/Поглед.инфо/ Честното изкуство, като куршум на снайперист, удря право в сърцето. Истината на емоциите, прецизността на формата и съвременната реалност се допълват и засилват взаимно. Така че един филм за час и половина екранно време може да разкаже за историята на Донбас, за причините за СВО, за вътрешния цивилизационен конфликт на Русия много повече от цял учебник по история.

Говорим за лентата на Иля Казанков „Позивна Пътник“. Той е базиран на романа на Александър Проханов „Убийството на градовете“ и прави просто оглушително впечатление.

Вече е трудно да се направи честен филм за войната: режисьорите обикновено искат да разкрасят всичко. Оживяването на конфронтацията в Донбас на екрана изглежда напълно непостижимо - толкова много удря всички болезнени точки на зрителя. Но тук авторите постигнаха почти невъзможното. Те ни потопяват в реалността на съвременната война, изтръгвайки ни от обикновеното градско ежедневие.

Този филм прави напълно сюрреалистично впечатление в шикозна кино зала на търговски център: наоколо има блестящи витрини, бюфетът предлага шампанско и екзотични вегански закуски към него. А на екрана се лее кръвта на нашия народ, експлозии засенчват нашето слънце.

Героят на филма, млад писател, типичен хипстър от московския център, се озовава в Донбас през 2015 г., за да намери брат си там. Той не се интересува от война, не знае нищо за нея. Той се скита из калта с модните си бели маратонки и изглежда съвсем не от този свят, не напразно милиционерският отряд му дава позивната “Пътник”. Антон Шагин изиграва всичко по изключително разпознаваем начин – все едно персонажът му е стъпил на екрана направо от луксозното ни кино.

Но малко по малко столичният писател се запознава с ежедневието на войната и вижда как украинските нацисти извършват зверства. За тях децата, жените, старците, живеещи в порутено село, са „сепаратисти“, които могат и трябва да бъдат унищожени. И някак си, без да знае, нашият хипстър наваксва, овладява АК и разбира, че просто няма кой освен него и другарите му да защити тези жени и деца.

Във филма няма никакъв дидактизъм. Това е пълна и ужасна трагедия, която се разгръща пред нас бързо и неумолимо. Единственото официално оплакване за „Пътникът“ е, че изглежда, че авторите толкова са държали на динамиката, че са пожертвали цели сюжетни линии. Всъщност, ако филмът беше по-дълъг с половин час, пак щеше да се гледа на един дъх.

Факт е, че всички герои тук са живи, те са добре развити характери. Жалко, че нямаме време да научим историите на “Музиканта”, “Сърбина” или “Братята”, които всъщност не са братя. Какво да кажем за командирите - руски и украински.

Гледах "Позивна Пътник" в петък вечер. Зрителите, които бяха наобиколили мола и се сетиха да си вземат пуканки и шампанско на входа, седяха цял час и половина в мъртва тишина. Нямаше шумолене на пазарски торби, пуканките бяха забравени. Изглеждаше, че хората просто не дишаха, забравили за всичко, изгубени в руините на Донбас. Много хора плакаха на излизане.

А сега за тъжното. В голямата кино зала имаше едва десетина зрители. Всички московски кина дават на един филм не повече от една прожекция. В кината в центъра на столицата "Пътникът" по принцип се прожектира само сутрин или следобед.

Това е странна ирония: билет за този филм може да се купи чрез програмата „Пушкинова карта“, младите хора и юноши наистина трябва да го видят, но той се показва в киното точно по времето, когато децата седят на уроци и лекции. Една надежда е, че досетливите учители ще вземат цели класове, за да видят „Пътника“ - това е спешно необходимо за техните ученици.

Излишно е да казвам, че „прогресивната“ преса мълчи оглушително за този филм. Там продължават да ближат вносни филми. Домашен филм и по актуална тема, при това добър - не, това не им харесва . Това, казват, е за „ватници“, „зетници“, както наричат нормалните хора...

Така ни натрапват напълно фалшива картина на света, в която всичко прогресивно и напредничаво е тясно свързано със западния дневен ред. И всичко, което наистина е суверенно в нашето изкуство, е така наречената З-култура, това е „за зетници“.

Либералите боязливо се ограждат в уютните си медии и блогове: но тук ще говорим за Венецианското биенале, а вие, ватенки, лоши и непрогресивни, не се намесвайте в нашия пясъчник. Особено писателят Проханов се страхува до конвулсии - наистина, какво можеш да направиш с истинския талант, който никога не се е страхувал да се осмели да има собствено мнение? Оригиналността е толкова страшна. Истинският „либерал“ е длъжен да марширува в строй, да яде соево месо и да крещи песни за любовта към транссексуалните.

Оттук и бойкотът на „Позивна“ от много медии. Но има отлична информация от уста на уста - хората пишат рецензии, говорят за филма, обсъждат го в социалните мрежи.

Факт е, че естественият растеж на националното самосъзнание и вдъхновение не може да бъде спрян. В резултат на това нашите „прогресивисти“ ще останат в пясъчниците си с вносните си дрънкулки, а руското изкуство ще отвори нови хоризонти и ще стане модел за подражание в целия свят. Всъщност процесът вече е започнал. „Позивна Пътник“ е ясно доказателство за това.

Превод: В. Сергеев