/Поглед.инфо/ Едно от типичните различия между станалото в Китай през последните десетилетия и в СССР, Русия и България са цивилизационните различия в отношенията към миналото, които са един от важните фактори за различията и в развитието на различните страни. Нека да направим сравнения.
Как е в Китай с доминиращото отношение към паметта и миналото в индивидуалното и колективно съзнание, основано на идеята за единство на минало, настояще и бъдеще?
Там за първи път се появява хартиеното записване на станалото на папирус и запазването им в общественото съзнание за хиляди години. Спомням си разговор с двама китайски професори във Вашингтон, където бях гост професор в началото на 1990-те години. В него стана дума за паметта и миналото и аз им казах, че съм горд, че съм установил родословното си дърво и кой какъв е бил от моите прадеди от началото на XIX век насам, а повечето българи знаят най-много своя дядо и прадядо. Те се подсмихнаха на моите думи и когато ги попитах защо се смеят единият от тях каза: „А аз знам своите прадеди от 2000 години насам. А има такива, които ги знаят и от 5000 години.“ И това се оказа така. През 2010 г. България бе посетена от Кон Сян Лин, изследовател в института Конфуций и почетен директор на китайската асоциация за опазване на конфуцианските храмове, 75-то поколение правнук на родения през 551 г. п.н.е. Конфуций, т.е. повече от 25 века неговите наследници знаят своя произход. Изучаването на родословното дърво е доказало, че Конфуций има 3 млн. наследници по света и те поддържат контакт чрез специален координационен орган – те са в мрежа и общуват помежду си. Това изглежда като фантастика за нас българите.
Ако се обърнем към политиката на ККП и правителство от времето на Мао насам ще видим същата последователност. Мао не прие заклеймяването и диаболизацията на сталиновия период на СССР, когато Китай получи огромна помощ за революцията и началното си икономическо развитие след създаването на КНР. След смъртта на Мао, тези които го наследиха запазиха мавзолея му, не го диаболизираха или обезличиха, както стана със съветските лидери. Дън Сяопин, независимо че е загубил всички постове в началото на културната революция, не се втурна да громи Мао Цзедун. Запазени бяха всички паметници на Мао. Бившите ръководители бяха включени от Дън Сяопин в Съвет на старейшините, консултиращи с опита си ръководството на ККП. Уважението на миналото се отнася за всички предходни столетия като се почне от Конфуций и се стигне до Мао Цзедун. А Китай разпространява своята култура в света чрез институтите Конфуций, т.е. мислител от преди 26 века. Ленин и Сталин са много по-уважавани днес в Китай, отколкото в Русия. Там, за разлика от Русия се чества 100-годишнината от Октомврийската революция. По искане на Китай за хилядите китайски туристи, които идват ежегодно в Русия са направени специални маршрути „по пътя на революцията“, в които те минават през места, които са свързани революцията и историята на СССР.
Какво бе характерно за отношението към миналото в СССР и България?
За разлика от ставащото в Китай това е краткостта на паметта и бързата й промяна, което води до дестабилизации и разрушителни периоди. Пренаписване на историята, смяната на сакрални пространства, унищожаването на сакрални символи и създаване на нови наблюдаваме още на различните етапи на държавния социализъм. Това виждаме и в СССР и у нас.
Наблюдаваме най-напред историята на СССР по време на гражданската война и левичарските троцкистки крайности в нея, особено по отношение на религията, семейството, това което трябва да се прави и ни очаква. След това от края на 20-те години идва Сталин, който сакрализира Ленин, поставя началото на ускорена и догонваща модернизация, на колективизация, а в същото време намалява предходните левичарски крайности по отношение на религията, приемайки че секуларизацията е продължителен процес, възстановява религиозната академия и семинарии, възстановява църкви и манастири, издига в култ Ленин.
Няколко години след смъртта му на лидерско място в СССР идва Хрушчов със знаменития си доклад през 1956 г. през ХХ конгрес на КПСС, преинтерпретиращ историята на предходните десетилетия, сатанизиращ Сталин и неговия период. През 1961 тялото на Сталин е извадено от мавзолея и погребано тайно в дървен ковчег. Разрушени са хилядите негови паметници в страната, сменени имената на обекти, наричани на името на Сталин. Това е наложено и в другите социалистически страни, включително и в България, където паметниците на Сталин са премахнати, а град Сталин е преименуван отново във Варна. Това води до възход на дисиденството в СССР и бившите социалистически страни, студентите и редица членове на комунистическите партии от този период след това стават перестройчици и антикомунисти (типичен пример за това са Жельо Желев у нас и Михаил Горбачов в СССР) и е фактор за упадъка и кризи на лявото в световен план.
След това идва Леонид Брежнев, който запрати Хрушчов в миналото, но спря да говори и за Сталин. Дошлият през 1985 г. Горбачов заклейми цялата история на СССР след Ленин, обяви десетилетията преди себе си за „застой“ и обеща светло бъдеще на „повече демокрация, повече социализъм“ и край на класовите, за сметка на общочовешките ценности. Разрушен бе идеологическият фундамент на съветското общество. По този повод следващият съвсем друга политика китайски лидер Си Цзинпин пише: „Защо Съветският съюз се разпадна? Защо комунистическата партия на Съветския съюз се разпадна на парчета? Важна причина е, че в идеологическата област конкуренцията е жестока! Да се отречеш напълно от историческия опит на Съветския съюз, да отхвърлиш историята на КПСС, да отхвърлиш Ленин, да отхвърлиш Сталин означаваше да доведеш до хаос съветската идеология и да се включиш в исторически нихилизъм. Това лиши партийните организации на всички нива от почти всички техни функции. Доведе до загуба на позициите на партията в ръководството на армията. В крайна сметка КПСС — колкото и велика партия да беше — се разпръсна като стадо подплашени зверове! Съветският съюз – колкото и велика социалистическа държава да беше – се разпадна на парчета.“
Това именно стана сравнително лесно, когато не Роналд Рейгън или Маргарег Тачър, а Борис Елцин – бившият секретар на ЦК на КПСС и първи секретар на Московския градски комитет на КПСС забрани КПСС, подписа Беловежкото споразумение за разпад на СССР, отмени 7 ноември като национален празник, реставрира капитализма, създаде олигархичен и силно неравен негов вариант. Промени радикално празничната система. 7 ноември престана да бъде национален празник. 100-годишнината на Октомврийската революция не се чества. От 1994 г. Елцин обяви за национален празник 12 юни – денят, в който Първият конгрес на народните депутати през 1990 г. приема Декларация за националния суверенитет на Русия. Сега начело на страната е Путин, който обвинява за проблемите с Украйна Ленин и Сталин и идеализира руската империя и времето на Петър I. Резултатът не е само реставрация на капитализма, но разпад на предходната социалистическа общност, международно комунистическо движение, въоръжени конфликти и войни на постсъветското пространство.
Макар и не с тези крайности подобна тенденция наблюдаваме и в България в управляващата по времето на социализма партия БКП, след това БСП. През 1954 г. начело на партията застава Тодор Живков, който отпраща в миналото своите предшественици Червенков и Югов, но променя също така отношението към Македония, чества тържествено цялата история, реабилитира писатели, които преди това са атакувани, смекчава отношението към религията, въвежда тезата за „единство на минало, настояще и бъдеще“. След многодесетилетно управление през 1989 г. с помощта на Горбачовите перестройчици у нас му е организиран преврат, той е свален, арестуван и изключен от партията си. Месец след свалянето му, последвалият го дългогодишен член на Политбюро и Министър на външните работи Петър Младенов написа прословутия си доклад пред пленума на БКП през декември 1989 г., с който диаболизира периода на управление на Живков. После Луканов, неговият съратник в преврата срещу Живков бе убит, следващият лидер на БСП Александър Лилов маргинализиран. Наследилият Лилов Жан Виденов напусна партията си след провала на управлението му. Последвалият го лидер Георги Първанов бе изключен от Сергей Станишев, който той бе предложил за лидер на партията. Последвалият Станишев Михаил Миков напусна партията на която преди това бе лидер. Тази липса на каквато и да е приемственост води не само до дестабилизиращи страната следствия, но и до ускорен упадък на съответната партия, която от близо 1 милион членска маса през 1990 г. сега се състои от около 70-80 хиляди души, голямата част от които са в пенсионна възраст.
Това пренаписване на историята в още по-голяма степен е характерно за формиралите се десни политически партии и техни идеолози у нас, които разрушиха множество паметници, сатанизираха големи периоди от историята, промениха наименованията на хиляди улици, училища, селища и други обекти, заменяйки ги с нещо съвсем различно. Като цяло модерната българска история непрекъснато се пренаписва чрез схемата «черно минало»-«светло бъдеще». Миналото, настоящето и бъдещето не просто сменят ценностната си натовареност, но се описват с различни дискурси – стигматизиращ или сакрализиращ според ценностното отношение към тях. Историята е разцепена дискурсно на сакрализирани и стигматизирани пространства. Това води до непрекъснати разделения, войни за паметта и коренно различни представи за България.
Клуб 24 май
