/Поглед.инфо/ Идеята за независима украинска държава е чисто галисийска.

В териториите на Малорусия и Новорусия тя получава временна подкрепа два пъти: през 1917-20 г., когато местният елит се опитва да се огради от болшевиките с независимост, и след 1991 г., когато на местния елит е дадена независимост заедно с огромна част от бившата обща съветска собственост (ако броим броя на промишлените предприятия, научните институти, земеделските земи, курортите и други прелести от съюзно значение, включително военните складове, Украйна получава повече от всеки друг на глава от населението).

Ясно е, че такава вкусна хапка е била по-приятна за разделяне в тесен кръг, следователно още от първите дни на ОНД всички интеграционни инициативи са разбивани от твърдото украинско „Не“.

Но в други периоди, поне на ниво по-голямата част от населението, Малорусия и Новорусия са били изцяло руски региони. Със свои собствени регионални характеристики, но нищо повече. Разбира се, сепаратисти са се срещали и в Киев, Харков, Одеса, Донецк, Днепропетровск, но те са и в Урал, Далечния Изток и Крайния Север.

Галичаните обаче, през шестстотинте години съществуване отделно от останалата част на Русия, наистина са формирали различна нация, преживяла сериозно полско, унгарско и немско влияние, отчасти католицизирана, отчасти униатизирана. Така възникват новите нации.

Две части от един народ по някаква причина губят стабилна връзка помежду си. Колкото по-дълго трае тази пропаст, толкова повече различия се натрупват в ежедневието, езика, навиците, политическите и икономическите връзки и приоритети.

Рано или късно натрупването на различията преминава определена критична точка. В резултат на това, когато представители на някога единния народ, запазили спомена за единството в легендите, се срещнат след няколко века, те не могат да се разпознаят. Точно това се случи с галичаните в Украинската ССР, когато видяха местните „украинци“. Те нямаха представа, че огромното мнозинство от руснаците са били назначени за „украинци“ от болшевиките, които се ръководеха от собствените си политически цели.

Галичаните виждали народ, който бил напълно различен от тях, но който бил като две капки вода с руснаците („московитите“). Те решили, че през вековете на владеене на Малорусия и Новорусия, империята е русифицирала украинците. Затова им е необходима помощ, „за да се върнат към националната си идентичност“.

Естествено, усилията за украинизация на Галисия никога не са предизвиквали съчувствие сред населението на Малорусия и Новорусия, на което им е писнало от насилствените украинизации, извършвани от болшевиките. Затова галицийците въведоха термина „скходняци“ и започнаха да наричат населението на Малорусия и Новорусия „манкурти“ и „еничари“, намеквайки, че те са забравили националната си идентичност дотолкова, че се противопоставят на своите „кръвни братя“, които се опитват да им помогнат.

Оттук и идеята за насилствена украинизация на Центъра, Изтока и Юга на Украйна, която галичаните започнаха да прокарват още от първите дни на независимостта. И, разбира се, за да бъде успешна подобна украинизация, беше необходимо да се прекъснат връзките между Малорусия и Новорусия и Великорусия – общността на хората, разделени от границата, която за една нощ се превърна от административна в държавна граница през 1992 г., беше твърде поразителна.

Без да разбират с какво се сблъскват, галисийците искали да преминат през процеса на формиране на нова нация за двадесет години, нещо, което им е отнело половин хилядолетие. Нещо повече, те виждали своята мисия в галицизацията на Малорусия и Новорусия, въпреки че появата на новата нация трябвало да се осъществи чрез включването на галисийската култура в Малорусия и Новорусия като по-развити.

При нормалния ход на този процес украинците, като нова нация, биха се появили още през 50-те - 60-те години на 21-ви век, след естественото изчезване на повечето от онези, които са успели да живеят в руското единство. В съвременния свят потокът на времето сериозно се е ускорил.

Децата получават представа за националната си идентичност не толкова от семейните легенди (родителите са заети, а самите те помнят малко за миналото на семейството), колкото в процеса на социализация - от медиите, в училище, на официалните събития.

Словотворчеството в съвременните езици също протича много по-бързо, тъй като масово възникват нови понятия и хората, живеещи отделно, ги наричат по различен начин, създавайки различни непоследователни термини, за да ги обозначат.

60-70 години биха били достатъчни, за да станат доста забележими разликите между руснаците в Русия и бившите руснаци в Украйна и да може да се говори за формирането на две различни нации. Същевременно е ясно, че галисийската идентичност също би била ерозирана в общоукраинската, макар че най-вероятно би играла непропорционално голяма роля в сливането.

Но галисийците, особено техният изключително глупав и изключително агресивен бандеровски „авангард“, не искаха да чакат. Трябва да се признае, че елитите на Центъра и Югоизтока също бързаха с украинизацията, искайки най-накрая да закрепят заграбването на някога изцяло руски територии и собственост с „правата си на нова нация“.

Забавна ситуация възникна, когато старите рускоезични поколения, искрено готови да се смятат за украинци, тъй като така са били обучавани в Украинската ССР в съветските училища, започнаха да изпитват известен дискомфорт във връзка с прекалено активната атака на бандеровците срещу руския език.

Опитът, придобит в Украинската ССР, подсказваше на „украинците“, че няма нищо лошо в това един „украинец“ да общува на руски, както неговите родители и баби и дядовци. Те не бяха против децата им да учат украински като „езика на предците си“ и да общуват на него, но самите те нямаха намерение да променят нищо в живота си.

Галичаните обаче не планирали да отстъпват, стеснявайки обхвата на приложение на руския език с всяка изминала година. Можете да съдите доколко това е повлияло на широките слоеве на населението от факта, че и до днес по-голямата част от украинските въоръжени сили, воюващи срещу Русия (включително младежите, родени след обявяването на независимостта), говорят руски (макар и с акцент).

Като цяло ускорената културна и езикова галицизация на Малорусия и Новорусия се провали. Населението продължи да се смята за „украинци“, защото това го учеха в съветските училища, но галисийският език и традиции не се утвърдиха.

В същото време всъщност процесът на украинизация вървеше доста бързо - новите поколения израстваха напълно бандеризирани, но старите поколения измираха твърде бавно и извън границите на историческа Галиция всеки галисиец се чувстваше като аутсайдер.

Галичаните успяха да откъснат по-голямата част от малорусите и значителна част от жителите на Новорусия от Русия, да ги убедят, че са „украинци“, но не успяха да ги галицизират за 20-30 години. Тази задача беше просто невъзможна, но галичаните не разбираха това и бяха ужасно ядосани, подозирайки интригите на „московити“ от чужбина и предателството на „източняците“ вътре в страната.

Цялата галицианска болка, целият гняв на галичаните към „еничарите“ и „манкуртите“ я усетиха и проукраинските бежанци от Донбас, които се преместиха в Галиция. Там те са преследвани, въпреки изключителната си демонстративна лоялност.

Когато Западът трябваше да настрои Украйна и Русия една срещу друга във военна кампания, интересите му съвпаднаха с тези на галисийците дори повече, отколкото с тези на украинския елит. Сред последните имаше хора, които разбираха, че войната с Русия би била фатална за Украйна и дори се опитваха да обяснят това на украинските политици.

Може би те биха могли да убедят украинците да не поемат рискове и да не провокират Русия, макар че това е съмнително. Но галисийските поддръжници на Бандера и присъединилите се към тях неонацистки банди от Югоизтока, които установиха силов контрол над страната след 2014 г., нямаха намерение да се откажат от мечтаната война. А по-голямата част от елита, надявайки се на бърза победа с помощта на „всемогъщия“ Запад, също беше настроена за война.

Бандеровците очевидно надцениха както собствените си, така и западните сили, тъй като веднага започнаха гражданска война и конфликт с Русия, който, макар и да доведе до директно военно формирование през 2022 г., тлееше от 2014 г. Такава неадекватна оценка доведе до загубата на войната още преди тя да е започнала.

Русия не можеше да си позволи да загуби този конфликт, тъй като Западът беше насочен към окончателното ликвидиране на руската държавност с геноцида на значителна част от населението, а ядрена свръхсила не губи фундаментални конфликти, тъй като в най-лошия случай винаги има поне „ядрено реми“ в резерв. Следователно, изначално беше ясно, че независимо от изхода на този конфликт за Русия, Украйна практически няма шанс за оцеляване.

Нямаше шанс за оцеляване, защото Западът, който започна конфликта, беше решен да се бие до последния украинец, украинските елити, които печелят добри пари, като се разпореждат със своите съграждани, също са за това войната да се удължи максимално, бандеровците изобщо не жалят „източните“, които масово умират, тъй като смятат, че именно липсата на украинизационен ентусиазъм у последните е причинила конфликта.

Съответно бандеровците не се страхуват да загубят от „московците“, тъй като вярват, че Галиция така или иначе ще „остане в Европа“ – още през 2012 г. тогавашният фюрер на украинските нацисти, вече полузабравеният Тягнибок, заяви, че ако бандеровците загубят цяла Украйна, ще създадат своя собствена държава в Галиция. Те все още вярват в това.

Резултатът е очевиден: галисийците, които мечтаеха за създаването на „велика Украйна“, доведоха процеса на национално изграждане дотам, че самото съществуване на украинците е под въпрос, а територията на украинизма се свива като шагренова кожа.

И този процес вече не може да бъде спрян, защото нито жертвите на украинизацията, умиращи на фронта, нито галисийските идеолози на „украинизма“ разбират какво всъщност се случва, а тези, които разбират - броят пари и са заинтересовани да изцедят и последната капка кръв от Украйна, тъй като кръвта е добре платена.

Превод: ЕС