/Поглед.инфо/ Точно преди един век, на 30 декември 1922 г., Първият Всесъюзен конгрес на Съветите одобри Договора за образуване на СССР. „Един ден в студения зимен сезон великата Рус се събра завинаги.“ Тази държава издържа 69 години без пет дни - съветското знаме е спуснато над Кремъл на 25 декември 1991 г.

Носталгичните по великия и могъщия посочват, че стогодишнината трябва да бъде отбелязана достойно. Като цяло е странно, че в календара на 20-ти век има 7 ноември, но няма 30 декември. И все пак, създаването на принципно нова държава, дори чрез възстановяването на старото с нови скокове и граници (imperii restitutio), е събитие от не малко значение, може да се каже, историческо.

Междувременно дори в топонимията това събитие почти отсъства. Едва след смъртта на Л. И. Брежнев на 17 ноември 1982 г., когато Съюзът вече беше на върха си, площад “60-годишнина на СССР” се появи в столицата на кръстовището на булевардите “Ленински” и “Ломоносовски.” Това всъщност е всичко. Почитта е много относителна.

Но това често се случва с мерките за възстановяване. 2 декември 1804 г., когато Бонапарт поема императорската корона, е важна дата, символизираща възстановяването на държавата, което окончателно слага край на революционния тероризъм. Или много по-рано: през VI век от Рождество Христово, при Юстиниан, римското владичество е възстановено в Северна Африка, Италия и Югоизточна Испания. Също като 30 декември 1922 г. Но няма особен спомен за тези несъмнено важни събития. Както няма такъв особен спомен за създаването на СССР.

Има чисто субективен проблем - невъзможността, по аналогия с "Ленин през октомври", да се създаде подобна епопея "Ленин през декември". В края на 1922 г. вождът лежи разбит от апоплексичен удар - и в ретроспекция е трудно да изгради от него активен герой-творец. Като цяло за Ленин през 1922-1923 г. официалната легенда по очевидни причини все повече мълчи. Трябва ли да се мълчи и за Първия всесъюзен конгрес на Съветите, тъй като веднага ще възникне въпросът: защо без Ленин?

Но има и обективен проблем: как да оценим създаването на СССР като цяло? Погледнато назад (и колкото повече назад, толкова по-силно) може да се види в това грандиозен проект със световноисторическо значение. Дори няма значение дали е за добро или за лошо. Тогава наистина е учудващо недостатъчното превъзнасяне на това събитие в съветската епоха.

Но, поглеждайки назад от 1922 г., може да се види в това само необходима палиативна мярка, в никакъв случай грандиозна. В продължение на почти шест години (от февруари 1917 г.) територията на бившата Руска империя е потънала в тежка анархия. Вековната мечта на руската интелигенция се сбъдва, царят абдикира, монархията пада, зарево оцвети водите на реките, появиха се смели хора - и то в големи количества. За "ужасното лято на 1917 г." с погроми и анархия се говори преди всиякакви болшевики. Още при временното правителство властта се разпръсква, максимализмът на болшевиките само стимулира този процес. И 1917 година (а след това 1918, 1919 и т.н) се окичва с трънения венец на революциите. Спират да стрелят (не говорим за покрайнините с разбойниците, където всичко се проточи до края на 30-те години) едва през есента на 1922 г. - "И те завършиха похода си си в Тихия океан."

Не е трудно да се разбере състоянието, в което новите владетели приемат най-после успокоената държава. Колко задъхан е и разкъсана на парчета. И е разумно да се оценят документите за образуването на СССР, като се вземе предвид това плачевно състояние.

Към края на 1922 г. историческата логика изисква болшевиките да не бъдат идеологически твърди плановици и визионери, а по-скоро чисти прагматици, опитващи се да съшият с жива нишка разпадналата се империя. С такова "съшиване" временните отстъпки се оказват неизбежни: "Когато свалят оръжие, по всякакъв начин да им угаждат за всичко останало."

Че отстъпките (предимно словесни) в крайна сметка се оказват адски машини, заложени в основата на Съюза – се заговори едва когато всичко гръмна. Но това донякъде прилича на еврейската поговорка: „Ако бях винаги толкова мъдър, колкото искаше жена ми“.

Ако говорим за периода не "след", а "преди", тогава мъдростта не беше много насърчавана. Ленин, като най-големият опортюнист („Първо трябва да се включите в битката, а след това ще видим“), най-вероятно счита украинизацията на руските земи (и по-широко коренизацията като цяло) като тактически ход.

Сталин, който наследява пълномощията, разбира се, е много по-голям империалист - както през годините на революцията, така и след това до смъртта си, но неограничената власт, която постига, има ефект. В края на краищата, за да заработи пъклената машина, наречена „Самоопределение до отцепване“, властите трябваше да стигнат до печалното състояние, до което ги доведе Горбачов. Докато в съзнанието на Сталин (а и на неговите наследници) такава възможност изобщо не се вписваше. „Парад на суверенитетите” – това не можеше да бъде. Следователно, след като създаде практически единна империя, той не счете за необходимо да конституира тази империя. В края на краищата най-демократичната Конституция на СССР в света изглежда толкова хубава, още повече че никой няма да посмее да приложи нейните норми на практика.

И за момента наистина не смееха. И тогава изведнъж се посмяха - и СССР умря.

Превод: В. Сергеев

Абонирайте се за Youtube канала на новото музикално предаване "Рефлексии" и ще преживеете прекрасни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70

Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com