/Поглед.инфо/ Днес публикуваме подробности за убийството на министър-председателя Александър Стамболийски и за неговия убиец Иван Харлаков - едно престъпление, наказано от Народния съд през 1945 г. Когато днешните "демократи" извращават историята и клеймят Народния съд като "престъпление на комунизма", нека помислят кого оправдават...

Капитан Иван Харлаков е роден през 1888 г. в Габрово. Участва във войните за обединение като подпоручик. Изпълнява отговорни задачи, поставени му от висшите началства, по време на Деветоюнския преврат 1923 г. военното му подразделение залавя Александър Стамболийски и го предава на македонските четници, които го убиват зверски. Той е сред най-окървавените главорези на деветоюнските превратаджии. Дълги години се крие от хорските очи в чужбина. Заловен е, осъден на смърт от Народния съд през 1945 г. и разстрелян.

Из показанията на кап. Харлаков пред Народния съд

Превратът стана на 9 юни 1923 година. На другия ден Славейко Василев донася от Пазарджик, че Стамболийски се е вдигнал с населението и застрашава да превземе Пазарджик, като моли да му се изпрати от София помощ. Действително там положението не беше добре и затова от столицата се реши да се изпрати 6-та дружина с една батарея и един взвод кавалерия от гвардията. Решили да изпратят мен. Извикват ме на 10 юни в Министерството на войната, там бяха: Цанков, Калфов и Вълков. Вълков ми казва, че понеже положението в Пазарджик е застрашено, да взема 6-та дружина и даде нареждане на гара Подуяне да се приготви един влак за заминаване за Саранбей и оттам за Славовица, като с войсковата част влезна в подчинение на Славейко Василев. Казах, че не мога да замина веднага, понеже войниците не са спали две вечери, обаче той настояваше. След препирня се съгласих да замина на 11 с.м. Целият този разговор стана в чакалнята, а не в кабинета на Вълков, където бяха Цанков и Калфов. Вълков ми предаде заповедта да ликвидирам със Стамболийски и да не го докарвам в София жив, тъй както се залови, да се екзекутира веднага. Тогава аз му поисках писмена заповед, на което Вълков ми отговори: "Никаква писмена заповед, а ще отидеш веднага и ще изпълниш заповяданото, като в противен случай ще отговориш с главата си". Ударих токовете и заминах. Останалите двама не чуха разговора, обаче когато си отивах, по сърдечното ръкостискане разбрах, че са известени каква е заповедта - както те, така и всички останали министри.

Тръгнахме на 11 и пристигнахме на Саранбей. Там се яви Славейко Василев, командвах му мирно и влязох в подчинение, съгласно заповедта. От своя страна той раздели отряда на три части и потеглихме към обекта, като вечерта спахме по квартири около обекта. На другия ден Славейко ме повика по телефона от Пазарджик и ми каза, че по сведения Стамболийски се е движил в тази или онази посока; аз се заех да го търся в тази част, като от местното население вземах хора и на всеки 10 души поставих по един войник. Търсихме около Славовица и Годеч и вдясно имаше едно село; дирихме един-два дни. Забравих да добавя, че при тръгването на отряда от София имаше една команда от цивилни: запасни офицери, подофицери, широки социалисти и те бяха деветоюнци и други доброволци. За ротен командир назначихме един действащ офицер поручик Стамболджиев, сега трябва да е майор или подполковник.

На 3 или 4 ден от търсенето Стамболийски се предаде сам на войниците ми, там е бил адютантът на дружината, братът на генерал Дипчев, поручик. След залавянето лично Славейко Василев дойде да го вземе, като за целта му поисках разписка, че го е получил. Такава ми написа на един обикновен лист хартия. Закарва го в Пазарджик и оттам се обажда в София. Обаче оттам го наругали, защо се бърка в работи, които не са негови, като му предали да се изпълни заповедта, предадена на капитан Харлаков. Извика ме наново от Славовица, гдето бях, и Славейко ми предаде Стамболийски и да изпълня заповедта, каквато съм получил от София. На този разговор бяхме само двамата. Разписката обаче остана в мен.

Стигнахме във вилата на Стамболийски в Славовица и се чудя какво да правя. В това време идва една команда от 30 македонци, начело с Великоскопски воевода, на когото правиха миналата година тържества в Скопие. Въобще македонците бяха пуснати по мене да следят действията ми. Тази група беше от хора на Тодор Александров и Ванчо Михайлов и подп. Георги Атанасов. Викам поручик Кръстев, той е македонец и беше ротен командир, той е жив още, и поручик Савов и им казвам заповедта е такава, обаче никой от нас не трябва да си опръсква ръцете с кръвта на Стамболийски, затова ние двамата ще присъстваме само, а македонците ще свършат работата. Двамата, особено Кръстев Антон е жив и е генерал-майор, човек на Дамян Велчев. Що се отнася дали Савов или Димчев бяха, може да греша: един от двамата. Върнах се във вилата и ми доложиха, че е погребан.

Къде е извършено убийството не знам, понеже излизах, пък и не съм чул гърмежи, дали близо или далече, не зная, на гроба му не съм ходил. По-късно научих, че не е бил застрелян, а убит с нож, обаче не мъченически, а изведнъж. Казаха ми, че бил погребан под вилата, обаче след няколко дни идва Славейко Василев, минава покрай вилата и прави оглед, там бяха още македонците и са му показали гроба. Понеже разправяха, че ще идват чуждестранни журналисти, Славейко ме извика и ми заповяда да го заровя на друго място, да не е около вилата. Извиках поручик Кръстев и поручик Савов и им казах да го заровят по посока на Марица на някое място, където малко се минава. След това се прибрах в София и отидох при Вълков на доклад, като му казах, че заповедта е изпълнена, на което ми отговори отлично.
След това обаче почнаха да ме гонят. По едно време Славейко излезе с една брошура и твърдеше, че е невинен... По едно време Вълков поиска да се отърве от мене и ме изпраща заедно с жена си и дъщеря си на Ломското пристанище. Беше ми дадена командировка в странство, да уча език в Бордо. По едно време на пристанището жената на Вълков, която щеше да пътува с мене, получи нервни припадъци. Вълков през всичкото време се разхождаше нервно нагоре надолу. От всичко се досетих, че се крои нещо за мене.

В 1927 година баща ми се разболя тежко и реших да се върна в България. По това време в Париж беше Дамян Велчев и току-що си беше отишъл, а Пенчо Златев беше там, с когото се срещахме често. Пред него съм критикувал Вълкова и съм го псувал, с моите разсъждения беше и Златев, но после донасял на Вълкова за разговорите ни. На тръгване се обадих на Пенчо Златев и той ме изпрати на гарата. В България баща ми се помина и по едно време получих писмо от Пенчо, да го почакам да се върне от Париж и после двамата да заминем за Франция. Не го дочаках, понеже наближаваше времето да се върна. Съгласно правилото трябваше да си взема сбогом, т.е. да се явя на началството си и отидох в кабинета на Вълкова, взехме си сбогом и се разцелувахме. Преди да замина, вземах охраната от 6 дружина и заминах за Русе. Отидох в полицията да ми заверят паспорта, обаче там почнаха да се бавят. Корабчето замина за Румъния, донесоха ми кафе обаче аз не вземах моето, а на директора, а той не посмя да изпие моето. Попитах го дали няма да ми заверят паспорта, а те ми отговориха, че имали заповед да не заминавам.

След това извиках един войник и му поръчах да ми купи билет за Габрово, та да мога да се прехвърля на Г. Оряховица на влака. На гарата дойде началникът Митев и каза, че да ида да дам някои обяснения в полицията. Аз му отговорих, че в полицията няма да ида. Поискаха да ме насилят, обаче понеже аз носех в себе си винаги два пистолета, поисках да извадя единия, но той изгърмя и да не става повече шум, ме оставиха да се кача на влака. Във влака превързах раната си, но беше пълен с агенти да ме следят. На гара Горна Оряховица видях поручик Бакърджиев, който беше в Гражданската мобилизация напоследък. Като ме видя и се скри. Това беше през 1927 година. При тръгване на влака за Габрово се прехвърлих и заминах благополучно. С пристигането си викам мои... и им разправям всичко и през всичкото това време съм се движил с тях. Три дни след тази случка идват двама офицери, изпратени от Бакърджиев, единият се казва Велизаров, сега командир на 18 пехотен полк, и поручик Гинчев, с цел да ме убият. Дойдоха вкъщи и излязохме да се почерпим. Като поръчахме по една бира, попитах ги защо са дошли, а те отговориха да се видим. Казах им да се махат оттук, защото: мама им ще разплача. Те си заминаха. Имали заповед от Вълкова, чрез Бакърджиева да ме очистят. След тази случка ми дадоха паспорта да замина. За странство заминах през Свищов. Преди да замина, драснах на Вълкова писмо и му описах всичко, което става с мен. Той ми отговори, че това е работа на вътрешното министерство и ако искам, да ми даде доверени лица.

В България се върнах след преврата 19 май [1934 г.], след като Д. Велчев беше арестуван. От 1929 г. съм пенсиониран, но получавам и наем от дюкяна ми в Габрово.

Във вилата на Стамболийски намерихме чужда валута: френски франкове и швейцарски и когато пътувахме с него в автомобила за Славовица, ми каза за парите, че са му били дадени във връзка в странство с някои лица, за облекчаване на българското положение. Каза ми, че преврата сме го направили много майсторски.

От всичкото, извършено на 9 юни, моето дълбоко убеждение е, че убийството е било по знание и съгласие на царя.

Връзки с генерал Русев не съм имал никога. Парите бяха около 18 милиона. Приехме ги с комисия и ги описахме; като се върнахме в София, ги предадох на генерал Лазаров, полковник Здравко Георгиев и др., обаче научих, че в банката били внесени само 4 милиона.

Публикация на доц. Александър Гребенаров в кн. 2, "Македонски преглед", 2003 год.

Дума


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели