/Поглед.инфо/ Преди близо един месец изглеждаше невероятно, че Крим ще стане руски. Е, стана. Днес напрежението обхваща Харков, Донецк и Луганск. И отново сценарият изглежда същият: проруските сили обявяват създаването на народна република, която иска присъединяване към Москва. Но с това приликите приключват.
Анексирането на Крим стана възможно, първо, защото населението на полуострова се състоеше от над 80% етнически руснаци и второ, там бе разположен значителен руски армейски контингент, който всъщност и проведе самата операция по блокиране и разоръжаване на украинските властови структури. В Югоизточна Украйна тези два фактора липсват, което предполага, че ще бъдем свидетели на нов етап от развитието на украинската криза, където нещата няма да се случват така мълниеносно, но може би техните последици ще бъдат много по-трайни.
Погледнато обективно, анексирането на Крим не крие в себе си и кой знае каква опасност от гледна точка на промяна на статуквото в черноморския басейн. Русия и до този момент държеше там своя флот, а за самата Украйна областта бе постоянен източник на сепаратизъм, дебалансиращ вътрешната ѝ устойчивост. В известен смисъл самата Украйна може да извлече определени ползи от териториалното си осакатяване – намалява се потенциалът на проруския фактор и същевременно на базата на преживяната травма може да се постигне консолидация във вътрешнополитически план. Така, както Третата република във Франция успя да се утвърди, сплотявайки нацията около лозунга за възвръщане на Елзас и Лотарингия.
Съвсем другояче изглеждат нещата, ако от украинската държавност под една или друга форма бъдат отцепени близо половината нейни територии. Това вече ще бъде аналог не на Третата република, а на Франция под режима на Виши. Такава страна би се превърнала в постоянен проблем за света и кошмар за собственото си население. Цялото ѝ развитие ще се сведе до търсенето на имагинерни пътища за реванш и лекуване на неизлечими рани. Но което е още по- страшно, случилото се в Украйна ще отекне изключително силно в глобален план, има реална опасност както самата страна да се превърне в постоянен заложник на външни сили, така и да отключи крайно изостряне на противоборството межди Русия и Запада.
Факт е, че украинската криза надхвърли границите на остър двубой между Киев и Москва и се превърна в тест, който трябва да покаже годността на САЩ и Европа да отстояват тези свои лидерски позиции, които те придобиха след края на Студената война и които стоят в основата на днешния световен ред. Ред, който не само им позволява да моделират политическите процеси в различни точки по света в свой интерес, но и което е къде-къде по-важно, задава им безпрецедентно ниво на сигурност. Самото усещане за всемогъществото на Запада се бе превърнало в щит, чиято здравина нито една държава не се решаваше да постави под съмнение.
Русия е първата, която дръзна да го направи. Путин изкусно превърна локалната битка за Украйна в двубой, който да породи глобални последици. Дешифрирайки досегашното държание на западните правителства, той съзря възможността да организира игра, в която може да поеме по- голям залог от своите съперници. И да ги победи не защото е имал по-добри карти, а защото те ще се откажат от наддаването.
Руският президент използва докрай безусловната рефлексия на САЩ и Европа, че трябва да подкрепят всяко едно движение по света, стига то да е декларирало, че води битка срещу авторитарната система в страната си. Без много да се замислят дали не проправят пътя към властта на „Мюсюлманските братя” в Египет и Тунис, дали не застават редом с неофашистките сили в Киев, или просто не изтриват самата държавност, като се случи с Либия. Именно нерешеният проблем с последиците от разгръщането на продемократичните процеси се оказа онази слаба точка, която позволи на Путин да „открадне” триумфа на западните сили в Киев.
В Брюксел и Вашингтон очевидно вярваха, че под булото на олимпийското примирие ще съумеят да вкарат украинската криза в рамките на един римейк на Оранжевата революция от 2004 г. Не сполучиха. Те не отчетоха, един път, масираното участие на радикалните националисти в обществения протест, и втори път, готовността на Кремъл, не просто от задкулисието, но и чрез директна намеса да отстоява своите интереси. Така евроатлантизмът демонстрира своята безпомощност както по отношение на запазване на правовия ред в Украйна, така и по съхраняване на нейната териториална цялост. Тоест в тактически план той се провали.
Но което е още по-тревожно за западната общност в измерението на украинската ѝ политика, това бе поредната грешна стъпка. Без да се връщаме много назад във времето, като се започне с проваления процес за асоциация на Украйна с ЕС, минем през подкрепата за радикалните протести, разрушаващи вътрешноинституционалната среда, маркираме неспазеното споразумение от 21 февруари за урегулиране на политическата криза и се стигне до заемането на категорична позиция в полза само на едната страна, при положение че не е тайна наличието на остро вътрешноукраинско разделение, всичко това предпостави условията, довели до днешната катастрофа.
На първо място учудващ е начинът, по който Западът пожертва своя основен приоритет в Украйна, а именно – запазването на нейната стабилност. Самата историческата еволюция и политическата инерция тласкаха Киев на запад, така че за европейците и американците и пасивната позиция би била изгодна. Но те решиха да форсират събитията. Възприеха проваленото подписване на договора за асоциация на Украйна към Евросъюза като претекст да „обявят война” не само на Янукович, но и на възможността Русия да оказва влияние върху украинската политика. С това допуснаха две съдбоносни грешки – превърнаха битката за Украйна в маркер за геополитическо превъзходство и същевременно надцениха собствените си възможности да участват в тази битка.
Путин разчете правилно този крайно неудачен „сервис” на Запада. Последният се натресе сам в кризата, без да разполага нито с достатъчно воля и знание за нейното разрешаване, нито можеше да разчита на симпатиите на цялото украинско общество. Така се стигна до парадоксалния резултат, че свалянето на Янукович, наместо да ознаменува триумфа на прозападните сили, рязко активизира и радикализира проруските.
Ужасът на Запада се корени в съмнението, че за Путин Крим не е цел, а средство. Руският президент анексира полуострова не защото се нуждае от допълнителни територии. Истинският му стремеж е така да промени „правилата на играта” в глобален план, че или да наложи тяхната значителна редакция, или да бъдат създадени нови. Досегашното статукво той възприема като формат, при който Русия може да бъде разглеждана за желан партньор само ако гледа безразлично как ѝ отнемат зоните на влияние. В сравнение с това Путин предпочита да възроди образа на руската опасност, но да наложи разбирането, че навлизането на чужди сили в постсъветското пространство си има цена, която трябва да бъде заплатена. Под формата на ангажиране с все по-нестабилна и враждебно настроена среда, изпълнена с вътрешни противоречия и предполагаща перманентна конфронтация с Русия.
Оттук и руският президент има интерес да поддържа напрежението в Украйна, най-малкото за да накара европейците и американците да го признаят за фактор, без който не може да се гради сигурността на Стария континент. Продуцирането на нестабилност е оръжието, с което Москва може най-добре да подкопава ресурсите и волята на западните страни да разпространяват сферата си на контрол в Източна Европа, Кавказ и Средна Азия. И няма причина Кремъл да се откаже от неговото използване. Не и поради налагането на визови ограничения за една дузина олигарси и чиновници.
Избухналите прояви на сепаратизъм в Донбас и Харков така идеално се вписват в тази стратегия, че няма как да бъдат разглеждани като автентични прояви на местните настроения. Опитът да се създадат парадържавни формирования, независимо от това дали те ще се утвърдят или ще бъдат разгромени (което е по-вероятно), подкопава тежко идеята за украинския суверенитет. Ако централната власт в Киев не разполага с друг аргумент извън репресията, с който да запази интегритета на страната, значи този интегритет не може да бъде запазен.
Нека само си припомним, че Западът категорично отказа да признае Крим за аналог на Косово, защото на полуострова е нямало насилие над етническите руснаци, което пък от своя страна лишавало от основания Кремъл да анексира областта. Путин обаче е диалогичен човек, явно е възприел тази критика и сега намесата му ще се случи само след като се пролее кръв в Луганск, Донецк и Харков. Въпросът е не дали и не кога, а какво количество кръв ще оправдае една нова агресия.
Защото, ако досега руските части не са навлезли на източноукраинска територия, това не се дължи на американските и европейските предупреждения, нито пък на някакъв респект от силите за сигурност и отбрана на Украйна, а просто не е извършен още оня психологически прелом в рускоговорещите райони, който да възприеме чуждата военна интервенция най-малкото като спасителна, а защо не и жадувана. Затова и информационната война в бъдеще ще добие ключово значение, именно тя ще предопредели дали ще бъде запазена целостта на Украйна.
В този смисъл, ако Крим бе акт, Донбас ще бъде процес. Подклаждането на напрежение, независимо дали ще идва под формата на проруски акции или пък като реакция на украинския национализъм, все ще убеждава мнозинството от населението там, че днешна Украйна не е мястото, което може да гарантира тяхната сигурност и просперитет. В допълнение, предстоящите тежки икономически реформи, ще направят перспективата за интеграция с Русия още по-приемлива. Ако в България сметките за ток доведоха до смяна на правителството, то сметките за газ в Украйна могат да доведат до смяна на държавата.
В така очертаната поанта Западът ще се вмести доста трудно. Той се опитва, от една страна, да стабилизира новата киевска власт с обещания за финансова и политическа помощ, а от друга страна, да сплаши Кремъл посредством налагането на определени санкции. Този подход и да сработи, ще бъде прекалено късно. Дотогава Украйна може да се окаже взривена, преди да е усетила ефекта от чуждата помощ, а Русия да е влязла в конфронтационно русло, което да бъде неподвластно на финансови и търговски ограничения.
Затова западните политици и дипломати е необходимо да предефинират своето участие в украинската криза. Целта им трябва да се пренасочи от подкрепа за правителството на Яценюк към налагане на механизми за започване на вътрешноукраински диалог. И техният натиск трябва да се съсредоточи именно върху прозападните сили. Не защото те имат по-крайни позиции, а защото върху тях той ще бъде действен. Новите власти ще трябва да се съгласят с провеждането на референдум за федерализация на страната като единствения възможен вариант за дългосрочно гарантиране на териториалната цялост на страната. Защото силовото налагане на единство от страна на Киев ще бъде най-прекият път, по който руската „алтернатива” ще достигне до сърцата на хората в Югоизточна Украйна.
Преди да бъде свален, Янукович постави искането на страната му да бъде отпусната помощ от 12 милиарда долара и икономическото интегриране с Европейския съюз да стане под формата на тристранни преговори с участието на Русия. Западните институции възмутени отхвърлиха неговите предложения. Днес те обещават 26 милиарда долара заем за Киев и правят всичко възможно да привлекат Москва в разговори за стабилизиране на ситуацията в Украйна. Не бива да повтарят същата грешка и по отношение на идеята за федерализация: да я възприемат едва тогава, когато реализацията ѝ ще може да се осъществи само под диктовката на Москва.
Налагането на санкции спрямо Русия също издава неспособността на Америка и Европа да намерят оптималната форма на реакция. Решенията, които се взеха след анексията на Крим, могат да бъдат определени като дълбоко лицемерни. Те засегнаха един ограничен кръг руски държавни служители, оставяйки настрана главния изпълнител. Все едно, че случилото се в Крим е дело на чиновници и военни, действали на своя глава и поставили Путин пред свършен факт.
Още по-несериозно звучеше предположението, че ефектът на санкциите ще доведе до разклащане на вътрешната устойчивост на Путиновия режим. Един вид се очакваше, че след като върхушката бъде лишена от възможността да прекара отпуската си на Хаваите или в Маями, тя ще помете своя главатар.
Но отвъд гротескното, трябва да се признае, че е много трудно да се определи точната „доза” санкции, които биха довели до така жадуваната „деескалация на конфликта”. Защото както действието на „меки” санкции се оказа неефективно, така и пълното изолиране на Русия може да се окаже контрапродуктивно. Изобщо не е сигурно, че чувствайки пресата на едни мащабни рестрикции, Путин ще стане по- сговорчив.
Напротив, руският президент вече се подготвя да управлява в условията на конфронтация със Запада. В речта си пред Федералното събрание той въведе термина национал-предатели, с който тепърва ще се сдобива всеки, решил се да поставя под съмнение водената политика. Внесени бяха законодателни промени, които да повишат наказанието за участие в обществени безредици от 4 на 15 години затвор. И това ще бъде само началото.
Ако обрисуваме картината на една изолирана до крайност Русия, пейзажът може да се окаже също кошмарен. Очакването, че строгите санкции ще доведат до нейното „покаяние”, не е много реално. По-вероятно е тя бъде обхваната от икономическа и политическа дестабилизация, която да я превърне в една гигантска „ивица Газа”. Държава, съществуваща на ръба на оцеляването, но подриваща из основи сигурността в глобален план. Нищо тогава не би я спряло да оказва подкрепа на терористични групировки, да разпространява оръжия за масово унищожаване, да провежда кибератаки, или да предизвиква мащабни екологични катастрофи, все неща, които ще унищожат днешния Belle Epoque на западната цивилизация.