/Поглед.инфо/ Това, от което се страхуваха в някои елитни групи, се случи - Владислав Сурков написа поредната програмна идеологическа статия „Дългата държава на Путин”, която предизвика ожесточени спорове и страстни дебати. Няколко дни интернет вече кипи заради статията и някои от нейните констатации. Вече може да се опитаме да направим някои обобщения и преди всичко да отговорим на въпроса: за какво е написана статията и за кого е била предназначена?
Някой нарича статията „ласкателство на благородник, който се страхува да не загуби статута си”, някой я наричат „клетва”. При по-дълбоко разглеждане на нещата, експертите твърдят, че Сурков е достатъчно влиятелен, за да няма нужда да прибягва до блюдолизничество и тук има нещо по-сериозно. Във всеки случай статията трябва да се прочете, защото има хора, които я смятат за изненадващо тънка и дълбоко съдържателна, все пак написана, ако не от Лев Толстой или Шекспир, то добре и четливо. Обсъждайки статията, без да я четем, научавайки за съдържанието ѝ от коментарите на други хора, в този случай е като да оценим таланта на Карузо от напевите на Рабинович, както гласи старият виц за одеситите.
Статията на Сурков има собствен текст, собствен контекст и, разбира се, има свой собствен подтекст. И да се разбере текстът без разбиране на контекста е невъзможно. И тук се изяснява нивото на тълкувачите - кой какво вижда. Някой отхвърля „царя”, някой отхвърля старото тълкуване на идеологията на „царя” и т.н. Всеки според интелектуалното си „извращение” или „простота”.
Това обяснява широката гама от мнения относно съдържанието на статията. Дори и най-известните автори, писатели, философи и политолози схващат само това, което е на повърхността и изглежда противоречиво за тях, а именно твърденията на Сурков, че държавата на Путин е исторически нов тип държава в Русия, че ще надживее периода на неговото управление. и ще остане в историята за дълго време.
По този повод е основният спор. Експертите смятат, че степента на конфликта на интереси между основните групи, за момента постигнали консенсус заради Путин, има всички шансове да разклати основите на държавата след неговото заминаване. Тоест, ако Сурков, зад конфликтите, вижда една държава, способна да ги погаси и да се придвижи напред, опонентите му, на първо място, виждат самите конфликти. Техният категоричен характер се основава на идеологическите пристрастия, които те лично притежават и изискват от държавата. И тъй като държавата не изпълнява техните искания, те я обявяват за нежизнеспособна.
Интересното е, че в оценките си за жизнеспособността на руската държава Сурков е по-марксистски настроен, отколкото неговите опоненти от ляво и дясно, от Лимонов до Дугин, които го обвиняват, че приема желаното за реално. Те не видяха у Сурков, а това е странно, признаването на всички слабости и болести на сегашната ни държавност, въпреки че той ясно ги идентифицира. Тоест, той ги вижда и адекватно оценява. По този начин, Сурков твърди, че въпреки противоречията в Русия, под ръководството на Путин се е появил един вид държава, в която управляващата класа има способността да достигне и поддържа консенсус на елитите.
В същото време противоречията не изчезват, не се погасяват, а стават източник на развитие на социалните институции. Проблемите със зреенето не водят до разпадане на държавността, а създават сложни механизми за координация и вземане на решения. Това е знак за напредък. Не че в държавата няма остарели отношения, но е факт, че въпреки това, се движи към преодоляване на изживялото времето си в рамките на съществуващия механизъм. Някои проблеми са решени, други са в процес на решаване, трети все още нямат механизъм за решение, но това е обичайната картина за динамично развиващото се общество. Пълният мир е само в гробището. В живота нищо не е лесно и ясно.
Има такива, които интерпретират текста от контекста на междугруповата опозиция на горните етажи на властта. Тези анализатори твърдят, че Сурков е допуснал грешка, като е публикувал статията си във вестник, който е близък до определен клан и по този начин се е поставил в редиците на политическа група, срещу която се противопоставя друга политическа група. Така Сурков се бори да запази статута си на контактьор в Украйна. Това е доста противоречиво твърдение, защото президентът определя статута на Сурков и този статут по никакъв начин не се коригира от статии във вестниците, дори най-лоялистки по съдържание.
Ако преценим статията от стратегическа гледна точка, тогава Сурков прави опит да погледне отвъд най-близкия руски времеви праг. Основната теза на Сурков е насочена към елитите и се изразява в началото на текста: „Само че имаме избор.” Тук говорим само формално за демокрацията по принцип. Сурков развенчава демокрацията като лъжа и следва принципите на консервативния монархист К. Победоносцев с неговата известна статия „Великата лъжа на демокрацията”.
Но Сурков не говори за демокрацията. Той всъщност говори за проблема с двойната лоялност на руския елит. Всъщност той няма избор между Русия и Запада. И тъй като държавата в Русия е сериозна и дълга, то най-добре е да си намерят място в нея, в нашата държава, да се заемат с укрепването ѝ, а не да търсят щастие в чужбина, където по-нататък ще бъде невъзможно да постигнат надеждни позиции, в това число и да запазят капитала си.
Руският народ не се отнася много добре към елита. Само доминиращото в настроенията на масите доверие на президента Путин запазва народа от агресивна реакция към действията на елита. Путин усеща състоянието на народа в неговата дълбочина, извън интернет кавгите и затова той непрекъснато създава механизми за ограничаване на аристокрацията. Какво правят всички руски царе в историята.
Тези механизми, след като Путин слезе от сцената, ще позволят на държавата да поддържа стабилност. А тези, които казват, че Путин е започнал много неща, са прави, но все още не е завършил нищо. Той говори за глобалния характер на това, което е започнало, излизайки извън границите на живота на един човек. Той не може да завърши това, защото това са задачи за няколко поколения. Путин само поставя основата на сградата, която другите ще трябва да довършат.
Да, правилно се казва, със смяната на лицата се сменят и съюзите. След Петър Велики много се е променило, но държавата продължава да върви напред два века. След Путин ще бъде същото. Управляващата класа вече е зряла, обективният ѝ интерес вече е създал основите за дългосрочна стабилност в държавата, независимо кой ще бъде неин президент и кои групи ще се разпаднат и кои ще отпаднат. Те ще трябва да решават едни и същи задачи във вече заложено русло.
Защото държавата на Путин е дълга, подобна на френската на Дьо Гол или Америка на бащите-основатели. Това е точно това, което Сурков иска да каже и за това той настояваше. Онези, които пренебрегват доказателства за способността за разрешаване на конфликти, без да засягат държавността, не виждат тази способност зад конфликтите. И това е тяхната грешка.
Като цяло статията на Сурков е многоизмерна. Много неща са казани. И в един малък коментар всички слоеве на неговия подтекст не пасват.
Струва си Сурков да бъде разбран, човек да се пристрои към неговата логика, а не да се хвърля от прага да отхвърля всичко казано и да отбива с контрадоводи всеки негов довод. В статията най-интересни са обобщенията, по-точно причините защо Сурков се опитва да направи именно тези обобщения, а не други. Доколкото греши в подробностите – в този случай това е вторично. Не трябва да давите глобалния въпрос за съдбата на Русия в детайлите на аргумента. Той може да бъде оценен по един и същи начин, защото всеки медал има две страни, а оценката доколко е пълна половин чаша вода зависи от степента на оптимизъм на оценителя.
Главното в статията не е дали златната чаша на руската държавност е наполовина празна или наполовина пълна. Основното е, че има чаша, няма да си ходи никъде. Важното е да не бъде счупена и открадната, отнесена и разменена за хамбургер или мъниста. А водата ще продължи да изхранва живителните сокове на народа и на руската държава, независимо от чии ръце е чашата в един или друг момент.