/Поглед.инфо/ Всички преговори, чиято цел се смята постигането на договорености, обричат на поражение тази страна, за която договореността е цел.
Хубаво е, че Тръмп позвъни и поздрави Путин. Хубаво е, че заговори за възможна среща. И за възможно сътрудничество. Това е много добре. Защото страните трябва да си сътрудничат, а лидерите на страните, още повече на свръхдържавите, трябва да общуват един с друг.
Наистина, само няколко дни по-късно той се съгласи с искането на своите съветници да изгони от САЩ няколко десетки руски дипломати.
Възможно е това да е личен подход към преговорите: първо да изгони, след това да се срещне, за да се договори за завръщането им.
Възможно е да не е устоял пред натиска на съветниците си, Конгреса и бесните си медии.
Възможно е на сутринта да е забравил какво е говорил вчера.
Но да допуснем друго. Че не е започвал да гони дипломати. Или да допуснем, че това е маневра, за да свали от себе си натиска от страна на „бесните“, а след това ги е измамил и да е решил да проведе срещата. Или да допуснем, че среща ще бъде. Според мен все някога трябваше да има такава…
Нужно е да се срещнат и да се опитат да се договорят. При това не е нужно да виждат в дружбата и сътрудничеството самоцел. И не трябва да забравят за грешките в миналото. Още повече стратегическите грешки.
Беше време, когато американският президент, за да спечели на изборите, трябваше да се кълне в дружбата със СССР. И да посети СССР. И да се договори за разведряване, и да признава границите, и да извежда войски. Наистина, оттам, където са били разбити от СССР.
По отношение на световната история през втората половина на ХХ век се прави акцент, че през всичките тези години СССР безуспешно се опитва да противостои на САЩ и рухва, неиздържал надпреварата във въоръжението. А САЩ винаги са били някакъв несъкрушим световен хегемон, поразяващ целия свят със своите благополучие и мощ.
Т.е., когато си спомняме за САЩ от миналото, ни идва образа за тяхното благополучие и доминиране пред 90-те и началото на ХХI век. И от това се прави извода, от една страна, че така е било винаги , а от друга, че ще бъде завинаги. И още, че така е и днес.
Оттук се прави спорния извод за целите на сътрудничеството и взаимоотношенията със САЩ и тази гледна точка, че основаната цел е нормализацията на отношенията: „Да се договорим със САЩ“.
Но всички преговори, чиято цел се смята постигането на договорености, обричат на поражение тази страна, за която договореността е цел. Целта не трябва да бъде договореността като такава, целта трябва да бъде решението на проблеми.
Тогава, през 60-те и 70-те години, САЩ изобщо не са Америка от 90-те.
Предизвикващата протести и вълнения война във Виетнам, десетките хиляди пристигащи от него гробове, бойкот от страна на младежта на набора в армията, расови вълнения, вълна от терори, следващите едно след друго убийства на популярни политически дейци, разпадаща се икономика, нарастваща инфлация – към края на 70-те години тя е почти 15% на години, студентски вълнения, окупации на университети, шок от растящите цени на петрола, загуба на почти цялата авиация във Виетнам, морално-психологическа-криза…
От средата на 60-те години американският елит е уверен, че противостоенето със СССР в дългосрочен план е загубено и може да се разчита единствено на отсрочка.
През 1979 г., в обръщението си към нацията, президентът Картър заяви: „Това е криза, която засяга самото сърце, душа и дух на нашата национална воля. Ние можем да видим тази криза в нарастващите съмнения в смисъла на нашия живот и в загубата на единството на целите на нашия народ. Подкопаването на нашата вяра в бъдещето заплашва с унищожение самия социален и политически строй на Америка… За първи път мнозинството от нашия народ вярва в това, че следващите пет години ще са по-лоши от последните пет.“ (Джими Картър. Реч по телевизията от 16 юли 1979 г.)
САЩ са готови да паднат на колене. Великобритания е на ръба на депресия и катастрофа. Във Франция господстват антиамерикански сили и на власт идват левите. В Западна Германия – младежки бунтове и социалдемократът Бранд, някога един от първите призовали към съпротива срещу Хитлеризма, развяващ знамето в просъветска посока.
Америка губи съюзници – това съвсем не е Америка от 90-те, а по-скоро Русия от 90-те.
СССР настъпва и започва да доминира. И американският президент лети към СССР – проси за въздух и разведряване. Всъщност Америка тогава проси за пощада.
За това малко пишат, но елитът на Съюза се разделя. „Групата на Шелепин“ има своя концепция за геополитиката. Контролирайки КГБ и основния поток от информация, те ясно разбират, че зад неотдавнашната мощ на Запада има вътрешна криза и разруха. И смятат, че моментът за решаващ натиск е настъпил: да се изгради съюз с всички леви, протестни, революционни сили на Запада и света, да се постигне мир и приятелско сътрудничество с Китай и заедно да доубият САЩ.
Без война, но, обединили сили, рязко да засилят политическия натиск, едновременно оказвайки максимална поддръжка на протестните движения.
Да атакуват и победят.
Но това иска ново напрежение и нова целеустременост.
Другата, възрастна част от висшия партиен елит, е уморена. Иска и се удобство и отдих. Тя се бои от темперамента и енергията. Харесва ѝ другата концепция: разведряване със САЩ, развитие на взаимната търговия, съюз със САЩ срещу „военно-фашистки и маоистки Китай“ и курс за „повсеместно повишаване на материалното благосъстояние“.
Разведряване и разделяне на света между две свръхдържави. И развитие на социалната сфера, потреблението, повишаване на заплатите, отдих и отпускане, отпускане и отдих. Съкращаване на вниманието към пробивните научно-технически сфери, забравяне на идеите на технологичния пробив, с години отлагащ се и така и не проведен Пленум по развитието на научно-техническия прогрес…
„Групата на Шелепин“ губи. И цялото поколение на политическата класа изпада от участие и разработка на политическата стратегия. Останалите решават да се помиряват не с Китай, а със САЩ. И Америка въздъхва с облекчение: дадена им е отсрочка. И те се възползват от нея. А СССР отива към катастрофа. В основата на която се оказват не дефектите на системата, а нарастващото желание на елита и на обикновения човек да поживеят за удоволствие и да избегнат конфронтация. И да се насладят на вносни стоки.
Съдбоносната грешка е замяната на победата за гулаша. Както някога се заменя първородство за паница леща.
Но това не значи, че не трябва да общуваме с Америка. Някога имаше такава книга: „Ленин разговаря с Америка“. Разбира, че трябва. Само че не трябва да повтаряме нито грешките на Исав, нито грешките от 70-те години.
Разбира се, че е добре, че Тръмп се обади. Разбира се, че е добре, че е заговорил за среща, макар и все още не толкова определено.
Просто срещайки се с президента на САЩ, трябва да знаем какво искаме от срещата. И какво не искаме. И да разберем, че добрите отношения с Америка са нещо добро, а не лошо. Но не с цената на повтарянето на старите грешки.
Превод: Поглед.инфо