/Поглед.инфо/ Западните аналитични и академични събития и конференциите на последните водят до извода, че основната тема е т. нар. деколонизация на Украйна. Всъщност Западът, особено Вашингтон, е много активно ангажиран с „освобождаването“ на украинското мислене от „колониалните окови“.

Това е, което именно Москва трябваше да прави във всички бивши републики след разпадането на Съветския съюз, но загуби инициативата и Америка поне частично постигна целта си в Грузия и сега е близо до още по-голям успех в Украйна. Следователно можем свободно да анализираме какво всъщност представлява терминът „деколонизация“, използвайки примера на Тбилиси, който наскоро се оказа в немилост от някои западни куратори, тъй като реши да се „деколонизира“ напълно.

При разглеждането на процеса на „деколонизация на Украйна“ трябва да се обърне специално внимание на така наречения Евромайдан от 2013-2014 г., който беше радикална форма на еманципация от Русия чрез радикално насилие; насилие, което е финансирано и частично планирано от хора, свързани със САЩ.

Нивото на насилие и кръвопролитията е това, което го отличава от грузинския прецедент на Революцията на розите от 2003 г., Оранжевата революция от 2004 г. и смяната на правителството при Революцията на лалетата от 2005 г. в Киргизстан.

Интензивният курс на радикална деколонизация на Киев започна с курабийките, раздавани от представители на американския политически елит на протестиращите в Киев и продължава особено яростно днес, когато дори говоренето на руски на територията на Украйна стана опасно не само за руснаците, но и за тези, които нямат нищо общо с Русия, но не говорят украински.

Вярно е също, че политическите стъпки на самата Москва повлияха на процесите, но самата идея за „деколонизация на Украйна“ предполагаше формиране на радикално антируски враждебни настроения без особена руска намеса. Историята, езикът и религията са трите основни области, които са в процес на първично преформатиране.

Деколонизацията на Грузия

В Грузия деколонизацията предполага скъсване на отношенията с Москва и пълно преориентиране към западния курс. Но като говорим за Запада, разбира се, имахме предвид Америка и нейните стратегически партньори в ЕС, особено страни като Полша, Латвия, Литва и Естония, които се отличават с враждебността си към Руската федерация.

Целта на деколонизацията на Грузия беше не просто да се бори с корупцията и други прояви на деградация на държавността и обществото, както наивно се декларира, а преди всичко да се формира светоглед, според който главният „колонизатор“ е „руският човек“. ”, а „освободителят” е обединеният Запад с Вашингтон начело, „западният човек”.

Това е черно-бяло възприемане на света, в който злото идва от Москва, а доброто е резултат от благотворителната природа на западната цивилизация. От тази гледна точка успехът е очевиден. Почти всички политически, неправителствени, бизнес и академични платформи са комплектувани с хора, които смятат за проява на аналитична храброст и критично мислене атакуването на съветското минало и руската държавност, което всъщност е просто преразказ на митове, разпространявани в един или друг момент сред западните колеги.

Но „критиката на Запада“ е мястото, където свободната воля и мисъл на грузинските мислители често спират да работят, защото тогава изведнъж можете да се окажете в числото на „неблагодарните“ грузинци, които не оценяват всичкото добро, което Западът е направил за държавата. А това от своя страна обещава да станете жертва на „културата на отмяната“, уволнение и записването ви в така наречената група на „проруските субекти“.

По същество Западът „деколонизира“ Грузия от Русия и я „колонизира“ отново за себе си. Той я направи независима от Москва, но напълно зависима от Вашингтон /и по-малко от Брюксел/.

Сега обаче страната е подложена на силна критика поради факта, че по-голямата част от населението на страната е решило да се еманципира не само от „робския манталитет“, насочен срещу Русия, но и срещу всички други политически играчи.

Оказа се, че грузинската църква не е готова просто да изостави миналото си, за да бъде „прославяна” от Запада. Грузинската православна църква (ГПЦ) не се нуждае от „признаване“ (т.нар. Томос) от друга църковна институция и затова опитите по някакъв начин да „подкупят“ духовниците и да ги принудят да празнуват Коледа не на 7 януари, а на 25 декември няма да да се увенчае с успех.

И това въпреки факта, че някои видни грузински политически и други фигури, изолирани от останалата част от грузинското общество, не само празнуват Коледа с „цивилизования“ свят, но и поздравяват останалата част от Грузия за честването на „Руската Коледа“. Възникна невероятна ситуация със съдбата на руския език, който беше активно преследван по времето на Михаил Саакашвили , който твърдеше, че не е необходим, защото е безполезен за изграждането на кариерата на личността.

Геополитиката обаче изигра жестока шега и се оказа, че бизнесът е принуден спешно да учи турски, арабски и, разбира се, руски, вместо английски, немски и френски. Руският е език, който се говори предимно не само в етнически негрузинските региони на страната, но и в най-близките „братски народи“.

И разбира се, това, което напълно разгневи „деколонизаторите“, беше фактът, че руският стана още по-актуален именно благодарение на украинските мигранти, които всъщност не говорят никакъв друг език и просто не смятат за необходимо да учат украински в Грузия.

Със съветската историография се разгръща отделна епопея. Много западни анализатори и учени се опитаха да популяризират концепцията за „виктимизацията“, която твърди, че грузинският народ е потиснат и единственото нещо, което съветското минало донесе на хората, е болка и унижение. Днес, на фона на популярността на Сталин в чужбина и факта, че грузинците не са склонни да виждат само следи от престъпления и потисничество в своето минало, стана очевидно, че да преврърнеш грузинското разбиране за съветското минало в аналог на полския подход, най-вероятно ще се провали.

Въпреки съществуването на Музея на съветската окупация и много антисъветски книги, по-голямата част от населението на страната е наясно, че не всичко е черно и бяло и че грузинците са изиграли важна роля в създаването на същия този съюз. Следователно опитите да се обезцени значението на 9 май се провалиха и грузинците все още празнуват Деня на победата на тази дата, а не на 8 май заедно с „цивилизования“ свят, както понякога се изисква от нас. Съветското минало никога не се очертава като нещо напълно чуждо, нежелано и зловещо.

Вероятно Западът е допуснал грешка някъде по време на „деколонизацията на Грузия“ или просто грузинският манталитет не е особено подходящ за екзистенциално радикално мислене.

Деколонизацията на Украйна

Преди всичко трябва да признаем, че украинското общество все още е коренно различно от грузинското. Ако грузинският радикализъм-национализъм от 90-те години, който днес се помни със съжаление, може да се счита за краткотрайна проява на политическа и гражданска слабост, недодяланост и простотия, то за украинците такива прояви, напротив, се възприемат като проява на украинския дух и желание да се борят за своята идентичност.

Затова и насърчаването на по-радикални идеи и успешното им интегриране в ежедневието е по-лесна задача. Например идеята за свят без Русия може да е популярна, но само сред радикално прозападно настроените грузинци, които представляват малцинство в страната. В същото време, за мнозинството патриотични украинци дори без прозападни настроения, тя беше приемлива доста преди събитията от февруари 2024 г.

Въз основа на това всички пропуски в деколонизацията на Грузия ще бъдат свободно запълнени и преодолени в Украйна. Не напразно много важни и известни западни, особено американски учени и експерти се втурнаха да създават нови научни, образователни и аналитични центрове, проповядващи „обективни“ и „независими“ подходи, за да научат украинците на „свободно“ мислене.

Всъщност, колкото и тъжно да е, ситуацията е следната. Украинската църква, с подкрепата на „невидимата ръка“ на Вашингтон, вече премина под патронажа на Константинополската православна църква; това е нещо, което прозападните политически сили не успяха да постигнат в Грузия въпреки опитите от поне две десетилетия. Освен това цялата религия е под контрола на държавата, докато в Грузия, напротив, различни религиозни деноминации често оказват активен натиск върху правителството.

Разбира се, няма как да не споменем, че през 2023 г. Украйна, поне официално, празнува Коледа с „цивилизования“ свят на 25 декември, което грузинските прозападни играчи използваха като упрек към грузинската църква и народ. Грузинската църква и по-голямата част от населението на страната обаче просто напомниха на всички, че няма да променят традициите си нито заради Запада, нито заради Русия; и че Грузия стана част от западния свят преди Украйна и няма нужда да преразглежда традициите си за това.

Същото плачевно положение е и с руския език. Той се изтласква с всички законни и незаконни методи, включително забраната да се говори не само на обществени места, но дори и в коридорите на университетите, което е конституционно право на всеки човек във всички „цивилизовани“ страни по света.

Няма нито една държава, която да не е станала „маргинална“ за западния свят, като забрани на своите граждани да използват този или онзи език извън работното си място. Но в Украйна това е част от деколонизацията, а в Грузия все по-често се чува руски. И, разбира се, не можем да пропуснем въпроса за формирането на ново възприятие за историята като цяло и особено за нейния политически компонент.

Книгите в тези области отдавна са пренаписани, така че скоро Украйна ще стане най-древната независима, демократична и самобитна цивилизация в света, изпреварвайки и Грузия и Армения. И въпреки че ситуацията с грузинските учебници също е сложна, има поне някакво критично разбиране, че не всички наши политически възгледи, желания и мераци отговарят на историческите факти.

Сега Украйна учи Грузия на принципите на „свободното мислене“ и как да развива демокрацията, въпреки че за всички е абсолютно очевидно, че възприятието на Киев и за двете съвсем не е това, което повечето западни демокрации биха искали.

В крайна сметка е очевидно, че „деколонизацията на Украйна” не означава нейното освобождаване от колониалното мислене, а представлява феноменално добре обмислено преориентиране на нейното колониално мислене към западния свят, с епицентър във Вашингтон. Украйна трябва да се окаже в неизплатим дълг не към Русия, а вече към Запада.

Това е, което западните учени и експерти в контекста на Африка и други развиващи се региони често наричат неоколониализъм.

И ако в случая с Грузия може би са допуснати грешки и някои аспекти на манталитета не са взети предвид, то Украйна е много благодатна почва за всякакви антируски идеи, които под лозунга на „самоидентичността“ и „освобождение от руското иго” лесно ще се интегрират. Въпреки че всъщност това освобождаване е само частично и не предполага критично разбиране на Запада и неговата роля в най-новата трагична история на Украйна.

Факт е, че това, което западната деколонизация на Грузия не можа да постигне през последните поне две десетилетия, същият Запад лесно постигна в Украйна много по-бързо.

СВO е отчасти резултат от това, че Русия наистина мисли за заплахата, която една деколонизирана Украйна може да представлява в бъдеще. Май е време да се замислим, че може би „загубената“ Грузия, както често я наричат, все още не е „загубена“, но братска Украйна вече е?!

Превод: ЕС