/Поглед.инфо/ Тя е висока, кокалеста и жилеста, а лицето й е дамгосано от ярост. Показала се е наполовина от прозореца и с ръбест прът руши гнездо. Лястовиче гнездо.
В полирания мозък на двукраката злоба не се и намества такава мисъл: пилето е летяло хиляди километри, за да дойде тук, в Пловдив, хиляди стрелкания е правило това черно кръстче от небето до земята, за да вземе калчица и сламчица в човка и да изгради дом за своите пилета.
И сега проклетницата с дълга коса и къс ум руши…
И си спомних как преди десетина години в нашия вход имаше същото варварство. Лястовичка беше харесала третия етаж и там свила гнездо. На някой се зловидяло и сринал калното убежище на пилето. Прибирах се в полунощ, бях дежурен в редакцията, асансьорът не работеше. И поех бавно по стълбището. На третия етаж застинах като ударен от ток: лястовичката беше кацнала на разрушеното гнездо и ме гледаше с едно кръгло, тъжно оченце. И в това огизнало от влага оченце съзрях укорен въпрос: Защо, бе, хора?
Не можах да мигна до зори и оченцето на птичето не ми даваше покой.
Сутринта засякох бай Марин да боде на дъската за съобщения кариран лист, на който с разчекнат почерк беше написал: „Хора, не закачайте лястовичките, лошо ви се пише!“
Спогледахме се и се разбрахме без думи.