/Поглед.инфо/ И пак неизбежно възниква в съзнанието ни все една и съща тъжна тема: през XIX – ти век Русия изразходва милиони златни рубли (които съвсем на са й били излишни и биха могли да й влязат в работа за съвсем други цели) и десетки хиляди войнишки животи (които изобщо са безценни), освобождавайки балканските славяни, в частност българите от османски гнет. Който каквото и да говори днес, гнетът е съществувал и освобождението е било тежко и кърваво. Освободили сме, между другото не само балканските славяни, освен сърбите и българите, свободата си получиха също гърците и румънците. Историята на това освобождение в голяма степен определя руската история на XIX – ти век.
Мисля си все в ракурса на това какво се е случило след това: в течение на две световни войни освободената България воюва срещу Русия. Именно така и не по друг начин: две войни на страната на кайзера и Хитлер… Малко са хората в Русия, които знаят това, но в хода на Втората световна война под егидата на Третия райх България се опитва да създаде „Велика България“ на гръцки и сръбски земи … Сега тя е верен член на НАТО. Между другото, тук на екрана се мяркаше българския посланик с това, че уж българите ще опростят получаването на визи за руснаците. Благодаря „братушки“, с Турция, с която сме воювали толкова пъти, имаме безвизов режим… Историята е забавно нещо, нали?
Но, разбира се,щедрият жест от страна на Министерството на външните работи на България покори всички руснаци, просто направо ги хвърли на тепиха, на гръб … Въпреки че, ако България беше останала в състава на Турция (което е логично), ние и така щяхме да пътуваме до там без визи. Ето такъв исторически парадокс: руските войници воюваха с турците (които днес приемат руснаците без визи) за свободата на българите (които гледат на „руссо туристо“ с подозрително присвити очи и изискват документи). Историята не е обикновена наука, нали?
Ето как неочаквано се оформя живота: чак до самия свален СУ-24 нашите отношения с „мюсюлманска, вражеска“ Турция бяха много по-добри, отколкото с „братска, православна“ България. Такива разни неща, такъв забавен казус, такъв парадокс. Не, разбира се, може да се приведат маса аргументи от братската страна за това , че „руснаците сами са си виновни за всичко“, че са „изоставили България“, не са помогнали тук и там … Но вие разбрахте всичко: тъжно е това, печално е и безперспективно …. Можем безкрайно да привеждаме аргументи, но фактите си остават факти. И тук е прието страшно да се обиждаме, да започнем да си разкъсваме дрехите, да обиждаме някого там… Не е нужно това, излишно е. Недостойно е за велика държава.
В геополитиката е полезно да се мисли с трезва глава, а не да се хвърляме с емоции (аз мисля, че даже Ердоган е съгласен с това, поне сега). И какво се получи при нас след „освобождението“? Получиха се малки амбициозни „независими“ държави, които най-малко искаха да демонстрират на някого своята признателност и благодарност (особено към „варварската и изостанала“ Русия). Те започнаха да живеят собствен живот и да решават собствените си проблеми. Удивително е, че това е именно така. А няма на какво да се учудваме – това е естествения ход на събитията.
Впрочем със Сърбия ситуацията не е по-добра, отколкото с България, просто си спомнете кога сме били съюзници? Добър въпрос, нали? По време на Втората световна война всичко беше „не съвсем еднозначно“. В този смисъл, че Тито повече се ориентира към британците, а не към руснаците. Учудващо? Зная, че сега някой ще каже, че повече му е импонирала британската парламентарна демокрация … Разбира се, разбира се… Тауър бридж с традиционната лондонска мъгла… Просто очарователно. А след това гадния Сталин се опитва да подчини свободолюбивата Югославия, но гордият сръбски народ запазва своята, с толкова труд завоювана свобода. Аз, между другото, мисля, че след 30 години за „свободолюбивия Лукашенко“ и „тоталитарния Путин“ ще започнат да разказват подобна легенда.
Но, моля, тук не ни трябва такова бълнуване. Сърбите не са били наши съюзници: обидно е, но е факт. Просто това трябва да се докаже с нещо конкретно, освен чистите емоции. А няма как да се докаже: уви и ах. В нашето съзнание, както в съзнанието на Кличко (Нидерландия/Холандия) успоредно съществуват два сръбски народа. Единият, който се състои от някакви си „братя“, другият – гръбнакът на Югославия, който по време на цялата Студена война абсолютно не се интересуваше от проблемите на СССР, а повече гледаше на Запад. Ама че работа! Сърбите също ще си спомнят за Русия само тогава, когато имат проблеми. Не зная защо това е така, но просто констатирам тъжните факти. Нашите проблеми тях съвсем не ги безпокоят.
И така, преди всичко: аз не призовавам да устроим по този повод мощна истерия, животът е такъв, какъвто е. Трябва да го възприемаме спокойно и адекватно. Не трябва да се обиждаме на никого, още по-малко не трябва на никого „да отмъщаваме“ (както някои искаха да отмъстят на България през Първата световна война). Това е глупаво и нерационално. Ние имаме някакъв системен проблем във външната си политика и той, безусловно, трябва да се решава. Не ви ли изглежда странно, че със САЩ днес за нас е по-просто да намерим общ език, отколкото със „съюзната Белорусия“? И как мислите, кой е виновен за това? Нали знаете онзи добър съвет, че ако постоянно с околните имате едни и същи проблеми, то проблемът е във вас, а не в тях?
Не ви ли се струва, че се занимаваме не съвсем с това, с което трябва? В течение на сто години ние придвижваме някакви „братско-православни“ проекти, а в резултат постоянно ни показват вратата, страшно се обиждаме, изпадаме в депресия … Но, според мен, това е повод сериозно да се замислим и да преразгледаме приоритетите си. Дори така. Навремето попитали Абрахам Линкълн: „Колко дълги трябва да са краката на човека?“, „За да стигат до земята“ - бил отговорът му. Успешна политика е тази, която работи, а не тази, която изглежда красиво.
Навремето някой си Бисмарк обявил идеята за реал-политик, тоест политика несвързана с някаква идеология, религия и т.н. Ето как, струва ми се, би било по-умно да не се опитваме да градим някакви сложни схеми, а да използваме обикновената дипломация. Трябва да има само две ситуации. Първата, че субект е Руската федерация и всички отношения се изграждат на принципа на „общото канче“ и историческата общност на интересите. Втората е, че това е чуждестранна държава (приятелска или не – това е друг въпрос) и цялата комуникация се извършва чрез ведомството на господин Лавров.
Съдейки по гледаната външност и скъпите костюми, господин Лавров живее съвсем не лошо, е, нека си заслужи заплатата. А ако говорим сериозно, ситуацията, когато лидерът на съседна държава „отваря с крак вратите“ на високите кремълски кабинети (аз – своя), не е съвсем нормално. Така не трябва да бъде. Независима държава? Моля, към Министерство на външните работи. А как искахте? Ето някак през Министерството на външните работи нашите отношения се изграждат по-добре, отколкото с метода на „народната дипломация“. Не работи, по дяволите, тази ваша „народна дипломация“. Никъде и никога. Само скандали. Така че, само студена пресметливост, само професионалисти, само Министерство на външните работи.
Не трябва да се обиждаме на никого – това вреди на бизнеса и политиката, решенията трябва да се вземат на трезва глава и ясен ум. И никакви емоции, никакво „православие“. Вече се наредиха в пространството на ОНД любители … Така че, само Министерство на външните работи, само хардкор. Не е важно: Боливия, България, Бангладеш, Белорусия или Бурунди. И всичко ще бъде добре (Сергей Лавров гарантира това). От последствията от политиката на „срещи на стари приятели без вратовръзки“ ние още дълго ще хълцаме. Честно казано – писна ни. Нали, когато ви боли зъб, отивате при добър стоматолог, а не при вещер пето поколение? Е, тук е съвсем същото.
Време е да признаем, че опитите да се изобретят „свои“ методи на работа в международните отношения претърпяха пълно фиаско. Така че по такива въпроси аз се доверявам само на професионалните дипломати от Министерство на външните работи – те нямат такива пропуски. Веднага, щом след втория Майдан официалните отношения с Украйна (или това, което остана от тях) започнаха накрая да се изграждат изключително по линия на Министерството на външните работи, всичко стана значително по-логично и просто. Всичко стана по-разбираемо, по-честно и по-откровено – отдавна трябваше. И защо ние имаме такива „осмислени“ отношения със САЩ (поне се разбираме един друг)? Защото с тях лично се занимава министърът на външните работи. Защо е такава бъркотия, например, в отношенията ни с Белорусия (ние изобщо за нищо не можем да се договорим)? Защото там четвърт век се “побратимяваха“ десетки любители. И сега там всичко е с краката нагоре.
Трябва накрая да усвоим „уроците по български“: в политиката няма дружба, и приятели също няма. Всички наши опити да изграждаме отношенията си с другите страни „по човешки“, а не политически, завършваха достатъчно еднообразно. Сигурно в Кремъл навремето много хора са викали: “Защо ни е някаква дипломация с Украйна и Белорусия – и така ще се разберем“. И как свърши всичко? Разбрахме ли се? Що се отнася до регионите на Руската федерация, там проблеми няма, колкото дотации и да им отделяме – това е наша територия. А за всякакви международни договорености – само чрез Министерството на външните работи. Иначе постоянно ще имаме „поле на чудесата“* и куп претенции по наш адрес.
Това е, нали знаете, че ако правите бизнес с роднини, то това не значи, че не е необходимо да оформяте всичко на хартия или че са излишни услугите на скъп адвокат. Парите обичат да ги броят и да ги оформят при нотариус, а ще дружим и ще се побратимяваме на празничната маса. И изобщо смешно нещо е живота: България, в съюз с Германия срещу Русия, губи две световни войни, а даже Турция – само една (малко хора си спомнят за това, но Господ всичко вижда). Тоест, ако България беше останала в състава на Турция – нямаше да им се налага да воюват за Хитлер.
_______________________
* „поле на чудесата“ – изразът отпраща към известното телевизионно шоу „Поле чудес“ (бел. пр.)
Превод: Магдалена Желязкова