/Поглед.инфо/
И така, Путин е предизвестеният победител в риторическия ООН дуел с Обама. Самият факт, че дуелът им бе предварително общопризнат за централно събитие на 70-ата сесия на Общото събрание (ОС), определящо изключителния световен интерес към него, показа, че Путин окончателно е преодолял изолацията и е станал първостепенен конструктивен фактор в международните отношения в глобален мащаб. Най-горещият съвременен световен проблем – сирийският с производните си – украинската криза и европейската бежанска криза – очевидно не може да бъде дори рационално адресиран без ключовото участие на Путин и без неговия дневен ред

И в по-широк план Путин се очертава като лидер в борбата за балансиран международен ред, за защита на националните интереси на страните, на интересите на народите от диктата на Вашингтон, Брюксел и глобалните корпорации. С военнополитическа мощ, непропорционална на икономическата си тежест, Русия осигурява необходимия баланс на САЩ и прави едностранния американски диктат все по-трудно осъществим. Това е добра новина за света, за България, която особено страда от този диктат, и за самите САЩ, където провалената неоконсервативна външна политика на Обама влиза във все по-остро противоречие с прогресивната му вътрешна политика и с цялостното необратимо олевяване на страната по обективни демографски и социално-икономически причини. 

Позабравената важност на ООН 

Свръхтежкият дипломатически десант в Ню Йорк тази година бе наистина впечатляващ. Такъв интерес към ООН е нещо небивало от много години, от десетилетия; исторически интересът постоянно флуктуира. Напоследък световната организация по-често се смяташе за безполезна говорилня, която може да се игнорира. Но подминаването на ООН вече не е на мода – този американски специалитет при Буш не донесе нищо добро на САЩ, особено очевидно в Ирак. Обама сломи Маккейн в предизборните тв дебати в 2008 г. и с настояването си за отказ от едностранния натиск и връщане на САЩ в системата на международното сътрудничество. 

Гледах с напрегнато внимание изказванията – поне докато свърши Путин. Сесиите на ОС са ми и доста интензивен личен спомен. Първата ми новобранска сесия в 1995 пак беше тежка – полувековен юбилей и в разгара на югокризата. Спартанските кулоари за срещи – фоайетата на сградата за конференции, наречени „Китайски салон“, „Индонезийски салон“ и пр. – бяха преградени с паравани на множество малки сепарета, всяко с масичка с гарафа вода, чаши, по осем стола... Лутайки се из лабиринта между тях с опорни точки в ръце, току се блъскаш в познато от телевизора лице – Ширак, Блеър, Кастро, Арафат... възстария естонски президент Ленарт Мери, който, преди да се ръкува с Желев, смачква припряно цигарата си в шепа и я крие непохватно като ученик в ръкава на сакото. Навред късо подстригани агенти на Сикрет Сървис в торбести костюми, навити жички в ушите, тараторещи в ръкавите си... 

В такива напрегнати моменти става очевидна незаменимата роля на ООН, често забравяна, с нейния отворен, наистина глобален характер и по старосветски тържествен психоклимат – напук на по-модните регионални организации като ЕС и клубовете на избраните като Г-8 и Г-20. В юбилейните години си припомняме и че ООН е конкретен исторически продукт на волята на победителите във Втората световна война – сред които кой знае защо се нареди и Франция. И Обама, и Путин споменаха в речите си Втората световна война – първият неясно защо, но вторият напомни, че Ялта (тогава в Русия) бе мястото, дето великите се разбраха за създаването на ООН, и предложи широка международна антитерористична коалиция по подобие на антихитлеристката навремето. И с това предложение Путин беше предизвестен победител – независимо дали Обама ще го приеме или не. И Русия започва веднага работа по него като временен председател на Съвета за сигурност. 

Дълбоката реформа на ООН не е непосредствено предстояща 

Да, ООН не е точно въплъщение на висшата справедливост, но изразявайки интересите на пет твърде различни една от друга велики сили, тя се оказа достатъчно многофасетна, разумна и прагматична. Реформата на ООН, която се гласи, откакто се помня, за която и вчера много лидери говориха с обтекаеми фрази и която никога не се осъществява, е предназначена да ореже привилегиите на победителите във Втората световна война или да ги обезцени, като издигне до тях и други, включително и победени страни като Германия. 

Но Германия и Франция днес не само не са велики, но не са и суверенни. Британия не само не е империя и суверенна, но сериозно възнамерява да се разпадне в самото си ядро – освен Шотландия към социалистическия север вече гравитира и Северна Англия до Манчестър, а и другите исторически келтски региони може да последват. САЩ, Китай и Русия също нямат интерес да се откажат от привилегиите си. Приказките в последно време за отказ на Русия – доброволен или доброзорен – от правото си на вето са утопичен западен ревизионизъм – намек, че Русия не е вече победителка, защото загуби Студената война. Но в реалността дълбока реформа на ООН няма да има, освен ако няма нова гореща световна война и победителите в нея, ако има такива, не създадат нова ООН. 

Ветото в Съвета за сигурност, заедно с ядреното оръжие, е инструментът, който предотвратява голямата война. Отказът от налагане на вето, както направи Русия на Медведев в либийската криза, не донесе нищо добро. Затова и всички приказки за отказ от ветото са само приказки. Ветото е оръжието на тези, които не могат да си осигурят мнозинство в Съвета за сигурност, т.е. са „в изолация“. САЩ постоянно са в изолация по израелско-палестинските резолюции. В употребата на ветото след 1989 г. те продължават да водят пред Русия, която напоследък използва правото си по отношение на Грузия, Абхазия и Крим. 

Приказките за реформи на ООН вземат връх, когато няма достатъчно остри политически проблеми, които да погълнат вниманието. Сега има достатъчно. 

Русия и шиитската коалиция 

В последните дни Путин организира перфектно и развитията на терена, и инсинуациите около руската военна ескалация в Сирия. След цяла година безплодни бомбардировки на ИДИЛ от САЩ и коалицията им дискретната, но явно вече ефективна руска намеса в Сирия, съобщенията за създаването на информационен център на руските, иракски, ирански и сирийски сили в Багдад, пък и изпращането и на китайски военноморски единици към Източното Средиземноморие направиха „изолирана“ Русия ключов играч в Близкия изток. За няколко седмици почти всички влиятелни лидери от региона се срещнаха с Путин по своя инициатива – и в Москва, и в кулоарите на ООН. 

Русия и Иран имат сходен интерес да се съхрани Асад. За Иран Сирия на Асад е връзка с „Хизбула“ в Ливан и спирачка за ИДИЛ и саудитското влияние. За Русия Асад не е важен сам по себе си, но е важна репутацията, че не изоставя съюзниците си, и е важен контролът на бази в Източното Средиземноморие и на комуникациите между Персийския залив и Европа. Ако ИДИЛ бъде разгромена или сериозно отслабена благодарение на руската военна помощ за Асад, Путин ще може да докаже, че зад ИДИЛ досега са били САЩ и че едногодишната титанична борба на Обама с нея е била бутафория. 

Русия и Иран имат сходен интерес и да противодействат на Саудитска Арабия, която по свои причини, вероятно свързани и с Русия, и Иран, снижава цената на нефта, и да ликвидират износа на нефт на ИДИЛ, главно за Турция. Те си сътрудничат и в други места като ядрената програма на Техеран, Йемен и евразийския икономически проект. Русия изнася съвременно оръжие за ислямската република, с което я прави неуязвима за американски и израелски въздушен удар. А САЩ, които сами са в процес на затопляне на отношенията си с Иран, не могат да противодействат ефективно. 

Русия и Израел 

Особено важно бе посещението на Нетаняху с началника на израелския генерален щаб и шефа на израелското разузнаване в Москва – с което явно Израел се позиционира за изтеглянето на САЩ от региона. Предателството на Обама към Мубарак, отстъпките му пред Иран убедиха Нетаняху, че американците лесно изоставят своите. А Нетаняху не е и точно „свой“ за Обама – двамата не се траят. Москва демонстрира обратното, упорствайки за Асад, но пък Путин увери израелския премиер, че Русия не е заплаха за Израел въпреки подкрепата си за единствения арабски лидер, който няма мирен договор с Израел, и износа си на оръжие за Иран. Израел не е забравил, че Русия и СССР са важен фактор за неговото съществуване – Сталин спаси новосъздадената еврейска държава от унищожение от арабите в 1948 г., като й предостави чешко оръжие. А в ново време Русия оказа на Израел грамадна демографска подкрепа. 

Дуелът

И двамата бяха разбираемо нервни на стола пред подиума, но в навечерието на дуела Путин излъчваше сила, Обама – слабост. Американската неоконсервативна десница се вбеси от поисканата от него среща с руския лидер и наводни ефира с лъжи, че тя била търсена панически от последния. Обама затъна в поредните скандали пред Конгреса за провала на подконтролната на САЩ сирийска „умерена“ опозиция и даде основание на Путин да подчертае, че реално само легитимното правителство на Асад и кюрдското опълчение противостоят на ИДИЛ. Руският президент, който бил написал сам речта си пред ООН, предложи убедителен за мнозинството от населението на Земята наратив за най-острите съвременни проблеми – логичен и съответстващ на повечето известни факти. 

Дисонантната реч на Обама носеше отпечатък на две диаметрално противоположни школи на мисълта от Белия дом и Държавния департамент. Някои пасажи – като за размразяването на отношенията на САЩ с Куба и Иран, бежанците, социалното развитие, здравето и климата, носеха свежия полъх на Обама – реформатора, прагматика, хуманиста реалист. Приятно ми беше да чуя, че по отношение на Русия Обама никога не бил искал връщане към Студената война, което и аз винаги досега съм твърдял. 

Имаше и реалистични неща за невъзможността САЩ да решава световните проблеми в изолация, за необходимостта от сътрудничество, включително с Китай и Русия, за дълбоката и сложна историческа връзка между Русия и Украйна. Но чухме и неуместна от тази гранитна трибуна хвалба за мощта на американските военни – всъщност никога непроверена на практика срещу сериозен противник, за готовността му да действат „едностранно и със сила“ при необходимост – което в сегашния момент е чисто празнословие и израз на съзнание за слабост. 

Имаше и няколко примера на плитка демагогия и съзнателни лъжи – за характера на либийската, сирийската и украинската криза, за Тихоокеанското партньорство и за ролята на американските НПО в чужбина. Тези лъжи подробно съм разобличавал вече, а някои от тях и самият Обама е разнищвал, преди неоконсерваторите да му ги напъхат в устата. 

Геополитическата логика на Путин

Без да спомене САЩ по име, руският лидер характеризира провалите на американската външна политика от 2003 г. насам като причината за възникването на политически кризи по света. Същото каза в речта си и китайският президент Си Цзинпин. Силовият износ на демокрация се провали напълно. Западът не се поучи от провалите на СССР в износа на социализъм; време е да се поучи от собствените си. 

Агресивната намеса в страни като Либия и Сирия, вместо да реформира държавата, я разруши и вместо демокрация и прогрес донесе насилие, бедност и социална катастрофа. „Разбирате ли сега какво направихте?“ – риторично попита Путин западните си колеги. Терористичните организации като ИДИЛ също не възникваха на празно място, а се отглеждаха от Запада срещу неугодните му режими. 

Следователно в борбата срещу терора международната общност, и особено важно – мюсюлманските страни – трябва да се съюзят с легитимните правителства като това на Асад. И Западът ще трябва приеме това условие, ако не иска да бъде злепоставен като покровител на ИДИЛ – и ако Обама още се инати, Камерън вече започна да праща в ефира пробни сигнали за възможна бъдеща работа с Асад. И тук българската десница, която организираше у нас семинари на „умерената сирийска левица“, ще бъде в скоро време изоставена от Запада. 

Блоковото мислене на Запада, реликт от Студената война, каза по-нататък Путин, е причина за разширяването на НАТО до бившите съветски републики и налагането на постсъветските държави на лъжливия избор „със Запада или с Русия“. Спомняме си как Буш II в не толкова далечната 2007 г. в София ни уверяваше, че такъв избор не стои пред нас, че можем да сме приятели и със САЩ, и с Русия. Но в Украйна Западът отиде прекалено далече – директно спонсорира и ръководи въоръжен преврат срещу законния президент, в резултат на който избухна гражданска война. 

В интервюто си за американските телевизии CBS и PBS в деня преди отпътуването си за Ню Йорк Путин каза, че знае точно как САЩ са плащали и оказвали влияние на украински политици за преврата. Това значи, че украинският режим, установен с преврата, е нелегитимен, и със задаващия се колапс на украинската икономика и засилващите се настроения в Европа срещу крайно десните сили там Западът ще трябва неохотно да приеме и тази теза.

Обама в речта си каза, че украинският народ бил много по-привързан към Европа, отколкото към Русия, но това сега е съмнително – украинците виждат, че ЕС нехае за страната им и търси начин да се дезангажира от бъркотията в нея, самият ЕС е в дълбока икономическа, морална и напоследък бежанска криза, а и водеща роля в „проевропейския“ преврат играеха САЩ – както показа телефонното откровение на Нюланд. 

Не съм съгласен, че целта на САЩ с преврата в Киев е била отслабването на ЕС – мисля, че Обама искаше просто да натрие носа на Путин за унижението му в Сирия при кризата с химическите оръжия в 2013 г. Затова и евентуалното сътрудничество на САЩ с Русия в Сирия ще премахне субективните пречки пред урегулирането на украинския конфликт в духа на Минск 2, както пак предложи Путин и както всъщност предлага и Обама. 

А това ще направи санкциите безпредметни. Путин подчерта, че те противоречат на принципите на СТО за свобода на търговията, инвестициите и конкуренцията. А тайните споразумения, уж за свободата на търговията, като TТИП и ТПП, които се готвят скрито от гражданите, са друг симптом на разрушителен икономически егоизъм. Вместо тях Путин предложи интеграция на ЕС с Евразийския съюз. 

Какви ги върши в това време България? 

Докато Борисов чака големите началници да се разберат, президентът и външният министър от Ню Йорк се кълнат в лоялност към Европа, която засега обаче не е ясно какво мисли, но скоро ще си промени мнението. Българската десница отново изпадна в дълбок когнитивен дискомфорт. Сините пишещи колеги си обясняват всички беди с дългата ръка на Путин. Сега се оказа, че той е подгонил и бежанците, за да си отмъсти на Европа за санкциите. 

Основен непосредствен фактор за бежанския потоп към Европа всъщност е разрушаването на държавността в Сирия и Либия. Дори мнозинството бежанци да произхождат от по-далечни места, безвластните Сирия и Либия са двата пункта, отдето става щурмуването на Европа по двата най-оживени маршрута – за Гърция и Италия. Бежанските потоци следват търговските маршрути – и следователно в общи линии заобикалят България, която окончателно бе превърната от ГЕРБ в транспортно гето, подминавано от всички големи международни пътища. 

Бежанската криза 

за пореден път, след кризата на еврото, демонстрира мозъчната смърт, в която от доста време пребивава евроелитът. Трезвомислещите хора още от началото на т.нар. „Арабска пролет“ предупреждавахме за рисковете, които необмислената западна намеса щеше да донесе. След провала на Буш II в Ирак около 2006 г. стана ясно, че установяването отвън на прозападни режими в Близкия изток е утопия. Самият аз до края на 2004 г. вярвах, че американската намеса може да превърне Ирак в нещо като арабска Германия след 1945 г. 

Но и съзнавах, че вместо това Ирак може да стане арабска Босна. Научих по трудния начин, че ефективна власт в региона, т.е. в страните извън обсега на американския – фактически директен колониален – режим в монархиите около Персийския залив, засега се осъществява само от светски диктатури. Разрушаването им води – по демок

до власт на ислямистите или до междуверски/междуплеменен хаос. 

Читателите на Орхан Памук помнят как у него всеки легитимен народен протест в ислямския свят извън университетите и големите градове се облича в ислямистки одежди – наистина средновековен феномен. За пръв път го осъзнах, когато в края на 2004 г. четях романа „Сняг“. Събитията там се развиват в 1999 г., писан е в края на 2000 г. По-късно прочетох същото в наукообразна форма у сирийския политолог на работа в Германия Басам Тиби.

Според двамата в Турция демокрацията – активизирането на народните маси – ражда ислямизъм всекидневно, в масов мащаб. Кемализмът си остава идеология на малка прослойка военни, чиновници и интелигенти със западно светско образование, които народът свързва изключително с бруталността на военните и полицията и с надменността и културната чуждост на истанбулската буржоазия, към която принадлежи и самият Памук. 

Протестът на народа срещу бедността, безработицата, липсата на развитие, държавното насилие, борбата на малцинствата за национални права, борбата на жените против средновековната дивотия – всичко се облича в ислямистки одежди. 

Османизмът и пантюркизмът, смята Басам Тиби, не са нищо друго освен временни светски съюзници на ислямизма, играещи подчинена роля. Като победи „ислямската република“, тя ще се стовари с цялата си тежест и върху ислямистите и пантюркистите, както – мой пример – болшевиките унищожиха след победата си дотогавашните си съюзници социалисти – меншевиките и есерите. Ще се стовари и върху националистите и феминистките, а соцлистическият компонент сигурно ще остане.

Путин, Обама и ислямът

Откриването на новата московска джамия в присъствието на Ердоган и много други мюсюлмански лидери беше многозначително събитие. Путин трябваше да се изтънчи в ислямските въпроси заради Чечения. В речта си пред ООН той отново отдели значително внимание на исляма, докато не спомена нито една друга религия. Отправи призиви към всички мюсюлмански страни и религиозни водачи във връзка с борбата срещу ИДИЛ. И това не може да не изпълва със смътно напрежение Обама, който започна външнополитическата си дейност с планирани като „знакови“ посещения в Турция и Египет и ще остане в историята като американския президент, загубил и тези две страни, и цялостната си тежест в региона.