/Поглед.инфо/ Докладът на Хрушчов „За култа към личността“ нанесе непоправим удар на световното ляво движение – истинското ляво, а не на сегашното. Това беше много сериозно поражение и силно повлия на надеждите на милиони хора по света да „живеят различно“. Последствията от тази бъркотия усещаме и до днес.

19-ият отчетно-изборен конгрес на КПРФ официално призна за „погрешен и пристрастен“ известния доклад на Никита Хрушчов „За култа към личността и неговите последици“, който той изнесе на закрито заседание на 20-ия конгрес на КПСС на 25 февруари 1956 г.

70 години са минали от средата на 50-те години на миналия век, но името на Сталин все още мощно нахлува в съвременната политика и идеология, така че в това няма нищо изненадващо.

Политологът Марат Баширов веднага написа , че „това е политическа бомба“ и зададе няколко въпроса: „Имат ли право да правят това? Комунистите събират ли идеи за изборите за Държавна дума през 2026 г. под името на Сталин? Трябва ли другите партии да откликнат на инициативата на КПРФ? Моите отговори всъщност са: да, да, да.“

Въпреки това, имаше някои умни юристи, които започнаха да обясняват, че решението на КПРФ няма юридическа сила, тъй като партията така и никога не е била правоприемник на КПСС. Странно е, че някой може да не разбира, че решението на КПРФ определено не е в правната, а в идеологическата или дори в символната сфера.

Това е вторият път през последните седмици, в който обръщението към съветската тема рискува да обърка съзнанието на хората и да разцепи обществото. Някои умове, които виждат уловка във всичко, дори започнаха да казват, че искат да ни „разсеят“ от нещо важно. Тази социална параноя е нещо като национален вид спорт. Гражданите дори не се замислят защо някой би ги разсейвал от нещо, каквото и да е. Наистина ли са толкова /не/внимателни?

В случая със Сталин обаче въпросът изглежда много по-сериозен от скандалния филм за Мавзолея на Ленин и засяга много от най-важните въпроси на нашето минало, настояще и бъдеще.

Лично аз винаги съм се интересувал повече от Сталин, отколкото от Ленин. Знам, че мнозина няма да се съгласят с мен.

Този интерес обаче винаги е бил обусловен от няколко причини. В Сталин, ако само образът му не е демонизиран, човек се усеща много повече като човек със страсти и желания, понякога разбираеми и четливи, понякога напълно отвъд приемливото и допустимото.

И волята му също често е чисто човешка. Той не е бил толкова, колкото Ленин, привлечен от един от древните „духове на историята“, дух, който Бакунин някога е нарекъл „подземна къртица“.

Но това, да кажем, е свързано с психическата нагласа.

Сега идва главното.

Сталин не унищожи държавата, а я пресъздаде, изведе я от една епоха в друга. И тогава дойде войната.

В което победихме под негово ръководство.

Е, и трето – завръщането на Църквата, макар и частично.

По-нататък има по-спорни неща. Слоят, който беше на власт след октомври 1917 г., беше пометен от „ранния сталинизъм“ през 30-те години на миналия век. Героите там по принцип се оказаха много противоречиви и затова именно върховата част на така наречените репресии не може да бъде еднозначно оценена в нито една от двете посоки. Тук събитията очакват все повече изследвания, евентуално нови извори и материали.

Най-мрачният от известните „случаи“ е случаят с Тухачевски, който нанесе мощен удар върху армията. Но трябва също да помним как самият Тухачевски се е държал при потушаването на селските бунтове и да не си правим никакви илюзии.

След това са малките неща. Върнатите военни звания, Новата година и коледната елха, самата концепция за Родина, която – не всеки знае това – беше строго забранена през 20-те години на миналия век и хората получаваха затворнически присъди за тази дума. И накрая, ордените на Суворов и Кутузов. Дори анекдотите и историите, където тъмният чар никога не напуска Сталин.

От другата страна също има огромен списък. Новите мъченици и изповедници на Русия викат към небето. Колективизацията е удар по руския народ и другите народи на Русия. До каква степен тя беше необходима за големия индустриален пробив е въпрос. Няма да има отговор на него нито сега, нито по-късно, болката е толкова голяма, че отговорът е невъзможен.

И разбира се, репресиите. Имаше много жертви. Няма да спорим за числата, те са политически мотивирани и от двете страни. В съветско време противниците на СССР трябваше да бъдат цапардосани с цифрите, за да схванат по-пълно посланието.

Бяха цапардосани. И схванаха.

Но може би най-същественото нещо, което може да се свърже с епохалното решение на КПРФ, е, че докладът на Хрушчов нанесе непоправим удар на световното ляво движение, на истинското ляво, не на сегашното, а на това, което съществуваше в средата на миналия век - силно и пълнокръвно, с много социални и идеологически пътища, при това открити пътища.

Започна масово бягство от комунистическите партии и по-специално от интелектуалците, от водещите културни дейци на своите страни. Хора като Андре Стил, Луи Арагон страдаха и се съмняваха, списъкът може да продължи безкрайно само за Франция.

Няма дори да споменавам отношенията с КНР. Инициативата в планетарен мащаб отдавна премина към Мао.

Това беше много сериозно поражение и оказа силно влияние върху надеждите на милиони хора по света да „живеят различно“. Отвори се пътят към големи съмнения и объркване в съзнанието, чиито последици усещаме и до днес. Естествено, нашият опонент – конвенционалният Запад – тогава се сдоби с напълно неочаквани козове, които разиграваше с удоволствие през следващите десетилетия.

Така че официалното изявление на конгреса на КПРФ, може би направено по ситуационно-политически (изборни) причини, е сериозен знак. И въпросът, разбира се, не е само в преименуването на Сталинград, за което комунистите са толкова загрижени.

Механизмът на този колапс преди седемдесет години трябва да бъде ясно разбран, за да не се повтарят грешките и да се продължи напред. Не можеш да гризеш тялото на миналото си безнаказано, независимо дали пред приятели или врагове.