/Поглед.инфо/ През март-април тази година в Духовната семинария на Оренбург преминаха просветителски курсове, организирани от Комисията на местната епархия по въпросите на семейството, защитата на майчинството и детството.
Лекция на мероприятието изнесе постоянният член на “Изборский клуб”, кандидат на науките, доцент от Духовната семинария на Оренбург и секретар на Съюза на писателите на Русия Михаил Килдяшов.
Интересът ми към въпросите на философията на рода започна с изучаването на живота и творчеството на Павел Флоренски. Той предлага като отделен отрасъл на знанието да се отдели археологията или генеалогията на рода. Той вижда изграждането на собственото родословие като укрепване на връзката между предците и потомците, както и постигане на самия себе си. За Флоренски подобна дейност става не само семейна хроника, но и летопис на страната, особена съставна на човешката онтология. Неговите баща и майка по различни причини “изпадат от своите родове”. Първо, родителският брак е междунационален и междурелигиозен: майка му е от старинен кавказки род, григорианско изповедание, докато баща му е руснак, православен. На второ място бащата на Флоренски трябва известно време да живее с мащеха, която се оказва като извадена от приказките - в резултат той отрано напуска родния дом и започва самостоятелен живот. На трето място поколението на баща му, както пише самият Флоренски, “не иска да бъде синове”, а се стреми колкото се може по-бързо да стане бащи, да започне от себе си ново родово летоброене. На четвърто място по мъжка линия в рода на Флоренски никой не доживява до внуци - и прадядо му, и дядо му, и баща му виждат единствено синовете си. Заради подобно разкъсване на родовите връзки Флоренски трябва да пише историята на рода си на практика от нулата Той работи в архивите, анализира материалите, изучава етимологията на фамилиите, свързва се с далечни роднини, записва спомени и спомени за спомените, събира снимки, книги, лични предмети, свързани с историята на рода. В крайна сметка той предава на своите деца цветущо, разклонено семейно дърво, за да продължат летописа. Човек извън рода, според Флоренски, е сам, той не познава сам себе си, той е непълен, лишен от основната си цел - да бъде свързващо звено на рода, да бъде едновременно събирателна и разпръскваща леща на десетките съдби на предци и потомци.
Защо говоря толкова подробно за това? За да може у нас да възникне разбирането, че родовата памет за едни или други периоди, в едни или други семейства изтънява, разсейва се, но въпреки това много в родовата история подлежи на възстановяване. Ако бащите са загубили нещо, не трябва да се отчайваме: синовете още може да съживят всичко, в културната памет малко неща подлежат на пълно заличаване. Но днес подобно възраждане се нуждае от особени усилия.
Спомням си студентските години в началото на нулевите години. Преподавателят по староруски език веднъж ни каза: “Научихме ви на далечната история, но вие сте напълно откъснати от скорошното минало: вие знаете повече за Древна Русия, отколкото за времената на своите родители”. Мисля, че това важи за всяко поколение.
Ние често и справедливо се шегуваме по повод липсата на памет на западната цивилизация. С право се гордеем на дълбоките корени на своята култура, в която Болшой Театър е наистина набор на САЩ. Но ХХ и настоящият век поставят пред нас значително повече препятствия, отколкото пред Запада по отношение на запазването на семейната и родова памет. Настоящите поколения днес страдат и от чужди, и от “свои” болести на безпаметността.
Поетът Николай Галазков има следните строфи:
“Виждам света от масата
20 век е век необичаен,
Колкото повече едно столетие за историка е интересно,
Толкова е то за своя съвременник по-печален!
ХХ век с Гражданската война, с репресиите, с изчезналите без вест във Великата отечествена война ражда множество бели петна в семейната история, настоявам да се издигнат мостове над бездните. Шолохов в началото на 60-те години пита своя син-историк: “Какво там казват вашите учени? Кога свършва Гражданската война?” Така писателят намеква, че в умовете Гражданската война ще тлее дълго. Тя продължава и днес. Зная примери как хората вече четвърто поколение не могат да си простят взаимно противостоенето на червените и бели прадеди. Зная и примери как в някои семейства се страхуват да се обърнат към архивите заради паметта на невинно репресираните деди, живеейки с подсъзнателния страх “да не би и наистина да е виновен за нещо”.
Второ. Разводът, който днес е станал ежедневие, често отсича децата от едната от родовите линии. Ако от детство не живееш с един от родителите си, то и всички предци могат да останат незнайни за теб, чужди. Това усещане като “полурод” лишава от пълнота семейната история и география, не дава да се осъзнае целта на рода, който продължава с човека.
Трето. Съвременното семейство все по-активно се свива, в него има все по-малко и по-малко хора. От родовата и семейната община, където има една маса “ и за прадядото, и за внука”, ние достигаме до ядреното семейство, до семейството-клетка, без прираст на населението (майка, татко и едно дете или двойка изобщо без деца). Ние вече рядко се познаваме с вторите си братовчеди, с прачичовци и пралели, съответно няма с кой да получим единение в прадедите.
Четвърто. Ние, следвайки Запада, започнахме твърде късно да влизаме в брак. Ние уж следваме наставлението на Андрей Болконски “Да не се женим, докато не си кажем, че сме направили всичко възможно”. Ние градим кариера, взимаме от живота всичко и в най-добрия случай ставаме бащи като старци. А колко е важно да се доживее до правнуци! Колко е важно да засечете няколко поколения от вашия род! Аз съм човек, роден в последната четвърт на ХХ век, видял своите прабаби, родени в началото на века. Виждал съм живи участници във всички велики деяния и сътресения на миналото столетие. Затова и за мен всичко това не е история, а жив живот, видими съдби. Затова за мен никой не може да пренапише историята, никой няма да изтрие от нея подвига.
Пето. Прословутото “Чайлд-фрий” - свободата от деца, живот заради самите себе си, отсъствието на желание да се породи нов живот. Навремето питах роднина на баща си къде е причината за демографския взрив, породил нашето поколение в края на 80-те години. Събеседникът не посочи еуфорията от настъпващия рай на Перестройката. Той каза: “Няколко години от Афганистан идваха гробове, имаше потискащо усещане на витаеща наоколо смърт. От това, видимо, се събуди мощна жажда за живот, желание да се победи смъртта. Възникна тревога дали ще има някой, на който да се предаде родовата памет. Изглеждаше, че тежестта на тази памет на вековете и поколенията ще ни разкъса”. Радостно е за отбележа, че идеята за “Чайлд-фрий” е чужда за нашето съзнание. Това поколение, което първо заговори за това на 18 години, днес, вече на 25 е усетило в себе си здравото бащинство и майчинство, вече е родило първите си деца.
Какво да се прави? Как да се преодолеят препятствията? Как да се изкове веригата на рода? Няма да се правя на Манилов на Гогол. Няма да говоря за проекти с общонационален мащаб. Даденият пример с Флоренски е личният труд на един човек, макар и човек с гениален ум и енциклопедично образование. Също така не искам да говоря за очевидните начини за възстановяване на фамилните дървета: за дигитализираните днес военни документи и различните сайтове, посветени на Първата световна и Великата Отечествена война, за достъпността на областните архиви, за ползата от социалните мрежи, през които може да се прокарат родствените връзки. Моите съвети изглеждат твърде мастни, не разрешават коренно всички проблеми, но те, надявам се, ще свършат работа някому.
Трябва да възродим “любовта към бащините гробове”. В буквалния смисъл. Колко често чуваме, че юноши са извършили вандалщина - осквернили са няколко гроба. Това, като правило е резултат от това, че към своята 13-15 година те нито веднъж не са били на погребение, не са съпровождали своите близки на последен път. Родителите им навярно са пазили толкова ранимите си дечица и са говорили, че починалите дядо и баба “са отлетели на друга планета”. Когато на деветия ден цялото семейство отидохме на гроба на прабаба, дядо каза: “Още един път се добави”. Още един път към гробището - това е като общ семеен път, като път на гости при някой. Колкото по-рано си научил този път, толкова по-здрава е връзката ти с рода, толкова по-родна ти става земята. Едва тогава разбираш защо така самоотвержено воюват с нея, защо твоята земя е винаги твоя и никога няма да те предаде.
Освен това е много полезно да се отдели в дома ъгълче за “семеен музей”. Такъв музей фактически има във всеки дом. Но той е разхвърлен, разпилян, скрит в кутии, шкафове и куфари. Особено са скъпи снимките и писмата, наградите и личните вещи на деди и прадеди, събрани в дома на едно място и стоящи пред очите - това е концентрация на време, въртоп от време, в който е въвлечен и твоят живот.
Днес се осъзнава, че родът е “блажено наследство”, предадено на всеки от нас. Това е безкрайността ти в безкрайността на другите и безсмъртието на другите в теб. Родът е миналото, което завършва сега.
Превод: В. Сергеев