/Поглед.инфо/ Русия е извела в космоса лазерно оръжие, заявяват в медиите, позовавайки се на официалния представител на Държавния департамент. Нима САЩ наистина смятат, че съвременна Русия е успяла да осъществи това, за което някога мечтае администрацията на Рейгън? Изглежда реалният смисъл на подобно заявление изобщо е другаде, макар и също да е свързан с изстрелването на оръжие в космоса.

Британското издание Daily Mail (Известен таблоид) с позоваване на свои източници от ООН, разпространи наистина сензационна новина. Според данните на изданието, помощник държавният секретар на САЩ по контрола над въоръженията, контрола и съблюдаването на правата на човека Илем Поблът заяви, че Русия уж осъществява разполагане на бойни лазери в космоса.

Такива изводи Поблът направи, изхождайки от някакво „странно поведение” на руските военни спътници, обявени като спътници-инспектори, способни да осъществяват орбитален контрол над други апарати, в това число принадлежащи на САЩ. Въпреки, че няма никакви доказателства за наличието на лазерно оръжие на борда на тези руски спътници от страна на Поблът, помощникът на държавния секретар побърза да заяви, че такава активност на космическите апарати се намира „в пълно противоречие на руската дипломатическа риторика”

Какво може всъщност да се намира на борда на новите руски спътници като оръжие и в какво състояние се намира програмата за милитаризация на околоземното космическо пространство от страна на САЩ?

Проблемът с космическия лазер

Основният проблем на „класическото” лазерно оръжие е голямото количество енергия, която трябва да се изразходва за поразяването на спътника-мишена.

При това основният проблем носи двоен характер: от една страна достатъчното количество енергия на бойния спътник трябва да се получи много бързо. Обичайните слънчеви батерии са непригодни: тяхната мощност се измерва с едва десетки киловати. Например панелите на МКС дават едва 93,9 киловата мощност – и това са най-мощните слънчеви батерии, които някога са били извеждани от човек в космоса. Мощността на бойния лазер в орбитата трябва да бъде минимум около няколко мегавата. А мощността на единичния импулс е от няколко стотин хиляди до милион джаула.

Второто неудобство е топлопроводността на самия лазер. Практически всички съвременни лазерни системи имат коефициент на полезно действие, което е значително по-ниско от желаните 100%, което значи, че често превежданата към лазера енергия неизбежно ще отива за нагряване на самия боен спътник. Вакуумът в космическото пространство за спътника става надежден „термос”, през който трудно може да се отведе излишната топлина. В резултат натрупването на тази излишна поплина води до бързо нагряване на стрелящия спътник, с което трябва да се борят маса сложни и скъпи системи.

Пределен проект за такъв орбитален лазер става рентгеновия лазер, разработващ се в САЩ. В него американските конструктори решиха едновременно две задачи по елегантен начин – като източник на енергия трябва да се използва малка ядрена бомба, която да осигури нужния енергиен масив от 50 тънки лъча, който генерира рентгеново лазерно излъчване. Всеки лъч се насочва към отделна ядрена вражеска ракета на разстояние стотици или хиляди километри, тоест една-единствена детонация на ядрена бомба на боен спътник би извела от строя стотици бойни глави. Спътник с бомба и рентгенови лазери при това би се самоунищожил, което елиминира проблема с извеждането на топлината. Взривил се е и това е то.

Тръбата по-долу, лъчът по-жежък

Впрочем, проектът за такъв рентгенов лазер така и не излиза отвъд изпитанията. Оказва се, че инженерните проблеми на рентгеновия лазер са практически нерешили. Около десетина изпитания са проведени между 1983 и 1992 г. в ядрения полигон в Невада, завършили на практика с нищо: ядрените заряди се взривяват, енергия се натрупва, само че фокусирането на лъча е неефективно – получава се по-скоро неярък сноп рентгеново излъчване, а не режещ всичко лъч рентгенов лазер. Реално създаването проектите имат нелоша мощност, но са краткоимпулсни и пораждат лазерен лъч с дължина от едва пикосекунди. За това време лъчът успява да пренесе смешна енергия – около пет джаула, което явно не стига за сериозно повреждане на спътник. В резултата на това амбициозната американска програма за рентгенов разер е закрита, а САЩ и СССР се съсредоточават на лазерни установки с дълга вълна.

Спадането на честотата е принуден компромис. Работата е там, че колкото по-кратка вълна зарежда лазерната установка, толкова по-добри параметри може да се получат на територия на лазерното оръжие и толкова по-компактна ще бъде лазерната установка, което е много важно за космоса.

От тук произлиза и интереса за ултравиолетовите лазери и лазерите от видимия диапазон: след неуспеха с рентгеновите те започват по-късовълнови лазери, на които се съсредоточават основните усилия на конструкторите и инженерите. Въпреки това и техните „космически” опити не са успешни. 20-лъченият лазер „Нова” от оптичен диапазон заема цяла сграда и може да прави едва няколко пуска на ден, всеки от който струва астрономическите 30 хил. долара.

В резултата на това в космоса може да има единствено инфрачервени лазери, които макар и теоретично да поразяват балистични ракети и спътници, ще го направят значително по-неефективно от лазерите в рентгеновия или ултравиолетовия диапазон. В частност, при пуска на експерименталната лазерна платформа „Скит-ДМ”, която става първия полезен товар на ракетата „Енергия” през 1987 г., на нея бе поставен газово-динамичен СО2 лазер, работещ в инфрачервения диапазон с дължина на вълните от 10 микрометра. Представата за тегло и габаритите на този лазер ни дават известната тежест на апарата „Скит-ДМ”, който е 77 тона. Ало СССР в края на съществуването си нямаше свръхмощната ракета „Енергия”, то лазерната платформа нямаше с какво просто да се изстрелва в космоса.

В последствие концепцията за този мощен, макар и не толкова ефективен лазер получи развитие в „Конструкторско бюро за химическа автоматика”, където към 2011 г. бе разработен по-малкият газово-динамичен СО2 лазер РД0600 с мощност около 100 кВт, който може в бъдеще да се използва като въоръжение на перспективна лазерна орбитална платформа.

По-късовълнов и мощен лазер е създаден през 2012 г. и в РФЯЦ-ВНИИТФ (в град Снежинск). Като източник на енергия е използват ядрен реактор, а самият лазер работи на атомарен преход на ксенона с дължина на вълната от 2,03 микрометра. Но неговата изходна енергия за сметката на краткия импулс на лазерното излъчване е едва 500 джаула при пикова мощност от 1,3 мегавата.

Подобни лазерни установки са създадени и в САЩ. В частност на сега вече закрития проект за „въздушно-лазерен изтребител на ракети” Boeing YAL-1 се установява кислородно-йонен инфрачервен лазер с дължина на вълната от 1,315 мкм. Към момента на закриване на програмата Boeing YAL-1 през 2011 г., мощността на този лазер достига до 1 мегават, а енергията на един изстрел достига до един мегаджаул. Но проектът е погубен от съкращаването на военния бюджет и високата цена на лазера и на носителя – през септември 2014 г. самолетът е утилизиран.

Впрочем, формалният успех на Boeing YAL-1 по поразяването на ракетите-мишени в атмосферата на земята на практика се нулира от това, че не може да се говори за поразяване на десетки идеи= теглото на кислородно-йодния инфрачервен лазер е около 18 тона, а на всеки изстрел му се налага да изразходва по няколко десетки килограми работна смес. Такова тегло на установката и параметри на разход на газообразен хлор, молекулярен йод, разтвор от водороден прекис и калиев хидроксид са все още допустими за прехващач с авиационно базиране, но е много трудно да се организира за орбитален лазер. Във втория случай целия запас за работното тяло (при това с нужната химическа честота предвид, че част от сместа има желание да се разпадне на други компоненти) за работата на химическия лазер трябва да се изведе с него в орбитата.

По този начин може да се каже, че идеята за „звездните войни” с помощта на лазерно оръжие, която толкова се обсъжда в САЩ по времето на Роналд Рейгън и с която експериментират в СССР и в Русия, засега не води до създаването на реални лазерни установки.В крайна сметка поне не такива за извеждане в орбита, продължително дежурство и поразяване на спътниците и ракетите на вероятния противник.

Какво тогава е искала да каже госпожа Поблът?

Въпреки това смисъл в заявленията на Илем Поблът има. В САЩ постоянно се води разработка на собствени орбитални прехващачи. Така в частност един от най-известните (но не единствен) проекта е Boeing X-36 (също известен като X-37B Orbital Test Vehicle – OTV), който официално се приема като „орбитална летяща лаборатория”.

Подробните цели и задачи, за които ВВС на САЩ използват този безпилотен орбитален самолет, приличащ на умалена совалка, не се разгласят. Фактически наборът на неговите функции като възможността да се маневрира в орбита, товарен отсек за завръщане на товари, вероятно наличие на вграден манипулатор, многократна употреба, издават у Boeing Х-37 космически прехващач, позволяващ да се инспектират чужди космически обекти, завръщането им на земята за изучаване и при нужда изваждането им от строй чрез обичайно кинетично въздействие, по-скоро без всякакви лазери. Освен това „Националната космическа политика на САЩ”, в редакцията ѝ от 2006 г. напълно говори именно за такъв вариант – в нея се обявява правото на САЩ частично да разпространява националния суверенитет в космическото пространство при „заплаха за националните интереси”.

Така че „ако лазерите се разпалват, значи това е нужно на някой”. В случая на САЩ. Например, за да оправдаят своите опити да свалят от орбитата или да унищожават в нея всеки произволно обявен за „опасен” космически апарат.

Превод: В.Сергеев