/Поглед.инфо/ Един от най-големите добродетели на българския народ е прословутото му трудолюбие. През вековете това твърдение се е утвърдило и е станало част от народопсихологията ни. Толкова силно е залегнало в ежедневието ни, че понякога злоупотребяваме с него, особено проявление има при „новите” богати българи, наричащи смело себе си работодатели. Последната думичка удивително си подхожда с „експлоататори”. Дали нямат някаква силна взаимовръзка днес (в началото на XXI век) или е едно силно историческо ехо от преди стотина години? Как мислите?

Останалата в миналия ни век борба за 8 часов работен ден, днес е едно сериозно бреме на всеки един работник, особено този, който работи в частния сектор. Лишаването от адекватна почивка, не само седмична, но и дневна, се компенсира с даване на пари „под масата” – в най-добрия случай. Лозунгът, издигнат от работодателя-експлоататор – „Повече работа, по-голяма производителност, повече печалба” е валиден, но не и за самия работник. За съжаление обаче обемът извършена работа по тази система често означава лошо качество, от което в крайна сметка ще страда цялото общество. В някои сфери се усеща веднага, но в други – след години, натрупвайки се с времето. Но да, „новият работодател” има решение и на този въпрос. Държейки в страх своя работник, той енергично и последователно го превръща в роб на собствените си амбиции. Опасността от оставане без работа е гарант за успех. А какво се случи с нашия труд? Кой и как го оцени? А може би по-важният въпрос е – „Аз давам ли си реално оценка за цената на моя труд, или не?”

Означава ли всичко това, че основните ни човешки права – тези на труд и избор, са нарушени? Или новата демократична система в България е изградила изключително успешно механизма на легалното робство, че не само не ни прави впечатление, а напротив – приемаме го за напълно нормално. Как мислите?

Следващият адекватен въпрос би бил: „Какво да се направи?” Разбира се, традиционно ще обвиним Държавата, ще изпсуваме и ще се успокоим с няколко високоградусови алкохолни напитки. И така ден след ден. Да, Държавата е виновна! Да, това е част от нейните задължения, но не е всичко. Други ще обвинят, честно казано и с право, профсъюзните ни организации. И защо българинът не им се доверява? Може би защото не са ефективни? Може би защото са компрометирани? Или може би защото сме отвикнали, или никога не сме се научавали да си търсим правата? Може би защото именно собствените ни страхове са ни победили? Не забравяйте, че нашето поведение е пример за подражание на нашите деца! Нека не възпитаваме роби!

Започнахте ли да се замисляте?