/Поглед.инфо/ Като гледаме началото на предизборната кампания, трудно бихме разбрали, че става дума за евроизбори. Две трети от говоренето създава представа за битка за властта в София, а не в Брюксел. Шест са основните причини за това?.

Първо. Евроизборите навсякъде в Европа досега са предизвиквали по-малко интерес отколкото националните и на тях участието е по-ниско. За предишния европарламент през 2009 г. са гласували 43 % от имащите право европейски граждани, докато на проведените национални избори в различни страни на ЕС през същата година са участвали средно 69.5 % от всички граждани. Ние не правим изключение. Вероятно и на сегашните избори активността ще бъде доста по-ниска от тези на националните през 2013 г., когато гласуваха 51.33 % от българите. Акцентът върху националните проблеми така се превръща в инструмент за увеличаване на участието в евроизборите.

Второ. Българите винаги са били обект, а не субект на ставащото в Европа. Нали бяха вкарани в Евросъюза без да ги питат? Нали разни европреговарящи от наша страна закриха ядрените електростанции, съгласиха се на по-ниски субсидии за селското стопанство без да се интересуват от това какво мислят гражданите? А и гражданите нямат всъщност никакви механизми за контрол върху евродепутатите, освен чрез изборите през пет години. Затова и живеят за нагласата, че от тях нищо не зависи. Няма смисъл да ходят до урните да дават глас за поредните храненици. Европа се възприема патерналистки като добрата майка, която дава на едни и мащехата, която недолюбва други. Но нали никой не избира майка си?

Трето. Нито една от партиите, които имаха представители в Европарламента, не представи отчет пред обществото какво са направили те през изминалия мандат. Само някои евродепутати като отделни личности сториха това. Затова и масовата представа за досегашната им дейност е, че не правят нищо такова, от което да има някаква полза за отделния човек. Този човек трудно може да бъде закаран до урните заради евродепутатите, по-лесно е да бъде захранен с някаква нашенска политическа манджа.

Четвърто. През 1989 г. българите се отказаха от „светлото бъдеще” във вид на комунизъм и тръгнаха към „светло бъдеще” във вид на „демокрация”. След като и то започна да се възприема като идеологическа измама, прегърнаха „светлото бъдеще”, наречено ЕС. Борисов се възползва от това и обяви, че прави партия „Граждани за европейско развитие на България”. Само защото беше свързвана с Евросъюза Кунева вдигна рейтинг, създал й очакванията за бъдещ голям успех в политиката.

„Европейското” изглежда обаче днес за все повече за нарастващо число избиратели като поредната идеологическа измама. Вярата, че Европа ще им донесе нещо хубаво е по-ниска от всякога преди през последните 24 години. Едва 15 % от българите вярват, че България е спечелила от Евросъюза. Говори се за хиляди нашенци, които живеят и работят като емигранти в ЕС като „съвременни роби”. Четат за българи, които като първобитни хора са принудени да „живеят в пещера в Кипър”. Голяма част от нашите имигранти са на социалното дъното в ЕС в позицията на това, което днес наричат „прекариат”. По социалните мрежи се въртят статии за това какво е станало с България след влизането й в ЕС, използвани като плашило за украинците и други кандидати за Евросъюза. Евросъюзът вече не изглежда за огромната част от бедните, гладните, окаяните като спасителен Ханаан. Затова и за да се вдигне избирателната им активност избирателите са нахъсвани чрез нашите национални проблеми.

Пето. Това, което характеризира партиите в условията на криза на либералната демокрация и нарастващо недоверие към всеки и всичко е клиенталисткият характер на повечето от тях или на значими части от техния актив. Пращането на един, двама, трима, дори пет депутати в Брюксел, които като отидат там по правилата на свободния мандат не могат да бъдат контролирани, не носи кой знае какви дивиденти за клиенталисткият актив на партиите. Много по-важно е партията им да е във властта чрез националните и местни избори, защото това е път за уреждането на хиляди партийни активисти и техните роднини, за създаване на големи мрежи от зависимости, които им носят дългосрочен успех. При това клиентализмът е толкова силен, че четири години извън властта на национално равнище може да се окажат фатални за една партия. Неслучайно Бойко Борисов така неистово я иска отново и отново. Без хранилката на властта ще губи ускорено избиратели. Затова и за основната част от партиите и въвлечените в клиенталистките мрежи активни ядра евроизборите не са нищо друго освен инструмент за връщане или запазване на властта на национално равнище.

Шесто. Евроизборите могат да катурнат, но могат и да закрепят изключително неустойчивите вътрешнополитически баланси в българския парламент. Изследванията показват невиждано ниски нива на доверие в президента, спадащи равнища на доверие в основните държавни институции, огромен песимизъм. За всички партии, които не са във властта тези избори са инструмент по-бързо да стигнат до тази власт в национален мащаб. За управляващите или стоящите зад сегашното управление те са инструмент да засилят своите позиции и да запазят властта. В крайна сметка, и за едните и другите крайната цел се оказват не евроизборите, а промяната или съхранението на вътрешнополитическото статукво. Евроизборите, както и евроинституциите са средство да вземеш, задържиш или загубиш властта у нас. Затова и основни партии – БСП, Атака, Реформаторския блок, - усещайки, че битката е на живот и смърт, поставиха начело на листите си своите лидери. Сред водещите кандидати на няколко партии доминират журналистите – Реформаторския блок, Атака, БСП - като надеждата е, че пиар подготовката и умението да боравят с медиите ще даде предимство именно на тях. Всъщност по-голямата част от кандидатите за евродепутати показват въпиюща неграмотност за сложността на проблемите на общоевропейско равнище. Така обаче на преден план излизат не експертното говорене, а журналистическите пиар кьорфишеци в стилистиката „вие изберете наште хора и те ще оправят нещата в Брюксел”. Крайната версия на този тип говорене откриваме у Бареков и хората му, обещаващи всичко, което може да се обещае на всеки и подходящото име на партията им изглежда не „България без цензура”, а „Популизъм без цензура”. На техния фонд Кобурготски с обещанията му за „800те дни” изглежда един много реалистичен и трезв политик.

Липсва усещане за три различни равнища на зависимост и управляемост на света, в който живеем и трите ни идентичности, между които се люшкаме и живеем в тежки конфликти и противоречия – европейско, национално, регионално. Още през 1919 г. Димитър Благоев произнася знаменитата си фраза,че у нас социализмът зависи три четвърти от външни и една четвърт от вътрешни фактори. И е напълно прав – социализмъту нас и дойде, и си отиде три четвърти поради външни и само една четвърт поради вътрешни фактори. А сменилият го капитализъм пак бе резултат три четвърти на външни и една четвърт на вътрешни фактори. След влизането ни в Евросъюза, което прехвърли суверенитет към Брюксел и Страсбург, това съотношение допълнително се промени в полза на външните фактори. Сигурно вече една пета е зависимостта от вътрешни и четири пети от външни, на първо място европейски фактори.

Партиите може да се боричкат помежду си за властта тук в София, но нашият живот след 2007 г. зависи вероятно 2 десети от местната и националната власт, пет десети от европейската, и две десети от всякакви други субекти – САЩ, Русия, Турция, Китай и кой ли още не. По различни данни само законодателството и безбройните европейски директиви характеризират между 70 и 75 % от законите и правилата, от които зависи нашия живот. А когато става дума за инвестиране, при намалелите външни инвеститори и липсата на пари на държавата ЕС се превръща чрез своите фондове в основния инвеститор в България. Европейските фондове са основен ресурс за развитието на общините и сегашната ситуация, при която много от тях може да фалират поради глоби, които искат да им наложат от Евросъюза, е типичен пример, че и в най-малката община неговото значение е особено важно. Глобализацията, нарастващото недоверие към родните политици и партии, заради тяхната безпомощност и неспособност да решават проблемите би трябвало да отваря очите на българина за факта, че тези проблеми вече могат да се решават само на по-високо равнище. Голяма част от кандидатите за евродепутати обаче демонстрират неспособност да разберат и да говорят по европроблемите като за наши проблеми. Затова и от устата им излизат клишета с нашенска демагогия или евтин европопулизъм. Отново обещават всичко, което може да му хрумне човек. Дали си правят сметката без кръчмаря? Ще излъжат ли българина с предизборни локуми в София в един свят, в който сме все по-зависими от Брюксел?

Преса