване на политическите различия между двете страни.

Концепцията за отношенията, основана на „отсъствие на крайна цел“ твърди, че САЩ не трябва да имат крайна цел в стратегията си спрямо Китай. Привържениците на тази цел смятат, че акцентът в конкуренцията с Китай трябва да се измести от постигането на някаква крайна цел към намирането на някакъв вид стабилно състояние в отношенията между САЩ и Китай. Тази цел се нарича „конкурентно съжителство“, при което Съединените щати трябва непрекъснато да демонстрират предимствата си пред Китай, като същевременно се стремят към постепенно „смекчаване“ на външната политика на Китай.

В допълнение към тези четири подхода може да се идентифицира пета линия на дебат, в която поддръжниците й твърдят, че Съединените щати трябва да признаят неразрешимата реалност на съперничеството и враждебността между Съединените щати и Китай и да поддържат несигурност относно крайната цел.

По тяхно мнение, „една необратима и ясно формулирана стратегия на САЩ спрямо Китай може да доведе както до подценяване на силата и устойчивостта на Китай, така и до надценяване на заплахата, която Китай представлява“. В резултат на това може да бъдат пропуснати възможности за сътрудничество с Китай по глобалните въпроси.

Всъщност администрацията на Байдън използва в различни пропорции елементи и от трите подхода към конкуренцията с Китай, като същевременно отхвърля единствено целта за „смяна на режима“.

Привържениците на „смяната на режима“ изглежда имат недвусмислена, агресивна враждебност към Китай. Според техните оценки Китай съзнателно се стреми да разруши съществуващия международен, т.е. западен ред.

По-умереното мнение е, че Китай просто реагира на външните промени и не се стреми да създава глобален хаос, а по-скоро се надява да създаде благоприятна външна среда за вътрешно развитие. За тази цел Китай иска да установи конструктивни отношения със Съединените щати, като се стреми към мирно съвместно съществуване.

Китайските експерти не без основание наричат тази умерена позиция по-скоро в съответствие с представите на самия Китай за собствените му намерения. В същото време те признават, че това мнение остава мнение на малцинството в рамките на текущия концептуален дебат в Съединените щати.

При оценката на крайната цел на САЩ, основана на „смяната на режима“ в Китай, китайските експерти са съгласни с американските критици: заплахата за политическата сигурност на Китай ще се възприема от Китай като екзистенциална заплаха и тъй като икономическата, технологичната и военната мощ на Китай е твърде значителна, това ще провокира Пекин към остра конфронтация със САЩ, което ще доведе до сериозна криза в китайско-американските отношения.

Сериозните изследователи в САЩ също смятат за необходимо да предупредят Вашингтон за „карикатурното“ копиране на политиката на Рейгън спрямо СССР по време на Студената война в американо-китайските отношения. Макс Буут, който специално изучава дейността на Рейгън като президент на САЩ, използвайки архивни документи, стига до извода , че умишлената политика на неговата администрация за унищожаване на СССР е мит, неподкрепен с реални факти.

Неговото окончателно заключение: Рейгън не спечели Студената война; тя беше спряна при взаимно приемливи условия без предимство за която и да е от страните дори преди разпадането на СССР. Съветският съюз беше разрушен от реформите на Горбачов, който безуспешно се опитваше да се справи с нарастващите проблеми във все още доста стабилната икономика на СССР, а не от суровостта на Рейгън.

Цялата концепция за радикално сдържане на КНР, основана на крайната цел „смяна на режима“ в Китай, се основава именно на мита за „разпадането на Съветския съюз от Рейгън“.

Той съветва Вашингтон да не си въобразява, че е възможно да трансформира Китай отвън и вярва, че само китайският народ може да направи това, „ако китайският лидер Си Дзинпин бъде заменен от истински реформатор в духа на Горбачов“ и, продължавайки мисълта на Буут, да унищожи собствената си страна.

Редица експерти в Китай смятат, че консенсусът в американските политически и експертни кръгове относно „крайната цел“ на администрацията на Тръмп в китайската посока все още не е формиран, въпреки че има тревожни признаци за Китай.

Гореспоменатите поддръжници на „смяната на режима“ и елиминирането на КНР като силна и обединена държава – Потингер и Галахър – са фигури от най-близкото обкръжение на Тръмп по време на първия му президентски мандат. И наистина те и други защитници на „смяната на режима“ в момента отсъстват от администрацията на Тръмп. Такава крайна цел обаче може да се появи предвид влиянието на радикалните антикитайски настроения в Републиканската партия на САЩ.

Превод: ЕС