/Поглед.инфо/ Какъв бе този Китай, който Си Дзинпин пое от ръцете на своите предшественици? Различен ли е от днешен Китай? И ако се различава, то накъде води своята страна Си Дзинпин?

Ю.Т.: Без съмнение се отличава! В края на 2012 г. Си Дзинпин пое руля на XVIII конгрес на КПК, където го избраха за генерален секретар. След известно време той бе утвърден за председател на КНР, също така стана председател на Централния военен съвет. Тези три поста го направиха най-могъщия човек в Китай. За щастие той използва своето могъщество за благо, защото през „нулевите“ години тази възходяща траектория, по която страната се движи през 1978 г. когато започнаха дънсяопиновските „реформи и откритост“ започна да „стихва“. И темповете на ръст на БВП, които по-рано се изчисляваха в двузначни цифри, започнаха постепенно да се снижават и в момента на идването на власт на СИ бяха около 7%.

Големи сложности се появиха за китайците и на световната арена. Тогава американците разбраха, че Китай твърде добре е използвал предоставените му от Запада възможности под формата на пазари, технологии, финанси, че тази страна се откъсва напред. Западът още при Обама се опита да се договори с Пекин. През 2009 г. там пристигна президента на САЩ и предложи на тогавашния лидер на КНР Ху Дзинтао формулата Г-2 „Голямата двойка“. Но в тази формула Америка щеше да бъде „големия брат“, а Китай – „малкият“. Китайците отказаха. Скоро започна сдържането на Китай. Госпожа Клинтън, оглавила Държавният департамент, обяви „завиването на САЩ към Азия“: а това означаваше приближаването на базите, обновяването на блоковете около КНР, след това започнаха да разработват Транстихоокеанското сътрудничество – търговски блок без участие на Китай.

Така Си Дзинпин оглави страната в сравнително неблагоприятни условия. Но трябва да се вземе предвид, че той пет години преди това започна да се готви за идването си на власт. Виждайки неблагоприятното развитие на събитията, той свика около себе си интелектуален щаб в Централната партийна школа. Сред учените, преподаватели и слушатели, а това са хора на равнище примерно заместник-ръководител на провинция и т.н. , той събра екип, който започна да разработва неговите програми. Буквално няколко седмици след идването си на власт той започна да изпълнява тези програми една след друга. Това е нетипично за Китай. По-рано бе така: идва нов генерален секретар, една-две години се установява, събира си мислите, а след това излиза със съдбоносно заявление, всички започват да го изучават, прославят, въплъщават на практика. А тук-две седмици! При това Си Дзинпин направи това по нестандартен начин – заедно с шестима членове на Постоянния комитет на Политбюро той влезе в Националния музей на площад „Тиананмън“, погледна изложбата за възраждането на Китай, започвайки с периода на униженията на Китай: „Опиумните войни“ (1840-1860 г.), „Боксерското въстание (1900 г.)… На фона на тази изложба той провъзгласи „китайската мечта“. Това, което никой преди него не е правил! А и сега на света никой не би предложил дългосрочна стратегия за развитието на страната си. Предложената през 2012 г. „китайска мечта“ бе разчетена до 2049 г. – за цели 37 години. Обявената цел бе великото възраждане на китайската нация. Не социалистическото, не либералното, а именно националното възраждане на Китай! След известно време бяха предложени още няколко стратегии.

Още председателят Мао Учи, че трябва да се улови главното звено, за да се изтегли цялата верига. А кое е главното звено на доскоро бедната и изостанала Поднебесна? Икономиката. Затова и Си Дзинпин провъзгласи „новата норма“ – през 2014 г. той говори, че трябва да се престане с ориентирането на всяка цена върху външните пазари: стига, трябва да се развива и вътрешният пазар, да се облекчава животът на хората, да не се загробва околната среда. Тази стратегия подразбира големи възможности за пазарния сектор. Си Дзинпин предложи да се дават средства за частниците, да се помага на иновационните отрасли. Китай, както и преди остава едновременно и социалистически, и пазарен – тази конвергенция, за която спорят теоретиците. 60% от китайската икономика е социалистическа, в КНР продължават да действат петгодишни планове, държавни монополи, запазва се едноличната власт на Комунистическата партия.

Разбира се „новата норма“ не се хареса на всички. Особено на ръководителите на държавните монополи. Започна определено брожение в партията и в обществото. В отговор се появи нова стратегия под названието „С помощта на закона да се управлява държавата“ Започна антикорупционна борба. И преди са ловили корупционери…

С разстрели по стадионите…

Да. Това започна при Дън Сяопин, но това бяха прецизни удари. Си Дзинпин започна системна бомбардировка срещу корупцията. С особени права бе натоварена комисията по проверка на партийната дисциплина – такава партийна специална служба със свои затвори и следователи. Не те арестуват  - казват ти: „Искаме да обсъдим твоите сметки, дом и колекция от автомобили. Идвай теб, а за да не се прибираш всеки ден у дома, остани при нас, ще си поговорим“. Е след няколко месеца човек понякога излизаше на свобода с чиста съвест. Но най-често го предаваха да на държавните органи – на прокуратурата.

В Китай всичко се ръководи от партията. На завода главният човек не е директорът, а секретарят на партийната организация. В института това не е ректорът, а секретарят на партийния комитет. Дори на частните заводи, принадлежащи на западните компании, секретарите на партийния комитет се борят за изпълняване на плана и повишаването на качеството, заради което се провеждат партийни сбирки. На партията принадлежи най-важното, системообразуващото – банките, държавните монополи, медиите. За първите пет години от управлението на Си Дзинпин през държавната комисия по проверка на партийната дисциплина преминаха 1 300 000 души. Това е съществена част от целия елит. Едновременно в Китай престанаха да разстрелват за икономически престъпления, отмениха системата на трудовото превъзпитаване, съществуване от първите дни на управлението на китайските комунисти, когато човек без съд и следствие за няколко години  бе изпращан да строи пътища или да прави тухли. Още едно отслабване -  отмениха строгото правило „едно семейство-едно дете“.

Точно преди пет години, през септември 2013 г. Си Дзинпин издаде още една много сериозна инициатива под името „Един пояс – един път“. Тя предвижда икономически пояс по земите на Евразия, а също така морски път по миещите я морета. Честно казано, едва сега разбрах същността ѝ. Това не е нищо друга, а запасен вариант в случай на въвеждане на ограничения по маршрутите на китайския износ и необходимите за развитието суровини. Това, което сега се случва при Тръмп бе изчислено още тогава: няма да позволят на Китай да бъде голям и самостоятелен, както и на Русия няма да позволят да бъде голяма и самостоятелна. Те започнаха да се готвят отрано чрез развитие на вътрешния пазар, налагането на порядък в страната, подготовката на алтернативни пазари за излишъците и източниците на суровини, създаването на нови финансови системи.

Както виждате, през първите пет години Си Дзинпин внесе много ново и достигна до XIX конгрес на КПК (октомври 2017 г.) с явни успехи, които бяха толкова големи, че партията одобри неговия курс, който бе наречен така: „Социализъм с китайска специфика в нова епоха“. Тогава бе отменено правилото, ограничаващо престоя на поста генерален секретар до два петгодишни мандата. Партията каза своята дума.

КПК е най-масовата партия на света…

Да, това са 89 милиона членове!

И е разбираемо, че тя не може да бъде монолитна. Сблъсква ли се Си Дзинпин с вътрешнопартийно противодействие – явно или тайно, в своята политика?

Сблъсква се. Едновременно и от дясно, и от ляво. От самото начало той трябва да преодолява съпротивата на много влиятелни хора, които поставят препятствия, желаейки да придвижат фигурата на партийния ръководител от огромния град Чунцин Бо Силай. Както и Си Дзинпин, той е син на един от съратниците на Мао Дзедун. Ненапразно такива дейци ги наричат „принцове“. Става дума, разбира се, не за това, че таткото на Бо Силай някога е говорил лоши работи за таткото на Си Дзинпин, макар и да е ставало. Фактически става дума за борба за власт. В навечерието на XVIII конгрес около Пекин бе отбелязано придвижването на колони на въоръжената полиция – аналог на Росгвардия. Всичко завърши благополучно: Си Дзинпин бе избран за генерален секретар, а Бо Силай излежава доживотна присъда по обвинение за корупция. Но съпротивата продължи по-късно. Решенията на двата последни пленума преди конгреса, бяха посветени не на икономиката или на идеологията, на партийната дисциплина. Това говори, че има проблем. Но на шестия пленум бяха поставени акцентите: Си Дзинпин е ядро на партията, както Мао и Дън преди него, около него трябва да се разгръща партийната мобилизация в новите условия.

Да, сега налице има нови условия за цялата партия, за цялата китайска нация. Появиха се принципи на нестабилност. След въвеждането на американските санкции, които засега са неголеми – обемът им е 30 милиарда долара, но Тръмп обещава на следващия етап още 200, е ясно, че китайците ще бъдат „удряни силно“ , ще се стараят да закриват пазарите от тях, да ги лишават от достъп до технологии. Особено такава перспектива наплаши източните, най-богати и развити провинции на Китай и естествено тяхното партийно ръководство, което и обслужва пазарите на Америка и Европа. Наскоро в интернет започнаха да се появяват критични изказвания. А китайският интернет е от повече от 800 млн. потребители и макар да е известно, че там имаFirewall, седят хиляди цензори , все пак се появяват критични материали. Властовият център не само, че се опитва да ги изкорени, но и се старае да ги вземе предвид, да изгражда политика, отчитаща критиките. Какви са претенциите? Казват, че не е било нужно да се изправят срещу американците. Че Дън Сяопин, видите ли, е казвал, че трябва да се седи в сянка и да се натрупват сили, а Си Дзинпин е надценил възможностите си и е излязъл на светло. На второ място му стоварват вината, че е нарушил правилото на колективното ръководство,       в това число и отмяната на мандата на поста генерален секретар. На трето място, че твърде щедро се раздават пари на развиващите се страни, докато за дупките в самата страна не стигат.

В края на юли, началото на август китайският политически елит излиза на морския курорт Бейдейхе. Там се провеждат неформални, но съдбоносни съвещания. Ето и този път, изглежда там бяха приети много резки решения – да не се отстъпва пред американците, на търговската война да се отговаря с търговска война. И да има готовност не само за търговска – напълно са вероятни и опити за истинска война (например заради Тайван, заради островите в Южнокитайско море). Съдейки по всичко са приети решения по някакво затягане на гайките, засилване на партийната дисциплина и лично към другаря Си Дзинпин. Във връзка с това всички партийни организации провеждат събрания където се обяснява какво значи патриотизъм. Всеки участник на събранието трябва да се изкаже, а след това всички, въодушевени, да пеят революционни песни. Преди дни за първи път за многовековната история се състоя церемония по вдигане на флага в манастира Шаолин. Монасите поставиха пилон  строени смирено наблюдаваха как се издига червеният флаг с петте звезди.

Да, за Китай приключва периода на мирен възход, започнал при Дън Сяопин през 1978 г., когато Западът укрепва Китай срещу СССР. А сега на Запад разбраха, че Китай сам е станал на мястото на Съветския съюз основната заплаха за съществуващото разпределение на силите по света. Нали Китай не просто отправя икономическо предизвикателство, но и създава нов модел на обществено развитие. В някои страни се интересуват от наистина ефективния „социализъм с китайска специфика“, когато пазарната икономика действа в условията на авторитарен социалистически режим. Това е заплаха за либералната идеология, за американския начин на живот, за американската хегемония (включително и идейна). Освен това на последния партиен конгрес Китайците откровено заявиха, че искат да станат главната световна държава, провъзгласявайки концепцията за „единната съдба на човечеството“.

Китайците активно действат по целия свят. Все повече се чуват думи, че „Един пояс – един път“ не е нищо друго освен неоколониалистки проект на Пекин, който служи за това той да прибере в ръцете си най-малкото Евразия. Плюс това създават военни обекти в Джибути, Пакистан. Но в Китай казват, че нямат намерение да установяват своята хегемония, да налагат своята идеология.

И наистина, не я налагат!

Но я правят привлекателна. Такава „мека сила“…

Именно Така! Когато през 2013 г. Си Дзинпин представи идеята за „Един пояс-един път“, това изглеждаше размито, не много разбираемо. Дори и днес Пътят на коприната напомня на пъзел, в който са представени едва няколко части, някои от които пасват, но голяма част от този пъзел и досега е празна. Какво им е нужно на китайците. Миналата година бе издадена книгата „Новият Път на коприната“, която написах след пътуването си по целия китайски Път на коприната от Жълто море до границата с Казахстан. Мащабите са наистина потресаващи! Ако навсякъде по маршрутите на пътя бъде направено същото, което е направено вътре в Китай, това ще бъде наистина общност на единна съдба.

Но какви пари ще струва това?

Китайците имат пари. Много пари. Само валутните им запаси превишават три трилиона долара! 1,2 трилиона лежат в американската „спестовна каза“ – Федералния резерв. Пекин започна да влага в проекта „Един пояс, един път“. Но не така, както отделят американците по плана „Маршал“, когато на европейците просто дават пари и така вдигат на крака разрушените от войната страни, ставащи естествени съюзници на Вашингтон. И не така, както Съветският съюз раздава, когато се разбира, че отделените като кредити средства никога няма да се върнат. Наистина, китайците първоначално също започнаха да пръскат пари – в централноазиатските републики, в Пакистан, в Шри Ланка, в африканските държави… Но сега в Китай почувстваха финансовата нестабилност, започнаха да налагат дисциплина и да искат в тези страни не само да плащат лихвите, но и самия кредит. Ако няма какво да се върне, китайските другари казват: „нямат проблем“. Например взеха като погасяване на дълговете златна мина в Киргизстан. В Шри Ланка прибраха пристанището Хамбантота. Дадоха 20 милиарда долара на Малайзия за строителството на скоростна железница в посока Сингапур. Дойде новият министър-председател, 93-годишният Махатхир Мохамад и заяви, че този път не е много нужен. Той отиде в Пекин, благодари на китайците и се отказа. А виновен е, казва той, неговият предшественик , ще бъде заставен да си плати! Има проблеми и с Пакистан, от някои проекти трябваше да се откажат, в Мианмар… Но всичко това са проблеми на растежа.

Всъщност Пътят на коприната е гаранция за Китай, че ако дори и пазарите и източниците на суровини, които преминават през Тихия океан и се контролират от американските ВМС, бъдат отрязани, той няма да зависи от това благодарение на трите маршрута на Пътя на коприната, от които основният и най-сигурен преминава през територията на Русия, Казахстан, Беларус до германия и другите страни от Западна Европа. Ние за Китай сме стратегически тил, източник на суровини, транзит в една или друга страна. Дори и ако го нямаше сдържането на Китай, много скоро щяха да възникнат проблеми с доставките на суровини. В КНР много бързо расте жизненият стандарт, по 7-8% годишно. Още сега не стига собственото продоволствие, те са на лов за зърно, за минерални ресурси, за газ. За Пекин огромна роля придобива Северният морски път, който ще минава край руските брегове. Мисля, че експертите на Си Дзинпин са предвидили настоящето „сдържане“ още през 2007-2008 г. Ние ще бъдем още по-важни за китайците поради засилването на санкциите, блокадите и другите антикитайски действия.

Но ние трябва да разберем, че дори в контекста на противостоенето с Америка, Китай ще развива сътрудничеството с нас единствено доколкото му е изгодно. Не трябва да очакваме братски съюз.

Абсолютно е така. Никакви братства и дружби не са ни нужни. Единствено национални интереси. Половин век се занимавам с отношенията с Китай – за това време изминаха тежки времена, когато след милионния хор „Москва-Пекин, Москва-Пекин“, започна „Културната революция“, Даманский, идеологическата „студена война“. Съпровождах Горбачов в Пекин, когато възстановявахме междупартийните и междудържавни отношения, а сега с удоволствие посещавам Поднебесната и просто се къпя в новите ни отношения наричани „стратегическо партньорство“. Опитът ме убеди, че не ни е нужна дружба. Дружбата е чувство. А чувствата са преходни. Трябва именно съчетание на националните интереси. И формулировката „стратегическо партньорство“ е много добра. Някои казват, че ни е нужен военен съюз с Китай, такъв, какъвто през 1950 г. е установен от Сталин и Мао. Засега не е нужен. Стратегическото партньорство ни позволява да провеждаме съвместни учения за ПРО. А това е разкриване на много важни данни един на друг. Много интимна работа е това: все едно мъж и жена да си показват какво имат, дори без да са влезли във връзка. Текат прехвърляне на технологии, съвместни учения, китайците ни подкрепят по сирийския въпрос, изпращат бойни кораби в Средиземно море, ние ги подкрепяме, изпращайки кораби от Тихоокеанския флот в Южнокитайско море.

На книга няма военен съюз, но има много висока степен на взаимодействие. А от икономическа гледна точка взаимодействието ни е лошо. Равнището на търговията от 100 милиарда долара, което може да се постигне тази година, е много малко! Ние не използваме всички възможности. Но в руско-китайските отношения има аритметика, където може да се преброят тези сто милиарда долара, да си спомним, че някъде са изсекли гората, замърсили почвата, а и ние не сме направили нещо както не трябва. И има и висша математика – и нас, и китайците Америка се опитва, меко казано, да сдържа.

Или отхвърли.

Или изобщо да унищожи, раздели на нула. Именно американците ни тласнаха към това да застанем гръб до гръб с китайците и да се браним от тях като от вълци. Сега ние сме нужни едни на други, националните интереси на Русия и Китай ни тласкат един друг в обятията ни. При това ние трябва много трезво да гледаме на нещата. Мнозина китайци, особено младежите, започнаха да се сдържат високомерно по целия свят, да не изпълняват обещанията си, да преразглеждат условията на вече сключени договори. Това са реални проблеми. Но има и висша математика и именно според нейните правила Путин се среща със Си Дзинпин във Владивосток. Не знам доколко са във възторг един от други като личности. Но държат стандарт. И мисля, че резултатът от срещата във Владивосток ще бъдат много важни договорености. Може би за първи път срещата се провежда в такива условия, когато Китай е толкова отслабен, когато започва търговска война със САЩ. Ние сме свикнали, че ни бият, ние имаме боен дух. Китайците ни наричат „борбена нация“, която преминава през препятствия, покрива се със синини, но продължава делото си. А китайците се оказаха в ролята на глезеното дете, на което са му ударили един. Всичко започна при Обама, но именно Доналд Тръмп видя екзистенциалната заплаха на китайския модел за американския модел: или-или. Ние вече ставаме вторична заплаха. Всъщност от гледна точка на националните интереси на САЩ истинската заплаха не е Русия, а Китай.

Ето защо това е моят съвет: в променящата се пред очите ни световна обстановка затегнете колани. Ще има голямо тресене.

Превод: Поглед.инфо