/Поглед.инфо/ Най-важното, което трябва да разберем, е, че Дзержински е повече от историческа личност. Свалянето на паметника му през 1991 година е символ на разбиването на Русия, разбиването (макар и на съветската, но все пак нашата) на империята, разбиването на всичко, което се опитваме да върнем, възобновим, съживим: социалните гаранции, реда, сигурността и суверенитета.

Завръщането на Дзержински значи, че сме готови да пречупил тържеството от 1991 година, готови сме да преодолеем разпада и хаоса. Там до него е Соловецкият камък. Именно тази близост символизира това, че всички уроци са научени.

С цялото ми голямо уважение към фигурата на свети княз Александър Невски, ние трябва да защитим Дзержински като символ на победата над опустошението и бездомието - в края на краищата той оглавява националната икономика и огромната работа за социална рехабилитация и спасяване на изоставени деца, чиито родителите са избити в голям брой от Първата световна война, Интервенцията, глада, взаимния терор, санкциите на "развитите демокрации" и бандитизма, които освен всичко друго благодарение именно на Дзержински също бяха преодолени.

Дзержински е символ на блестяща работа по разкритието на десетки заговори, сплетени от световните разузнавания срещу Съветска Русия (просто Русия, ако искате), при това във ведомството първоначално работят едва малко повече от ... двадесет души!

Той е още символ на борбата срещу олигархията, символ на аскетизма и службата: ние май вече сме се отучили да живеем и работим така, както живее и работи Дзержински. Трябва да си го припомним.

Обобщавайки, Дзержински е удар по обандерената, ополячена, заблудена Украйна и по всички русофобски настроения в Полша. Това е удар по саботажа на всички световни разузнавания, които, както и преди, водят играта си срещу нас. Това е удар по компрадорският и преситен елит, който не вижда никакъв смисъл в Русия. Дзержински е символ още и на победата над колективния приближаващ “Майдан” на най-новата световна буржоазия.

Завръщането на паметника на Дзержински е гражданска инициатива, която неочаквано получи отговор - моят, на моите приятели Игор Молотов и Дмитрий Стешин, моят учител Александър Андреевич Проханов, моят приятел Дмитрий Пучков. Живеем в демократично общество (не иронизирам) и това общество има право да изгради нужните му паметници, има право на паметта, като такава, за достойното в националната история.

Не се обявих против поставянето на паметник на Колчак. Има такъв паметник и, не споделяйки избора на Колчак през 1918 г. (и някои от методите на Колчак, който не се отличава с хуманизъм, както при много от съвременниците му), аз съзнателно приех правото на гражданите да издигнат този паметник. В Русия беше заснет панегиричен (и не изцяло исторически) филм за Колчак, както и редица филми и сериали за други лидери на бялото движение. В същото време в Русия бяха заснети около тон филми и телевизионни сериали за ЧК-ГПУ-НКВД-Червената армия. А също и за работата на Ленин за германското разузнаване, който беше излъчен по централните канали. И това не се счита за елемент на раздор, въпреки че безусловно дразни сериозна част от нашето общество.

И накрая, в Русия съществува, работи „Елцин центърът”, с който по един или друг начин се примирява значителна част от обществото, което оценява дейността на Борис Елцин по различен начин, отколкото това е представено в "Елцин центъра".

Изглежда, че имаме правото да попитаме: защо само едната страна трябва да се смята за виновна за уж започналата (сигурна съм, че няма да започне) гражданска война? Защо другата страна дори няма да се смята за такава?

И най-важното. В руската литература съжителстват в едни и същи антологии и учебници Горки и Бунин, Мережковски и Маяковски, Шмелев и Шолохов, Туроверов и Есенин, както и Катаев и Газданов. Те между другото, са участници в Гражданската война, които стрелят по своите противници и участват в кървавите разпри като войници... Между тях, както всички знаем, Гражданската война е приключила отдавна. Те са част от нашето национално съзнание, нашата история, нашата вяра и нашата истина.

И ако единството в рамките на руската литература е възможно, тогава мисля, че е възможно в рамките на руската история.

В Русия има паметници на Петър Велики и Степан Разин. Има паметници на Шамил и Ермолов. Има паметници на Александър Суворов и Салават Юлаев. Те не повдигат въпроси сред по-голямата част от руското население. Това е знак за гражданска толерантност, смелост и социален баланс.

Спокойно виждам Дзержински в този ред, както и Колчак. Както и Соловецкият камък, намиращ се в непосредствена близост до възможния паметник на Дзержински.

Ако преодолеем този етап, ще имаме място за по-нататъшно развитие и формиране на други граждански институции.

Като се откажем от това решение, ние само ще отложим деня, в който справедливостта ще бъде възстановена. Защото не можем да пренебрегнем мнението на огромна част от жителите на нашата страна. Мнението на нашия народ..

И ако знаем това - защо да си затваряме очите? Дадохме на хората демократични институции, плащайки за съществуването им, според мен, ненормална цена. Унищожихме колосалната държава в името на демокрацията, а сега няма ли да използваме демократичните ѝ институции?

Повече демокрация, приятели! Повече доверие в руския народ.

Превод: В. Сергеев