Бездарен стрелец си, Трайчо, целиш се в граф Игнатиев, улучваш Стамболов

/Поглед.инфо/ Нашите крайни русофоби нямат мирясване, хеле пък като наближи3 март! Тия дни комичноизвестният с агресията си районен кмет Трайчо Трайков пак направи от истерията политика - понеже вече го няма Паметникът на съветската армия, този път той отново иска емблематичната улица “Траф Игнатиев” в София да бъде преименувана. Понеже било възможно графът да е убиец на Левски! По-голяма дивотия едва ли може да се измисли, но момчетата за поръчки на вразите на Русия не се интересуват от истината! Те не се уморяват да сипят хули срещу всяко руско име в историята ни.

Тяхна работа, само че в случая е направо позорно да нападнеш “графа на българите”, както са го наричали. Само две негови заслуги за България ще спомена. Още предикато руски консул в Цариград ген. Игнатиевуспява да убеди султана да подпише ферман за обособяването на независима българска екзархия, с което се слага край на гръцкото господство над нашата църква. Другатаогромна заслуга на Николай Павлович е предварителният договор между Руската и Турската империи, подписан на 3 март в Сан Стефано, който възкресява самостоятелната българска държава на картата на Европа и освобождава незабавно хилядите български борци за свобода, затворени в Диарбекир и турските зандани. Графът лично чертае картата на държавата ни - с всички територии, на които живеят българи. Значи, Сан Стефано ни е идеал, а създателят на идеала ни - в калта! Това, че т.нар. Велики сили провалят намеренията му и променят границите на България, не е негова вина.

Иван Вазов нарича граф Игнатиев „велик българолюбец“. А княз Горчаков, който ръководи руската делегация след Сан Стефано на Берлинския конгрес 1878 г. и с когото граф Игнатиев е в раздор, го обвинява, че работи за България, не за Русия. Но най-показателно е отношението на Стефан Стамболов, чиито думи на преклонение пред граф Игнатиев ще прочетете по-долу. И го предлага за цар на България. Предлага го човекът, когото титулуват като най-големия русофоб. Това е било тогава и няма как днес да стане друго, колкото и да им се иска на някои.

Така че, Трайчо, не само ти, но и твойте другарчета, четете повечко и си оправете мерника, защото наистина целейки се в граф Игнатиев, улучвате всъщност... Стамболов. Да не говорим за народа ни, и него го превърнахте в мишена. Колкото до това, че графът е имал нещо общо с обесването на Левски - вижте изследването на автентичните разбиващи факти на историчката Кети Мирчева, откъси от което ви предлагаме днес, както и писмо на проф. Иван Стоянов до позаспалата ни журналистика.

Трайчо Трайков поиска да се обсъди ново име на ул. “Граф Игнатиев” в София

20 февруари 2025

• Свободна Европа

Traicho Traikov

Кметът на столичния район "Средец" Трайчо Трайков призова за обсъждане на ново име на централната улица "Граф Игнатиев".

"Когато се внася [ в Столичния общински съвет] доклад за смяна на името на улицата, е необходимо да се предложи ново, който има виждания по въпроса - да казва", написа Трайков в своя публикация.

Новината идва на фона на възобновените дебати през последните години за преименуване на улици и площади в София, кръстени на руски исторически личности, както и цялостното преосмисляне на влиянието на Русия в България. През 2022 г. Трайков започнаи процедурата за преместване на Паметника на Съветската армия от центъра на столицата.

Много от ключовите пътни артерии в столицата са кръстени на хора, свързани с руската история. Такива са например булевардите "Дондуков", "Скобелев", "Гурко" "Цар Освободител", "Аксаков", улица "Алабин" и други.

Районният кмет пише във... Фейсбук, че "не е приемливо" централна улица в София да носи името на Граф Игнатиев, най-вече защото той е "действал изцяло в интерес на руската имперска политика, която е виждала в самостоятелното българско национално-освободително движение опасност за постигането на основната си цел - завладяване на Босфора и Дарданелите".

Трайков цитира и предполагаемата "изключително негативна" роля за осъждането на апостол Васил Левски на смърт.

Свободна Европа опита да се свърже с районния кмет, за да разбере кога планира официално да предприеме стъпки към преименуването на ул. "Граф Игнатиев", но не успя преди публикуването на материала.

Стефан Стамболов пред Първото Велико народно събрание:

„Генерал Игнатиев е взел живо участие в нашата черковна борба, която той направлявал, вдъхновявал и защитавал; той не билчужд и на нашите революционни движения; помня аз какво ми той

говори, когато го посетих в Цариград в 1875 г. Той ме насърчи да водим борбата и пророчески ми каза, че скоро ще дойде денят на нашето освобождение. Той в Цариградската европейска конференция защити силно българското национално дело. Царският ферман за Екзархията с границите на екзархата е негово дело; привилегированите полуавтономни области в техните граници, с които се очърта целокупното българско отечество, е пак негово дело. Санстефанска България, господа, е пак негово дело. Той искрено обичаше българския народ и желаеше нелицемерно неговото величие и съединение. И има ли по-добър от него кандидат за българския престол?

Независимо от всичко това, граф Игнатиев е мъдър и вещ дипломат, опитен администратор и държавен мъж и той ще бъде нашментор, наш съветник, защото ние всички, всички още сме много млади, неопитни в политиката…“.

Историята обаче се развива другояче… Но пък българският народ опазва сакрално чувство на обич и доверие към, по думите на Иван Вазов, „оня велик българолюбец, чиито заслуги пред нашия

народ са направили името му известно и почитаемо в най-послед-ната колиба на България, мило и драго на всяко българско сърце, именно н[егово] с[иятелство] граф Игнатиев“.

“Н. П. Игнатиев - графът на българите”, второ издание, Калина Канева , изд. “Синева”, 2023 г.

150 години от гибелта на Васил Левски

Апостола, историографията и популярната памет през последното десетилетие - три казуса

Издателство на БАН “Проф. Марин Дринов”, 1923 г;.

Българистика, bulgarica

Кети Мирчева

Като историческа фигура, заемаща върха на националния пантеон - мяс­то, с което е удостоен твърде скоро след трагичната си смърт, Васил Лев­ски владее без прекъсване въображението на няколко поколения българи. Образът му на най-велик, най-честен и най-самоотвержен български герой, истински мъченик, морален стожер на нацията, създаден още в края на 90-те години на XIX век от Иван Вазов, Захари Стоянов и Стоян Заимов, незави­симо от разширяването на знанието за него почти не търпи съществени про­мени във времето. Портретът му и днес краси кабинетите на държавни мъже, училищни стаи и читалищни салони. Към Апостола и символния му капитал прибягват всички без оглед на политическа или социална принадлежност. Прословутото „Народе????" шества по антикорупционни протести, но при­съства и на плашещи агресивно-националистични сборища. Периодично се търси гробът му, а всяка година отново и отново се разиграват „залавянето" и „смъртта" му.[…]

“Убиецът” на апостола граф Игнатиев и хибридната война

Не новите документи, открити в Османския архив в Истанбул обаче, а една книга, подмината с мълчание и продължаваща да бъде игнорирана от академичните историци, оказа може би най-силно влияние през последното десетилетие върху представите на значителна част от българското общество за Апостола и доведе до създаването на нова легенда около националния герой. (“Убийството на Васил Левски -виновниците”, София, Анико, 2016.) на Янко Гочев успя бързо да се наложи в публичното пространство, да спечели немалко привър­женици и да доведе до граждански акции, вдъхновени от изложената в нея версия.

Трудът на Янко Гочев е класически продукт на конспиративната тео­рия, изграден върху предпоставени тези, изложени ясно и последователно в произведението. Авторът не познава добре епохата, която се опитва да ин­терпретира, трудно поставя в контекст извори, но е създал логичен разказ в рамките на собствените си предубеждения. Като разчита на основателните антируски нагласи в българското общество в контекста на хибридната вой­на, водена от Русия, разпростирайки се на 834 страници, той, без нито едно конкретно доказателство, успява да внуши на читателя, че осъждането и ек­зекутирането на Апостола са дело на руския посланик в османската столица, който желае да унищожи единствения според Гочев представител на револю­ционното движение, който е за самостоятелни български действия. Като ос­новно оръдие на злодейския замисъл на ген. Игнатиев е нарочен един от бъл­гарите в Специалната следствена комисия в София - османският сановник Иванчо Хаджипенчович. Въпреки че липсват исторически извори, водещи към подобно заключение, той е заклеймен като руски шпионин, допринесъл значително за осъждането на смърт на Апостола и дори за юридическата формулировка на присъдата му. За руски доносници и колаборационисти,къде основателно, къде не, са набедени и редица други дейци на българското национално движение през XIX в. Любен Каравелов например е провъзгла­сен за „агент за влияние" на руската политика, а поддържаната от него идея за балканска федерация - за проект на ген. Игнатиев. Заявено е дори - отно­во без какъвто и да е било документален източник, че е бил направен опит за сътрудник на руското разузнаване да бъде вербуван и самият Левски.

Тези твърдения са вплетени в цялостния разказ на Гочев за руската им­перска политика на Балканите, насочена към завладяване на Проливите и установяване на руска хегемония в региона - политика, която се стреми да контролира българското национално движение и да го подчини на собстве­ните си интереси - теза, споделяна по принцип и от учените историци. В повествованието вярно и невярно се замесват по невероятен начин със свръ-хинтерпретации, за да се представи ген. Игнатиев като зловеща фигура, която умело манипулира високопоставените османски чиновници и ги води до решението за обесването на Левски. Въпреки декларациите за някакви новооткрити в руските архиви документи, такива в книгата няма. Конкретни доказателства за тезата на автора изобщо липсват. Единственият цитат от документ, върху който е изградена цялата книга, е кратко сведение във вече известен и публикуван доклад на посланика от 18/30 (според Гочев 25 яну­ари (Датата на получаването му в канцеларията в канцлера княз А. Горчаков, а не датата на написването му в Цариград. Примерът, струва ми се, е достатъчно показа­телен за работата на Я. Гочев с извори.) 1873 г., в който руският посланик изказва задоволството си от факта, че делото в София е завършило без много присъди и изтъква собствените си заслуги за това: „Изпратената от Цариград следствена комисия е успяла да открие само неколцина злосторници... Безспорно е, че щастливият изход наСофийската афера се дължи на умереността на великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети".

Тази конспиративна теория е изцяло игнорирана от експертите истори­ци. Единственото ми известно споменаване на книгата в научната литерату­ра, при това без да се отбележи нито името на автора, нито названието й, е в една статия на Пл. Митев. То е в контекста на друго категорично мнение, кое­то също би могло да се постави под съмнение и представя доста благовидно тезата на Я. Гочев: „ограничаването на наказателните действия и стремежът за минимализиране на публичния ефект от направените вече разкрития са си инициатива на местните турски власти и нямат нищо общо с евентуален натиск върху Портата нито от страна на руския посланик ген. Николай Игна­тиев, нито от който и да е друг европейски дипломат, каквато теза шумно се отстоява през последните години от някои медийни историци".

Да се твърди, че не са правени никакви опити за оказване на влияние върху османските власти, е пресилено. Най-малкото, както видяхме от ци­тирания по-горе пасаж от доклада на ген. Игнатиев, той лично е положил усилия в това отношение. Друг е въпросът дали тези опити са имали реален ефект, или става дума за съвпадение на руските и османските интереси към момента. И двете империи се стремят да не влизат в пряка конфронтация, и двете не желаят разкритията за откритата в Българско революционна орга­низация да привлекат публичен интерес - нито сред българите, нито в им­перията, нито извън нея. Действията и внушенията на руския посланик за минимизиране на щетите от разкритията, каквито безспорно е имало, са про­диктувани обаче не от симпатии и загриженост за българските революционе­ри, чиито акции по принцип се стреми да омаловажи, а от желание да парира западноевропейските дипломати, които, от своя страна, привиждат зад всяко бунтовническо действие в империята дългата ръка на Русия. Заключението, че ген. Игнатиев е реалният творец на смъртната присъда на Дякона, защото желаел да обезглави българското революционно движение в лицето на един­ствения му лидер, който бил за самостоятелни български действия, не самоомаловажава делото на радикалното крило в българското национално движе­ние, но и се опровергава от по-нататъшния ход на събитията. Идеите и ор­ганизационната структура на БРЦК в империята оцеляват и са в основата на последвалите революционни акции до Руско-турската война от 1877 - 1878 г. За убедителността на тезата на Янко Гочев в частта й, че Васил Левски е ловко отстранен от ген. Игнатиев от политическата сцена, защото е единственият сред българските радикали, настояващ за независимост на политическите действия срещу империята, немалко съдейства обаче и изграденият легенда­рен образ на Апостола, който твърде често, дори в публикации на академич­ни историци, се разглежда извън контекста на времето, като самотна фигура, която се появява в българския политически живот без връзка и постоянно взаимодействие със съвременниците си, които споделят, а в някои случаи повлияват пряко идеите и възгледите му за революцията и бъдещия свят.

Въпреки пренебрежителното отношение и пълното мълчание на експер­тите спрямо книгата на Янко Гочев, идеята, че Царска Русия е посегнала на най-великия българин, на националната светиня, намери много добър прием в десния спектър на общественото мнение, което в контекста на хибридна­та война срещу европейските ценности я използва като аргумент за необхо­димостта от противопоставяне на съвременната руска политика (Може би без пряка връзка, но като любопитно съвпадение, регистриращо по-общи нагласи, трябва да отбележа, че още в същата година (2016), в която излезе от печат книгата на Янко Гочев, поставеното на нея мото се появи в публична реч на тогавашния български президент Росен Плевнелиев. Спорният цитат: „Който ни освободи, той ще направи това, за да ни подчини отново в робство", сложен в устата Левски през 1883 г. от Захари Стоянов, стана повод за нападки към Плевнелиев, оборване на цитата от страна на изследователите и извинения от екипа на президен­та за подвеждащото му използване. За един пример как експертите би трябвало да реагират и обяснят широкия контекст на появата на тези думи, правдоподобността или отсъствието им, и тяхната по-късна употреба вж. Дечев, Стефан. За Левски, историята, написаното, изреченото, лъжата и истината. По повод един скандал, 19.07.2016 г. - https://t.ly/XC8q (достъп 13.05.2023). Тезата на автора бе възпроизведена в различни медии, намери и влиятелни защит­ници в лицето на бившия български посланик в Русия Илиян Василев, жур­налистите Георги Коритаров и Иво Инджев, поета Румен Леонидов и др. Версията, че руският посланик е „убиецът" на Левски, бе използвана и като основен довод за две подписки - против изграждането на нов паметник на граф Игнатиев в столицата (Столична община да не разрешава изграждането в София на паметник на граф Игнатиев. - https://t.ly/cB5_ (достъп 13.05.2023). Петицията е стартирана на 21.02. 2018 г. и е събрала 2719 подписа) и за преименуването на улицата (Петиция за преименуване на улица „Граф Игнатиев" в София - https://www. peticiq.com/222847 (достъп 13.05.2023). Петицията е придружена от 2182 подписа, започната е през 2018 г. и все още е активна), носеща него­вото име . Последната акция, провокирана включително и от книгата на Я. Гочев, е заливането с боя на паметника на Н. П. Игнатиев във Варна по време на честванията на 3 март през 2023 г.

Както виждаме, този казус ни представя историографията в абсолютно противоположна на първия случай роля. Пълното й мълчание и игнориране на предложената от Горчев теза с нищо не спомага за изясняване на негативната роля на руската политика в балканските провинции ная Османската империя, включително на опитите за сдържане в някои случаи и за използване за свои цели - в други, на национаните движения на подвластните народи, в това число и на българския. Отхвърляйки по презумпция конспиративната теория за ген. Игнатиев като ”убиец” на Дякона, отказвайки да я коментират и да разяснят абсурдността й, експертите историци се оставят да бъдат клеймени като “официални историографи”, които крият от народа “откритите тайни руски документи” и “свещената истина”, че най-големият български герой е унищожен от Русия. Крайният резултат от това интелектуално високомерие е раждането на още една легенда около образа на Левски и агресивната й политическа употреба.

Писмо на проф. д.и.н. Иван Стоянов, председател на Фондация “Васил Левски”, до Нова телевизия

May 11th, 2016

 Уважаема г-жо Ризова,

   Уважаема г-жо Ангелова,

Обръщам се към Вас като водеща и продуцент на предаването „Лице в лице” по Нова телевизия. Следя почти редовно изявите Ви и Ви поздравявам за обективността, за задаваните от Вас неудобни въпроси към събеседниците  и за коментарите, които правите в разговорите с тях. На 28 март Ваш събеседник беше Иво Инджев, който се опита да защити президента за допуснатия гаф с фразата, която беше приписана на Васил Левски и произнесена в Парламента – „Който ни освободи, той ще ни пороби”. Наред с това Вашият събеседник се представи като „голям историк”, който е написал три книги, които сигурно трябва да се четат като библията и в които, поне доколкото разбрах, е изяснил всички исторически факти, които историците не знаят. Не знам какво е тяхното съдържание, но той изрече толкова неистини, които заблуждават съзнателно Вашите зрители, че е истинско престъпление  те да не бъдат посочени от „незнаещите” историци.

Кои са те:

1. Биографията на В. Левски от З. Стоянов излиза не през 1883 г., както е написано на корицата, а в края на януари 1884 г. Това ни съобщава самият автор. В писмо до Н. Обретенов във Враца от 13 януари 1884 г. той пише от Пловдив следното: „Колчо, получих писмото ти, заедно с Левски. Те (колите) не ми трябваха, – защо ги върна? Тя (книгата) ще излезе до 5 – 6 дена”. В ново писмо от 30 януари 1884 г. до същия адресат, само че този път в Тутракан, биографът тържествува: „Левски излезе вече”. Това е само един от многото примери как „истинността” в писанията на Летописеца е истинска. Всъщност това е втората биография на В. Левски. Първата излиза почти две години по-рано – на 20 март 1882 г., и неин автор е Георги Яковлев Кирков от Плевен.  Г-н Инджев няма как да ги знае тези неща, но ако има желание мога да му посоча къде да ги намери. Все пак журналистите са четящи хора, нали?

2. Казаното от Ефрем Каранфилов за истинността на написаното от Захари Стоянов няма абсолютно никакво значение. Че той е много добър литератор, писател и изследовател – това е факт, но никога не съм чувал да е историк. Ако съм пропуснал нещо, може да ми се напомни. Искам да подчертая, че между литературата и историята има „известна” разлика и който е завършил журналистика трябва да знае това. Литературните произведения се причисляват към изкуствата и там човек може да си пише каквото ще и да развива фантазията си колкото иска – това е напълно в реда на нещата. Историята обаче е наука и има за цел да реконструира миналото такова, каквото е било, а не такова, каквото някому се иска да е било. Само в такъв случай тя може да се смята за отделен клон от човешкото познание.

3. Левски никога никъде не е казвал, че който ни освободи, той ще ни пороби. Има документално наследство на Апостола, което е достъпно за всички и всеки може да го прочете цялостно – при добро желание. Ако някъде в това наследство се намери такава фраза на Карловеца, аз ще се извиня пред Вашите зрители. Надявам се на същото от страна на защитника на противното. Захари Стоянов слага своето разбиране и убеждение в устата на Левски и в това няма нищо нередно, тъй като биографията му е белетристична творба и то много добра, а не историческо съчинение. Ако г-н Инджев приема биографията като пълната истина за Левски как ще коментира факта, изтъкнат от Захари Стоянов, че Карловецът стреля срещу своя учител Раковски при едно посещение на сръбския княз в българската легия? В същото време той – Инджев, твърди, че Раковски е убеден противник на Русия и тези свои настроения предава и на своя „ученик”. Чакам отговор на въпроса стрелял ли е Левски срещу Раковски заради предателството му спрямо българските интереси, както пише З.Стоянов, или не е стрелял? Разбира се, че Карловецът никога не е извършвал подобно действие в Първата българска легия срещу създателя и ръководителя й. Биографът просто измисля тази случка с определена цел – да покаже непримиримия характер на Левски, дори когато се касае за отношенията му с Раковски. И това, повтарям отново, е напълно нормално за едно белетристично съчинение, макар и наречено биография.

4. Че Раковски има писания срещу Русия – това го знаят и четвъртокласниците и събеседникът Ви не открива топлата вода. За това е писано от изявени, знаещи и можещи историци многократно. Но Раковски нарича Русия „майка на славянския род” и когато в Нови Сад австрийците, по искане на турците, решават да го предадат на османското правосъдие, той бяга и се установява в Одеса, а не във Виена, Берлин, Марсилия, Париж или Вашингтон. Защо ли? Навярно защото ненавижда Русия. Когато се извършва превратът в Румъния и е свален княз Куза през 1866 г. Раковски, който е поддръжник на Куза, отново бяга в Русия, а не в споменатите по-горе българолюбиви европейски и не само средища. Навярно всеки българин ще си обясни защо Раковски избира Русия като най-сигурното място за себе си. Аз няма да коментирам този факт. Може би това ще направи Вашият събеседник?

5. Левски никога не е казвал, че след като се освободи България ще отиде в Русия, за да прави комитети и да помогне за освобождаването на тази страна. Това е такава измислица, каквато може да бъде определена само като мистификация, която не обслужва никакви, ама никакви политически интереси. Ако г-н Инджев намери нещо подобно в Документалното наследство на Левски, а там е публикувано всичко известно, написано от него, аз отново ще се извиня. В противен случай това ще направи той, надявам се.

6. На Николай Павлович Игнатиев българите дължат много, изключително много. Той е дипломатът, който се намесва решително за разрешаване на българския църковен въпрос и настоява Ферманът да се издаде на 28 февруари 1870 г. Може ли да отговори Вашият събеседник защо е избрана тази дата? Ако не може – ще му помогнем! Игнатиев е човекът, който по време на Априлското въстание инициира движението в защита на българите и изпраща руски дипломати в анкетните комисии, обикалящи опожарените селища. Той е дипломатът, който на Цариградската конференция защитава българските интереси. Той е авторът на Сан-Стефанска България, която ще си остане вечен блян за българите, каквото и да говорят критиците й. Той е личността, която българите след Освобождението канят многократно и която присъства на годишнините, свързани с войната и освобождението на България. Той, заедно с Олга Скобелева – майката на ген. Скобелев (младши), е инициатор за построяване на храм-паметника в Шипка, той е… За сведение на Вашия събеседник искам да отбележа, че  400-те паметника, ознаменуващи героизма на руската армия, в която има и украинци, белоруси, финландци, поляци… и на българското опълчение, са построени от „демократична” България много преди 1944 г. И как тези българи за толкова години не разбраха това, което днес е разбрал г-н Инджев? Най-вероятно е така, защото не са завършили образованието си в Съветския съюз! Надявам се разбирате какво казвам с последното изречение!

7. Игнатиев изобщо не се намесва в процеса срещу българските революционни дейци, между които е и Левски, не защото се страхува от него (от процеса) или поради други някакви политически причини. За руската дипломация големият сред българските дейци е Любен Каравелов. Левски, който работи в условията на строга конспиративност, е почти неизвестен до залавянето му, за дипломатите на Русия и на останалите Велики сили. Докато Каравелов е наречен „славянски или балкански Мацини”, дипломатите не знаят дори истинското име на Карловеца и в своите доклади го наричат Дякон Левски. В процеса не се намесва и никоя от останалите Велики сили. И това е напълно естествено от гледна точка на отношенията между независими държави. Но е добре Вашият събеседник да прочете османския наказателен закон, който е почти буквален превод на френския наказателен закон, за да разбере защо Левски е осъден на смърт. В този закон няма предварително договаряне, няма домашен арест, няма 24 часов или друг кратковременен арест. За убийство се налага само едно наказание – смърт. Това е Османската империя, а не „демократична” България с нейния образцов съдебен ред. И това се знае много добре от бъдещия Апостол на българската свобода.

Това са само част от неистините, които г-н Иво Инджев изказа във Вашето предаване. И въпреки своята увереност пред камерата, той ми приличаше по-скоро на лисицата, която заличава следите си със своята опашка, отколкото на български журналист. Защо не му зададете въпроса дали има какво да замита от миналото си, за да видим какво ще отговори. Отговорът на този въпрос е известен на всички – надявам се и на Вас. Аз обаче ще му препоръчам да проучи откъде българите вземат модела, за да  направят първообраза на днешното българско национално знаме. И още – да прочете и разбере кой е „генерала наш” в „Шуми Марица” и защо Александровска болница в София се казва така, и кой взема решение за построяването на храм „Александър Невски”, какво е това „Скобелева майка”, какво е това „Скобелев парк” и „Парк Лавров” и още много и много неща, които един журналист трябва да знае.

Между другото искам да Ви попитам най-учтиво – случайно ли беше това, че цялото Ви предаване на 28 март беше само с коментираната личност или не? Защото в другите Ваши предавания обикновено за 30-те минути има по двама или трима събеседници? Ако някой Ви е наредил така и Вие изпълнявате, моля да бъда извинен за неудобния въпрос.

Когато журналистите започват да пишат българската история, а историците започват да се занимават с журналистика, държавата ни достига до днешния си хал  –  на най-бедната, на най-корумпираната, на най-нещастната държава, от която дори бежанците бягат като дявол от тамян. Но за сметка на това си имаме свободна и независима телевизия!

Надявам се, уважаема г-жо Ризова и уважаема г-жо Ангелова, че ще прочетете това писмо във Вашето предаване, а аз съм готов да участвам в него заедно с г-н Инджев по въпросите за Левски и всички други въпроси от Българското възраждане. Зрителите Ви ще преценят сами кой е русофил, кой е русофоб и кой милее истински за изстрадала България.  И най-важното – кой разбира и знае българската история и кой говори… неистини, воден единствено от „родолюбиви” български чувства,”несъвместими” с тези на лисицата.

проф. д.и.н. Иван СТОЯНОВ

Председател на Фондация „Васил Лeвски“

* Черно на бяло