/Поглед.инфо/ Защото казва истината. А отвъд Океана тя е рядкост.
/Поглед.инфо/ Защото казва истината. А отвъд Океана тя е рядкост.
В една скорошна статия за списание The National Interest, авторът Греъм Алисън разглежда отношението на Кисинджър към Руската федерация и руско-американските отношения. В нея той ясно описва подхода на Кисинджър спрямо сегашните глобални проблеми и липсата на адекватна реакция от страна и на републиканци, и на демократи. Елитът на Вашингтон се е самозабравил, а безкрайните тиради за „руската агресия“ замъгляват съзнанието на мнозинството. Забелязва се липсата на каквато и да била стратегическа мисъл, не се оценяват правилно руските интереси и представи за света.
Ето какво пише Алисън:
„Първо, Кисинджър се противи на преобладаващата реч за безизходицата в Украйна. Във Вашингтон, за демократи и републиканци, Путин е главният виновник за драмата, а неговите действия са част от голямата геополитическа стратегия за връщането на Съветския съюз. За разлика от тях, Кисинджър настоява, че ние трябва да прегледаме историческата справка: поредицата от събития, довела до отстраняването на украинския президент Виктор Янукович, в отговор на което Путин изпрати „малките зелени човечета“ в Крим..... Преглеждайки историята, Кисинджър заключава, че Путин е бил по-същество реакционно действащ, изпращайки отговор на това, което вижда като поредица от събития, целящи да вкарат Украйна в ЕС, а не след дълго и в НАТО.“
Във външнополитическата мисъл на двете партии, Путин е демонизиран обект, целящ само и единствено да възвърне имперското минало на Русия.
За съжаление, мнозина конгресмени и сенатори живеят в миналото. Те се водят от битката на „доброто“ и „злото“, или както Рейгън определя СССР - „империя на злото“.
Зад руската „експанзия“ не стои идеология, там стоят интереси. Отговорът на Путин, чрез анексирането на Крим, бе от гледна точка на националния интерес на Русия. Този национален интерес не се оценява в САЩ, не се разглеждат исканията на руснаците, приема се като плод на агресия и желание за господство.
За елита геополитиката се ограничава до желанието на Русия, а и на Китай, да свалят Щатите от мястото на хегемон.
Именно против този начин на мислене застава бившият държавен секретар. Създателят на т.нар. „триъгълна дипломация“ познава тънкостите на геополитиката и националния интерес, което му позволява да мисли стратегически. Той си дава ясна сметка за антагонизма на противостоящите страни, но пред него стоят други идеи, други възможности. В книгата си „Световен ред“, Кисинджър търси начин да приобщи руските национални интереси към международното общество, в съответствие с международното право. За западните мислители и политици обаче, Русия си остава необуздана и непозната сила, дива и помитаща, авторитарна и сурова.
Отново Алисън:
„Вместо да се опитва да пречупи Русия, Кисинджър вярва, че целта на Америка е да „интегрира“ Русия в международния ред по начин, който взема предвид интересите на Москва. Това би започнало с осъзнаването на реалността за руските интереси и сила, третирането на Русия като велика сила, и на тази основа да се проучи възможността „дали техните притеснения могат да се помирят с нашите нужди.“
Един от тези интереси е запазването на военноморската база в Севастопол, която от дълги години е част от руския флот, да не попадне в ръцете на съюз, който Руската федерация счита за враждебно настроен към нея.
Неотдавна Обама нарече Русия „регионална“ сила. Вероятно вече не мисли така. Ако тя спадаше към тази категория, надали щеше да е централна тема в американската външна политика. За самата Русия е важно да бъде считана за „велика сила“, макар и в някои отношения, например финансовата мощ, тя значително да отстъпва на други държави.
За Кисинджър Украйна трябва да се превърне в мост между Запада и Русия. Връзката „руски притеснения-американски нужди“ трябва да се разгледа.
Каква нужда имат американците да присъединяват Украйна в НАТО? Каква ще бъде ползата? Струва ли си, с риск да провокират руснаците и да предизвикат нахлуване на руската армия на украинска територия?
Защото това ще бъде отговорът. Руският интерес изисква Украйна да бъде под руско влияние. Да, за съжаление призивите и желанията на хората може да не са такива, но понякога реализмът и трезвият ум предотвратяват сериозни катастрофи.
А какви са руските притеснения?
„Дори две десетилетия след края на Студената война, руският сектор за сигурност вижда НАТО като голяма заплаха, която винаги търси възможности да се приближи до руските граници. Срещу тази заплаха, Украйна е разглеждана като ключов буфер.“
Тоест, Украйна се превръща в последна преграда пред врага. Едно нещо трябва да бъде ясно: дори след края на Студената война, борбата между силите продължава. Комунизмът не е сложил край на битката между „доброто“ и „злото“, той е бил част от непрестанното силово враждуване.
Както американският геополитик Никлъс Спайкмън отбелязва:
„Краят на една война не е край на битката за сила и надмощие. Сегашните усилия са насочени срещу унищожаването на Хитлер и НСДАП, но не и на Германия като сила. Светът след войната няма да се е променил. Това ще бъде свят на силова политика, където САЩ ще се старае да запази баланса между Европа и Азия.“
Непонятна е и агресията на републиканците спрямо руските действия в Сирия. Ето какво смята кандидатът за президент Карли Флорина по този повод:
„Вярвам, че трябва да кажем на руснаците, че ще осигурим нелетателна зона около сирийските бунтовнически части, които подкрепяме“, заяви тя пред Шон Ханити. Запитана дали това значи, че САЩ ще удари руски самолети, тя отвърна: „Надявам се, че не“, но „трябва да сме подготвени.“
Нека не забравяме и налудничавите идеи на Джон Маккейн:
„Бих направил онова, което направихме с Афганистан преди много години - дадохме на тези момчета способността да свалят онези самолети.“ Водещият на предаването Нийл Кавуто попита, кои са „тези момчета“. Маккейн отговори, че „Свободната сирийска армия, както афганистанците, които сваляха руски самолети.
Кавуто посочи, че това може да доведе до ескалация на конфликта и нещо още по-страшно. Маккейн отвърна, че тази администрация няма да направи нищо, което да доведе до ескалация, защото „ще се дадат на тях (руснаците).“
Провокациите на неоконсерваторите и желанието им да доминират са известни. Но любовта и стремежът им към войната са нездравословни, не само за Сирия и Русия, но и за самите САЩ. Готови ли са да изнесат трета инвазия в рамките на петнадесет години? Ще срине ли това допълнително авторитетът им пред чуждите страни. А и с каква цел ще бъде: оказва ли се успешен „износът“ на демокрация?
Подкрепата за бунтовниците и създаването на отделна зона, в която силите на Асад да нямат достъп, не прилича ли на онова нещо, против което се противят американци и европейци в Украйна. Защо западните сили имат право да финансират бунтовници, които да свалят вражески самолети, а руснаците нямат право да екипират бунтовниците в Източна Украйна? За чий интерес работят руснаци и американци? Отговорът е прост - за собствен, но представите за национален интерес на велика сила се възприемат по различен начин в чуждите държави.
Какво предлага самият Кисинджър за решаването на сирийската криза?
„Тероризмът е друг проблем, където Обама и Путин биха могли да намерят общ език, тъй като двете държави имат съгласие относно заплахата, наречена Ислямска държава, както и други ислямски терористични групи, действащи в Сирия, Ирак и Близкия Изток. Неотдавнашните руски действия в Сирия, както и новообявената четиристранна разузнавателна програма с Ирак, Иран и Сирия служат като напомняне за двете партии във Вашингтон, че Русия е играч, който не се нуждае от разрешение, за да действа. В този момент администрацията на Обама няма друга алтернатива, но да се въвлече в разговори с Путин за нанасяне на въздушни удари и военни операции в Сирия. По-добре би било да се обмислят възможностите за координиране, а още по-добре, коопериране в кампанията срещу ИД, като част от усилията за договаряне на политическо решение за времето след президента Асад.“
Сътрудничество, а не противоборство е решението. Колкото и да влизат в противоречия и несъгласия, общите интереси в някои сфери са видими. Именно към тях трябва да се стремят двамата президенти.
Бъдещето на Асад е неясно, но той не трябва да се изключва моментално, защото това би довело до удължаване на войната и би превърнало Сирия в раздирана от конфликти „провалена държава.“ От гледна точка на международното право, то е недопустимо и абсолютно задължително трябва да се предотврати.
Защо в САЩ не слушат Кисинджър?
Нужен е здравомислещ елит, който, макар и да се стреми към хегемония, да осъзнава реалностите и да действа според тях. Главозамайващите обвинения срещу Русия и Китай, като, например, руското „желание“ да възстанови империята, са вредни, защото създават една едностранчива представа за функционирането на дадения субект в полето на международните отношения. Тази грешна преценка може да доведе до решения, чиито последствия да са отвъд преценките на Запада и Изтока. Не можем да наречем ситуацията в Сирия „ясна“. Категорично, тя не е нито „черна, нито „бяла“, а нюансите са безброй. 16 милиона души, най-малко пет въоръжени сили и полето на сблъсъка между две велики сили превръща Сирия в „най-горещата точка“ на съвременната геополитика. В такива моменти опитът на стратези е безценен, особено за водещата сила в конфликта - САЩ. Кисинджър предлага най-безболезненото решение и за двата лагера: за американските стремежи и желание за падането на Асад, както и за руската защита на национални интереси отвъд собствените ѝ граници. Мерките на бившия съветник по националната сигурност на САЩ са трезви и рационални, стремящи се доколкото е възможно към неутралитет.
Кисинджър винаги е бил радетел за баланса на силите. Вероятно разбира, че днешният елит във Вашингтон е забравил принципите му, като се е впуснал в безброй „начинания“ и е заключил себе си за съвети. Нужен е конструктивен диалог, противно на случващото се в двете водещи партии отвъд Океана. Този, който го предлага, има авторитета, опита и стратегията.
Но явно вече няма кой да слуша Хенри Кисинджър.