/Поглед.инфо/ С капитулацията на фашистка Италия през лятото на 1943 г. капитулира и италианският корпус на Балканите. Значителна част от италианското оръжие попада в ръцете на югославските партизани. Числеността на ръководената от Йосип Броз Тито съпротива чувствително нараства, партизанските ѝ части са в състояние ефективно да ангажират все по-голям брой германски дивизии, което съществено подпомага настъплението на Червената армия.

С нарастване успехите на югославската съпротива, нараства и самочувствието на дейците на Югославската комунистическа партия, което се проявява в общуването им с ръководителите на Съюзниците и на съпротивителните движения в съседните страни. Те започват да еволюират от партизански ръководители в държавници, да се изживяват като фактори на реалната политика на Балканите и в Европа, чертаят свои планове за следвоенното устройство.

Особен интерес за историците, изследващи този период, представляват фондове от разсекретения Архив Президента Российской федерации (АПРФ), където се съхранява документацията на съветското ръководство. Тези документи разкриват югославските виждания за следвоенното устройство на Балканите и прилежащите към Централна Европа територии. Като една от най-разорените от нацизма държави, Югославия се надява да получи щедри компенсации. Нека припомним, че с изключение на Гърция, всичките ѝ съседи (България, Румъния, Унгария, Австрия – като част от Райха, Италия – заедно с окупираната от нея Албания), са сателити на нацистка Германия и активно участват във войната срещу Съветския съюз и съюзените държави от антихитлеристката коалиция.

В навечерието на Ялтенската конференция, през януари 1945 г. в Москва се провеждат съветско-югославски разговори. Югославската страна се представлява на партийно равнище от Андрея Хебранд – считан за третия човек в Титовата йерархия, а на военно – от началника на главното командване на Югославската народоосвободителна армия ген. Арсо Йованович. Съветската страна се представлява от Йосиф Сталин, Вячеслав Молотов, ген. Кисельов, който сменя ген. Корнеев като ръководител на съветската военна мисия в Югославия, и членът на мисията В. Сахаров. Разговорите са концентрирани около съветската помощ за възстановяване на Югославия и доставката на храни, медикаменти, дрехи, суровини.[1] Освен тези технически въпроси, Хебранд – несъмнено инструктиран от Тито, настоява на предстоящата конференция в Ялта Сталин да се застъпи за югославските претенции, съдържащи ясно изразени хегемонистични тенденции.

Исканията към Румъния са за областта Банат с гр. Тимишоара и железодобивния район Решица. Към Унгария – за репарации в размер на 900 милиона долара, териториално разширение, включващо района на дунавското пристанище Байя и южноунгарския град Пейч. Към Австрия – за областта Каринтия. Към Италия – за областта Истрия. Към България не са предявени искания, защото три месеца по-рано – на 5 октомври 1944 г. в гр. Крайова, българска правителствена делегация предвидливо сключва спогодба с Тито, предвиждаща българската войска да участва във военните действия срещу Германия на югославска територия. Тогава войната се вихри по цялата територия на Югославия и Белград още е в германски ръце. През януари 1945 г. обаче стратегическата обстановка е променена и югославските апетити рязко нарастват. Не само към сателитите на нацистка Германия, но и към Гърция. Очертани са претенции към Егейска Македония с пристанището Солун.

Любопитното в разговорите са бележките на Сталин по изложените от Хебранд максималистични претенции. На репарационните искания за 900 милиона долара върховният съветски ръководител отговаря, че в предварителните разговори с Чърчил е ставало въпрос за далеч по-малък размер, при това наложен върху всички сателити на Хитлерова Германия. По териториалните претенции спрямо Унгария Сталин иронично пита: „Унгарците дадоха ли съгласие?“ Хебрант не схваща иронията и продължава своя монолог.

Що се отнася до претенциите към Истрия, Сталин пояснява, че в разговорите си с Чърчил последният настоявал тази територия да се обособи като автономна под британски протекторат, през която Австрия да има излаз на Адриатическо море и че идеята имала подкрепа на словенски групи в областта. Хебранд възразява, че населението на областта е изцяло словенско, а агитиращите за британски протекторат групи в Триест и Риека били незначителни. Сталин отново пита с ирония: „След като са толкова незначителни, защо не ги издавите в морето?“ [2]

По-нататък Върховният съветски ръководител се интересува каква е югославската позиция спрямо Гърция. „Югославия очаква да придобие гръцка Македония със Солун. Тези искания досега не сме повдигали, за да не усложняваме нещата с ELAS. Но сега поставяме това искане“, отговаря Хебранд.[3] Сталин демонстрира изненада от тези югославски претенции и предупреждава: „Вие ще се окажете в конфликт с Румъния, Унгария, Гърция, ще воювате с целия свят. Подобна ситуация е абсурдна“.

Преди да приключи срещата Върховният съветски ръководител иска да разбере какви са югославските виждания спрямо Албания. Хебранд отговаря, че „албанците са най-добрите приятели на югославяните“ и добавя, че по време на последното си посещение в Белград албанска правителствена делегация е подписала договор за дружба и взаимопомощ с Югославия, както и отделно търговско споразумение. В отговор Сталин казва: „Щом Югославия е поела договорни задължения, тя трябва да ги изпълнява. Ако възникнат усложнения обаче, ще трябва да воюва и остава да видим дали ще може да се справи с британците. Албанският въпрос трябва да бъде обмислен по-внимателно. А британците уважават само силата“.[4]

Според Сталин, цяло щастие е, че договорът не е нито ратифициран, нито публикуван, и препоръчва на югославяните да изчакат и отново да премислят необходимостта от толкова тесни връзки с Албания; за всеки случай договорът да не се публикува преди февруари 1945 г., тоест, преди срещата между тримата големи в Ялта.[5]

Преговорите за федериране с България

Югославско-българските отношения са особено щекотлив проблем по време на разговорите. Според Хебранд отношенията с България се развивали твърде бавно поради обструкциите на българската страна, която отхвърляла югославския проект за федерация. Сталин уточнява, че този проект е неприемлив, защото поставя българите наравно със сърбите, хърватите, словенците и македонците, създавайки впечатлението, че Югославия възнамерява да погълне България. На тази критика Хебранд възразява, че югославското ръководство отхвърля българското контрапредложение за сключване на договор за дружба и взаимопомощ, защото вижда в него отчаян опит македонският въпрос да бъде решен в полза на българите, както и стремеж да се сложи край на изолацията на тази страна, след като е била съюзник на нацистка Германия. Затова югославската страна не е съгласна с този проект, а предлага свой проект за федерация, отхвърлящ билатералния принцип. Същевременно Хебранд обвинява Георги Димитров, че забавял процеса: именно Димитров бил посъветвал с телеграма българите да не подписват споразумението за федерация и предлагал вместо това договор за дружба и взаимопомощ.

Очевидно е недоволството на югославските ръководители. Според плановете им договорът за федериране трябвало да бъде подписан на 31 декември 1944 г. и огласен на 1 януари 1945 г.[6] Те не са толкова наивни да смятат, че Георги Димитров на своя глава е осуетил намеренията им. Нито пък Сталин може да бъде подведен, че действителният мотив зад упреците срещу Димитров е да бъде оказан натиск върху съветското ръководство. Върховният съветски ръководител добре познава югославско-българските разногласия и, разбира се, – съдържанието на телеграмата на Георги Димитров и заема твърд подход по въпроса, препоръчвайки постепенно, стъпка по стъпка да се върви към договор за федериране. 

Сталин гледа положително на готовността на България да приеме едно съюзяване, но съветва за по-целесъобразно на този етап един договор за взаимопомощ между двете страни, като изразява мнението, че такъв може да бъде сключен за срок от 10-20 години. Според Сталин федерацията трябва да бъде създадена по подобие на австро-унгарския модел, като се преодолеят многобройните му недостатъци. Молотов добавя, че дори такъв безобиден акт като договор за дружба и взаимопомощ може да предизвика безпокойство в Турция и Гърция, също и в Румъния, а (Западна) Европа вероятно би била обхваната от смут.[7]

Очевидно от края на 1944 г. Москва започва да отлага проекта за федерация. Мотивите може да се потърсят в нарастващите колебания у съветското ръководство, породени от прекомерните югославски претенции. Това се отчита като недобър знак за развитието на съветско-югославските отношения. И макар Москва да продължава да уверява, че федерирането с България е от най-важно значение, у югославската страна няма съмнение кой взема решенията зад кулисите. Затова се съгласява компромисно на един договор за дружба и взаимопомощ с България. На 24 януари 1945 г. в Москва се провежда тристранна среща за обсъждане на договора.

Във встъпителното си слово Сталин подчертава, че онова, което става в Югославия и България, се приписва на СССР. Това е така, защото Съветският съюз трябва да знае за какво носи отговорност. Подобна загриженост обаче не би трябвало да се разглежда като намеса във вътрешните работи на двете държави. И Сталин препоръчва в договора да не се споменава нищо за подготовката към федериране, тъй като това би могло да предизвика нежелателни реакции у съюзниците Великобритания и САЩ.[8]

В последвалата дискусия българските представители Кимон Георгиев, Антон Югов и Димитър Михалчев поддържат проект за двустранна федерация, докато югославските представители Моше Пияде и Андрея Хебранд настояват България да се присъедини към федерацията наравно с Босна и Хърватия. В противен случай, възразява М. Пияде, другите области могат да поискат същия статут, като България.

Сталин поддържа българската позиция: „Югославската страна опростява въпроса, изпускайки от погледа си факта, че България е страна с посолства, със собствена армия и флота...[9] Ако такава държава се включи наравно с Босна и Хърватия, нейните интелектуалци, както и буржоазията, която в България не е елиминирана, биха се противопоставили на такава стъпка. И още нещо трябва да се има предвид: хора с противоположни възгледи биха казали, че след като загуби войната, българското правителство сега губи и държавността си“.[10]

Сталин препоръчва гъвкавост, тъй като създаването на федерация налага необходимост от съответни приготовления, включително резолюция по териториалните проблеми. По въпроса за Македония Сталин препоръчва политическо решение, като се наблегне върху обединяването на отделните области. Да не се създава от Македония една независима държава, защото британците и американците може да бъдат подложени на голям (вътрешен) натиск и биха се противопоставили на подобно решение.

След тази размяна на мнения Сталин предлага съветската страна да подготви проект на договор за дружба и взаимопомощ между Югославия и България, който да бъде формулиран в помирителен, безобиден тон. Що се отнася до федерацията, Сталин отново подчертава, че тя е абсолютно необходима, но на този етап е по-добре да не се споменава като намерение и препоръчва преговорите между двамата министър-председатели да продължат чрез кореспонденция.[11]

Приведените по-горе факти са показателни в много отношения. Под резолюция по териториалните проблеми Сталин очевидно не изключва Западните покрайнини. Под политическо решение, като се наблегне върху обединяване на отделните области, а не да се създава от Македония независима държава, Сталин визира такова решение между двете държави на паритетни начала, при което обединяването на отделните области на Македония да се схваща като свързващ момент, а не като поглъщане на Пиринския край от Вардарска Македония, която политически остава част от Югославия.

Съветските възражения пораждат определено съмнение у Тито и неговите приближени. Част от югославските ръководители също започват да подозират, че съветското искане за двустранна федерация е само уловка, целяща да постави Югославия под съветски контрол.[12]

На 28 януари 1945 г. тристранните разговори продължават във вилата на Сталин в Кунцево. По въпроса за федерацията се приема решение обсъжданията да продължат чрез размяната на писма. Проектът за договор не получава одобрение на страните. В действителност най-сериозната пречка е от формално-правен характер. През 1945 г. договор не може да бъде сключен. Като победена страна България не може да участва в международни споразумения, защото няма подписан мирен договор. От такова естество са протестите на Великобритания и САЩ. Затова договорът с Югославия се отлага чак за края на 1947 г., когато, след като е подписала мирния договор в Париж, България отново е пълноправен субект в международното право.

Този епизод илюстрира подхода на Съветската страна спрямо тази част на Балканите. Макар Западът на практика да е изключен от възможност да влияе върху процесите, съветското ръководство не желае да усложнява отношенията си със Съюзниците. Затова подхожда с голяма предпазливост при формиране на своята политика, като се съобразява с позицията на Запада. Това в никакъв случай не препятства реализирането на собствените му цели в региона, преди всичко укрепването на народнодемократичните правителства в страните, където вече са се установили – Югославия, Албания, България и пълна подкрепа на комунистическите партии в Унгария и Румъния за завземане на властта.[13]

Равносметката

Федерацията между Югославия и България не се състоя. Мечтата на няколко поколения възторжени радетели за южнославянско единение отново остана нереализирана. Династични интереси, подклаждани от интригите на Великите сили за балканско разединение, донесоха на балканските народи за малко повече от век седем разорителни войни и трудно преодолимо национално противопоставяне. Политиката на divide et impera продължава да властва на Балканите.

От позицията на времето днес е лесно да се направи цялостна равносметка. Да се разберат мотивите зад несъстоялото се южнославянско единение. Да се извлекат плюсовете и минусите на крайния резултат.

В края на войната югославското ръководство е в привилегировано положение, ухажвано е както от Съветския съюз, така и от британците. Оттам и порасналото самочувствие на Тито и обкръжението му, проекциите им, че чрез натиск върху Сталин ще сполучат да удовлетворят максималистичните си претенции, включително България да заеме второстепенно място в планираната федерация. Макар Тито да не е имал точна информация за процентното съглашение Чърчил-Сталин, усетът му на държавник го е ориентирал към адекватно лавиране.

„Югославското националноосвободително движение не е поемало никакви ангажименти към Съюзниците, нито пък е конфронтирало неблагоприятна военна или политическа ситуация, с което фактически оказваше действителна подкрепа“, ще посочи по-късно проф. Н. Попович, водещ експерт по югославско-съветските отношения, заключавайки, че съглашението за 50:50 сфери на влияние е равносилно на мълчаливо съгласие на Сталин и Молотов да защитават Югославия срещу евентуална външна намеса.[14] Същото може да се каже обаче и за британското отношение.

Впрочем още в първите си телеграми до Сталин от 1943-1944 г. Тито се опитва да лавира, усилията му са насочени към съхраняване политическата и военната независимост на Югославия без да излага на риск отношенията на страната си със западните съюзници.[15]

Българското коалиционно правителство в лицето на премиера Кимон Георгиев, който е от ПК „Звено“, както и част от ръководството на БРП (к), първоначално изглеждат склонни да приемат югославските аргументи. Като изхождат от разбирането, че Югославия е напълно разорена победителка, докато икономически, България е [почти] напълно запазена победена страна, те се надяват федерацията да може да съчетае югославския външнополитически престиж със сравнително съхранения български производствен капацитет. При липса на граница с Вардарска Македония възможностите на България биха били по-големи, тя би представлявала притегателна сила за българите в тази област, които при новата обстановка не биха се чувствали повече откъснати. Най-големите надежди се свързват с издигането на Македония в пълноправна федеративна република, което, според българската страна, би разрешило един от най-големите конфликти в новата балканска история.

В светлината на прекомерното Титово лавиране и претенции, съветското ръководство започва да подлага на съмнение собственото си решение за федерация и след края на 1944 г. започва да го отлага. Така, проектът за федерация на практика се анулира. Югославия избегна съдбата на съветски сателит и оцеля след разрива от 1948 г., но не успя да разреши вътрешните си противоречия. Външнополитическото лавиране, на което Югославия залагаше с десетилетия, също не успя да ѝ осигури трайна стабилност. Галеното дете на Антантата се разпадна половин век по-късно, раздирано от кървави конфликти, инспирирани от самите му създатели. С налагането на „новата хегемония“ мирното развитие на Западните Балкани стана непредсказуемо.

По силата на процентното съглашение Чърчил-Сталин България е оставена в съветската сфера на влияние. Успешното ѝ развитие от края на 40-те до края на 80-те години на ХХ в. обаче се дължи на последователната ѝ вътрешна и външна политика, сочи американският проф. Джон Лемпи – специалист по балканска икономическа история. Съветският съюз не взема практически нищо от наложените на България следвоенни репарации, защитава българското стопанство от претенции (на Съюзниците), аналогични с тези след поражението на страната в Първата световна война. През 50-те години нисколихвените съветски кредити представляват една четвърт от капиталовложенията в промишлеността. (За сравнение, кредитите, отпускани от големите европейски банки през десетилетието преди 1914 г., са с 10-процентна лихва, а тези през 20-те години – с 15-процентна лихва).[16] Икономическият растеж на нова България е изключително впечатляващ, благоприятства развитието,[17] промишлената инфраструктура е на равнището на най-високите изисквания на съвременните технологии.[18]

„Забележителният си напредък България постигна благодарение на това, че заложи на вътрешноикономическо развитие, вместо на външнополитическо лавиране. Подобно лавиране в миналото винаги е завършвало с катастрофи“,[19] подчертава проф. Лепми и заключава: „Четирите десетилетия след 1944 г. са най-дългият период на стабилно управление в най-новата история на България“.[20]

Бележки:

[1] Volkov, Vladimir (1997) The Soviet Leadership and Southeastern Europe, In: Norman Naimark and Leonid Gibianski (eds.), The Establishment of Communist Regimes in Eastern Europe, 1944-1949, Westview Press, Boulder, Co., рр. 63-65.

[2] Пак там.

[3] Цит. съч., с. 65.

[4] Цит. съч., с. 66.

[5] Пак там.

[6] АПРФ ф.45, д. 397, л. 1-16.

[7] Volkov, op. cit., р. 65.

[8] Пак там, с. 68.

[9] По това време (януари 1945 г.) правителството на Югославия още не е получило международно признание дори от страна на съюзниците Великобритания и САЩ.

[10] Volkov, op. cit., р. 68.

[11] Пак там.

[12] Цит. съч., с. 68-69.

[13] Цит. съч., с. 69.

[14] Срвн. Попович, Никола (1988) Jугословенско-Совjетски односи у другом светском рату (1941-1945), Београд, с. 165; също: Гибианский, Леонид (1987) Советский союз и новая Югославия 1941-1947, М., изд. „Наука“.

[15] Volkov, op. cit., p. 57.

[16] Lampe, John R. (1986) The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, Croom Helm, London & Sydney, р. 225.

[17] Цит. съч., с. 9.

[18] Цит. съч., с. 224.

[19] Цит. съч., с. 230.

[20] Цит. съч., с. 226.

в. „Нова зора“, бр. 8/2025