/Поглед.инфо/ Толкоз години минаха, а като чуя Дупница и се сещам за нея. И праз като ми рекат – тя пак ми е пред очите. Голям праз , ще речете, и няма да сбъркате. Драго ми е да си я спомням тази история! Толкова пъти съм я разказвал пред колеги и приятели, че за малко не ми излезе име – Танко Праза…
…Беше още по бай Тошово време, аз съм милиционер, на 35 години, изпънат, стегнат, стъпка меря – кой като мен. Особено като съм в село – докато отида до вкъщи, ме заболяват гърдите от пъчене. Ала някакви песъчинки се разшаваха в бъбреците, та служебният доктор ме прати за две седмици в Хисаря.
А там айляк работа: пия вода, мяткам крачоли из парка и зяпам задниците на курортистките. И взе, че ми излезе късмета и то още след първата седмица. Огря ме усмивката на една засукана жена, която е с моето тегло – и нея песъчинки я докарали от Станке Димитров – сегашна Дупница, та в Хисаря…
И като я подкарахме – всяка вечер с нея в ресторант „Орфей“. Не ни беше до музика, душите ни пееха, а нагъвахме пиле на грил и го поливахме с бяло изстудено вино…А като се прибираме по тъмно – цуни –гуни на най-забутаните пейки в градската градина.
Да, ама броени дни бързо свършват. Моето лечение изтече, разделяме се, а тя ме кани: след три дни съм в Станкето, идвай! Ама съм чувала, че по вашия край има хубав праз, да ми донесеш за зимнина…
Абе, няма проблем, думам, праз да искаш!
Целувки за сбогом и почвам да тикам с остена на мерака мудните часове на трите дни. И все за нея мисля: как ще се изтърся в Станкето, ухилен, в едната ръка с чувал праз, в другата пиле на грил и бутилка бяло вино…
И дойде денят…Аз – лъснат, избръснат, стегнат в униформата, москвича свети от миене и търча на текезесарския блок за праз. Пазачът ми е добър познат, наш човек от село, ама като чу че ще трябва да напълним чувал с праз, направо ме сряза:
- Абе, Танко, как така – това е народен праз, бива ли да посягаме на него, а пък ти си и човек на властта…
Брей, така ми говори, бие ме на съвест и срам, червенея от неудобство, пот ме налази по гърба и за да замажа работата, я обърнах на майтап:
- Не бе, човек, майтапя се, пробвам те, за какво ми е праз, у дома в двора е пълно…
Дали ми повярва - не знам , ама не съм чул някъде да ме е натопил, че съм искал от народния праз…
Времето тече, път ме чака до Дупница, затова, без да се мая, търча у дома, мама и тате на работа, а аз на бърза ръка оскубах една леха с праз, напълних найлоновия чувал, метнах го в багажника и – давай към любимата! Въртя волана, а тя е все пред очите ми, все едно е седнала на предния капак на москвича – гледа ме дяволите с пъстрите си очи, тръска глава да пръсне дълги коси и заголва подравнени като по конец зъби…
Малко преди Станкето спрях до едно ресторантче, купих пиле на грил и бутилка бяло вино – наша запазена марка, тя ми е дала адреса и с малко питане – право пред портата й. В едната ръка чувала с праза, в другата пилето и виното, ухилен, закачливо звъня… И тя излиза, ама не се хвърля да ме прегръща, а гледа надолу и сякаш насила говори:
- А, не си забравил за праза, Танко…влизай…
Влизам и заковах изненадан – от банята излиза по хавлия един, ама поне с трийсет сантима над мен - бабанка. Кимна ми, огледа ме – човек с униформа, вдъхвам доверие, няма съмнение за коцкарство, донесъл на познатата си от Хисаря праз…Щото имал работа до Благоевград, та се отбил…
Накъдрих ги едни такива, на ум се псувам за плиткия акъл, а тя разчупва пилето, налива чашите и:
- Ха, добре си ми дошъл Танко, вярно приятелче се оказа…
Това го казва на грамадата…
Пием, те си говорят, аз броя мухите в стаята…
Повъртях се къде половин час, погледнах часовника и смутолевих,че трябва да вървя, работа имам…
- Лек ти път, Танко, казва хисарската ми изгора и още не направил две крачки и тръшна вратата зад гърба ми…
Лек път ли, аз да бия път от Пловдив до Станкето с чувал праз и пиле на грил, а ти с тоя…Ама като съм бунак…Сам се упреквам и натискам ядно газта на москвича- обратно!
Вечерта тъкмо зяпам „ По света и у нас“ и тати връхлита:
- Танко, някой идиот ни е откраднал праза, така не може, търси куче…
Абе, куче ще намеря, ама идиотът е пред теб, казвам, ама на ум…
Още сутринта звъня на нашия кучкар в милицията, стар приятел – не само служебно, но и по тънката част…Знам, че едно куче следово като почне да прави грешки и направо го гърмят, слагат ново…
- Да имаш някое куче излишно, казвам му, а той :
- Имаш късмет, Танко, тъкмо едно го нарочихме да го трепем, ще ти го дам…
- Карай го на село, чакам те, добавям и с тати сме на двора, за да посрещнем най-верния приятел на човека и истински пазач, дето ще охранява праза от крадци…
Като дойде кучето – ама окото ти да види куче: едро като магаре, обучено, хранено на порцион, и край оградата се трупнаха селските сеирджии. Тати води кучкаря до опосканата леха, оня говори нещо на кучето, шепне му на ухото негови заклинания и по едно време отпра команда:
- Следа!
Бре, това куче навря нос в лехата, души, души и пристъпва към мен…Аз бледнея и червенея, а песът лае и се хвърля към мен…Кибиците се кикотят, кучкарят и той нервничи и мърмори: Де трепане, де…Кой ще ти повярва, че аз съм обрал праза! Пак връща кучето на лехата, пак му говори нещо и го гали по главата и пак нова команда:
- Следа!
Този път грамадният пес се стрелна и ме захапа за ръката! Търчи приятелят, отърва ме, кара му се, сеирджиите се превиват от смях, та се пукат, някои дори подхвърлят: Ега ти помияра, това ми било следотърсач…
И само аз знам, че кучето няма грешка, ама как да им обясня? Веднъж в Станкето станах за смях и жалост с този праз, втори път не бива. Все пак човек с униформа съм, власт е това, ще е голям резил, ако в село разберат, че съм оскубал бащиния праз заради една жена от Дупница…Щяха да ме спукат с подигравки и като ме видят, отдалеч ще подхвърлят:
- Голям праз за Дупница, Танко!