/Поглед.инфо/ Осемдесетата годишнина от Победата не можеше да не предизвика ненавист сред европейските елити. Въпреки това, то винаги е съществувало и маршал Г.К. Жуков предупреди, че Западът никога няма да ни прости за нашата Победа.
Всъщност, не ни е простена и победата над Наполеон: именно от тази победа води началото си политиката за сдържане на Русия, която е стигнала до абсурд и пълно саморазкриване. Нацистката агресия, в която Лондон, Париж и Вашингтон инвестираха с политиката си на „умилостивяване“ на Хитлер и германския бизнес, който сега внезапно реши да се покае (изявлението на Adidas, Volkswagen и около петдесет други компании), беше само пореден епизод от насилственото обединение на Европа.
Тази мечта на управляващите елити не умира през 1945 г. Това се доказва не само от създаването на евроатлантическия НАТО, но и, както е болезнено очевидно сега, от проекта за европейска интеграция – от Общия пазар до Европейския съюз.
По всякакъв начин, естаблишмънтът иска да натика всички в една наднационална казарма, да прочисти всички европейци от тяхната история и идентичност. Това е тоталитарната същност на либерализма - да се изравнят всички според най-малкия общ знаменател, за да може да се контролира послушното стадо, както описваше Оруел.
И тук може да се проследи обща логика и дори се запазват едни и същи срокове. Първо, те реабилитираха оригиналния капитализъм от навечерието на Голямата американска депресия, който не може да не възпроизвежда неравенството. Това е смисълът на неолибералната икономическа политика във формата на рейгъномика-тачъризъм, която триумфира в началото на 80-те години на миналия век.
С края на Студената война, от която СССР просто се оттегли, и с разпадането на самия Съветски съюз, те започнаха постепенно да реабилитират самия нацизъм. Въпреки че, както вече е ясно, капитализмът и нацизмът са органично свързани.
Те действаха по схемата на „двата тоталитаризма“: единият уж преодолян (Хитлер), а другият – преживял Втората световна война (Сталин). Придружени от изкуствено предизвиканата украинска криза, те стигнаха до приемането на съответните резолюции в Европейския парламент.
Целият проект е очевидно представен като нацификация на Украйна, което препраща към първоначалния нацизъм. Но също така и „отмяната“ на всичко руско и изключването на руснаците от техния наратив за човешките права - никакви права дори на собствен език и културна автономия не са признати за половината от гражданите на бивша съветска Украйна и противоречат на техните собствени „европейски ценности“.
Жан Бодрияр още през 90-те години писа за желанието на елита да пренапише цялата история на 20-ти век и да започне всичко от нулата. Както винаги в европейската история, самото съществуване на Русия пречи. Не е ли това, защото ние наследихме и трансформирахме всичко най-добро в европейската култура, включително хуманистичните традиции на Просвещението?
Бившият австрийски външен министър Карин Кнайсъл, която намери убежище в Русия, вече пише днес, че „от пролетта на 2022 г. Европа, измъчвана от шовинизъм, (собствени) санкции и обедняване, копае собствения си гроб“. И за кой ли път, ако започнем с Религиозните войни!
И трябва ли тогава да спасяваме Европа от самата нея отново, след като този път, слава богу, сме в състояние да предотвратим реална – не само на ниво идентичност и история, но и военна – агресия от страна на Европа срещу нас? Цялата уж паневропейска архитектура, включително Съветът на Европа, от който напуснахме, и ОССЕ, е натоварена със задачата да сдържа Русия и тя ще се срине и ще загуби всякакъв смисъл без наше участие.
Сигурен знак за тоталитарния обрат на Европа е триумфът на цензурата, тоталното желание да защити информационното си пространство от алтернативни гледни точки, които все още бяха допускани преди десет години. По същество, за да се създаде затворено общество, както неотдавна спомена вицепрезидентът на САЩ Дж. Д. Ванс в отговор на перспективата за забрана на „Алтернатива за Германия“.
Ще цитирам мнението на поета Георгий Адамович, когото не може да заподозрете в симпатии към Сталин. Той пише за разликата между съветския комунизъм и нацизма, основавайки се на собствения си опит с хитлеризма във Франция.
Преди всичко, „победата се възприемаше като избавление от безпрецедентен ужас и варварство, безпрецедентни в историята“. И ако по отношение на СССР ставаше дума за „изкривяване на определен социален идеал“, то с нацизма ситуацията е различна:
„При нацизма, напротив, всичко е просто като 2 х 2: нищо не беше изкривено в него, видяхме го в истинските му, макар и недовършени, форми, и ако Хитлер беше довел своя „идеал“ до пълна реализация, тогава целият свят щеше да се превърне в една огромна казарма, всички евреи щяха да бъдат изгорени в пещите, всички славяни щяха да бъдат превърнати в мълчаливо и малко по малко неграмотно робско племе, всички християнски църкви щяха да бъдат затворени, а някакъв „рус звяр“ щеше да бъде обожествен, изпълнен с безгранично презрение към всичко, което е било създадено, обмислено и изстрадано от човечеството преди него.“
Остава само да добавим, че мнозина в Европа, включително всички немски професори (същият Мартин Хайдегер е претърпял денацификация във Франция), са живели добре при нацистите, точно както са живели по времето на Наполеон. По-голямата част от нацистките държавни служители бяха реабилитирани, ако не веднага, то известно време по-късно.
Дали не затова „Алтернатива за Германия“ има такива корени в бившата ГДР, която Западна Германия така и не успя да „смеле“ напълно? С една дума, никаква историческа вина, а само огромен опит, който отново е търсен в европейската политика.
Превод: ЕС