/Поглед.инфо/ 1. Грантояди, соросоиди и други допринасящи умници

„Езикът е кожа”, гласи Ролан-Бартовото твърдение. Дотичаме ли до него, но не в уморителния любовен discursus, който извлича от ресурсите му Барт, а хладнокръвно отправим умствените си армии в тънка червена линия от езика-епидермис към програмната книга на Франц Фанон „Черна кожа, бели маски” и надникнем на северозапад, оттатък лимеса й, вала й – в играта на тронове и хилядолетната имперска воля за власт – то ще излезе, че, няма какво да го усукваме: българският език e черна кожа спрямо белия английски език. Понастоящем.

Фанон подсказва, че чернокожият човек има само една съдба и тя е бяла. Е, ако продължим нататък през силовите полета на Едуард Саид и Гаятри Спивак, питайки има ли право подчиненият да говори, отговорът, разбира се, ще е, че – битието говори английски, би подхвърлил хер Хайдегер евентуално. И да, тоест – не! Българският, изобщо славянските езици, в това число руски, сърбохърватски и така нататък сега нямат право да говорят. КАКВИ ТИ ТУК ХИБРИДНИ ВОЙНИ СЪНУВАТ РУСОФОБИТЕ – СМЕХОТВОРНО Е. Славянският факултет на света отдавна е на път да стане безмислен кодон в лингвистичната ДНК. Това се вижда от доминиращото множество табели, плакати, фирмени надписи по официално все още българските улици и булеварди, от рекламите по телевизиите; интернет, филмите, статусите в социалните мрежи, от задължението, тоест принудата да пишеш/говориш английски, когато кандидатстваш дори за най-кьоравата работа, че българският все по-възходящо... или по-скоро – все по-низходящо се... разтапя се кат’ лански сняг. Онемява!

Все още българите, все още младите, си мислят, че са къде-къде по-готини като набиват в модуса си на гъзария, в спонтанната си философия и сленг, при това съвсем нескептично и безкритично езиковите пирони от сорта на „бро”, „мен”, „мада фака” и други железарии и стомани на хегемонията, въобразили се, че така си изграждат по-яки екзоскелети на постхуманистични киборги, но всъщност заковавават в съзнанието си несъзнателно и естествено по-здраво глобализма на глобализатора, който какво прави с тях?

Кара ги доброволно да си слагат произведените от американската индустрия когнитивни контрацептиви за малки езици. Налага им стереотипното подчинение зад маската на най-свежото освобождаване.

Подпомаган е този поход и от ред български професори, грантояди и соросоиди, които вместо да пазят българския език, култура и прочее, вместо да се бият до последно, подигравчийски прокламират едва ли не, че всичко, „произведено в България”, вече е... Абе, покойник. Че няма бъдеще пред българската литература.

2. Нямало бъдеще пред българската литература?

Пегас. В който ври кръвта на Медуза. Получих статуетка на такъв крилат кон от бронз. На един поетичен конкурс в края на 90-те [конкурса „Южна пролет”]. Тогава бях чувал бегло за Елен Сиксу. Но не я бях чел. За феминизъм в Софийския университет бяхме учили, но мислех, че „Сънят на Медуза” е оригинално заглавие на професор Милена Кирова, а не парафраза на „Смехът на Медуза” от спомената секси, секси професор Сиксу. Изобщо... Царе сме на парафразите. Така професор Александър Кьосев като Ницше критикуваше навремето с помощта на чук, а също и състави по подобие с Блум сборник „Българският канон?” После повтори жест на Ръсел – на поход за референдум, седя и на жълтите павета с Конституцията на Република България в ръка (знаем обаче от Маркс, че историята се повтаря като фарс). Облегна се и върху заглавие на Пол де Ман чрез книгата си „Караниците около четенето”. През 2016 година, гледам, мистър Кьосев пак минал по чуждестранна тавтологична пъртина. Посредством манифест. Именуван „Републиката е в опасност”. Е, не. Все под индигото на Абарис. Докога ще сте манифестни фетишисти? И манифестни манифактури? ДОКОГА ЩЕ СТЕ ФАРСОВИ ПРОФЕСОРИ-ФИЛИСТЕРИ? Ще бъдете ли автентични? Стига с тия цитати, парафрази. Постмодернизмът умря. Кога? 

а). постмодернизмът умря в Париж на 4 ноември 1995 година, когато Жил Дельоз скочи от прозореца;

б). постмодернизмът умря в Париж на 21 април 1998 година, когато Жан-Франсоа Лиотар си отиде неочаквано от левкемия;

в). постмодернизмът умря в Париж в ранните часове на на 9 октомври 2004 година, когато Жак Дерида почина от рак на панкреаса;

г). постмодернизмът умря в Париж, когато след дълго боледуване на 6 март 2007 година настъпи кончината на Жан Бодрияр.

Дали с тях не умря Париж?

Защото не стана ли така, че като едни романтици французите, усъмняващи се във всичко още от времето на талантливия поспаланко Декарт, проспаха и радикалния уахабитски ислям? Дето се вика: ДОКАТО РАЦИОНАЛИСТИТЕ СЕ НАУМУВАТ, ЕМПИРИЦИТЕ ПРОМЕНИХА СВЕТА.

Дали това беше същинският апокалипсис, приключил с издъхването на четирите конника на постмодернизма Дельоз, Лиотар, Дерида, Бодрияр или ще се окаже котка с девет живота, та докато все още на тоя свят са... няма да уточнявам кои (да са живи и здрави, макар и на преклонна възраст), ще продължава да светува, макар и едва-едва, не знам, но че кибермодернизмът все по-здраво ни владее, в това съм убедително убеден. Защото засега всичко сочи, че американският прагматизъм е разраснал мозъчните си колонии повсеместно. Затова Русия, когато започна да се еманципира, й скочиха.

У нас обаче шизо- и деконструктивистките гримоари на Дельоз и Гатари или на Дерида например, или на приятелката му Елен Сиксу продължават да са любими на нашите академични шамани. От тях те най обичат да вадят заклинанията си. Не се осмеляват сами да сънуват магьоснически формули. Все някой друг трябва да им докара оригинал от съня си, и те само да се отдадат лениво на повторения, да напяват-напяват, цитирайки, докато циреи и пришки не им излязат на езиците.

Защо има Люблянска школа? Защо няма Софийска школа? Съществувала, видите ли, „Невидимата школа”. Това е като вица, в който Жената котка и Невидимия правили секс на покрива. Прелетял оттам Светкавицата, отдавна бил навит на Жената котка и – бам – гледа я гола в съответната поза. Светкавицата се възползвал, после пак отлетял. А Жената котка се учудила – абе, Невидим, какво става? Не знам, рекъл Невидимия, обаче някой ми скъса задника. Така и на маститите български интелигенти все са им невидими школите и кризите. Несериозно е. Защо? Сами узнаваме отговора. Не е труден за откриване, на базата на припомнянето. Ами, щото няма авторитети. Кой е авторитет? Мистър Кьосев ли? Ми той не си вярва. Той не се осмелява. 

Българинът е слаба душа, слуга и завистник; и чуждопоклонник, както Милен Русков написа, а после и смело се опълчи срещу настоящия квазихегемон в литературната област Г. Господинов. И Господинов така взе да мига на парцали, че се наложи да прибягва пак до англоезичния голям брат Селинджър, та да се защити, цитирайки разказа му „По-горе билото, майстори!”. Тъпо.

Очарователнят шаман Лакан, делириумно хаотичният и репресивно херметичен френски Фройд, твърдеше, че повторението – този фундаментален феномен на несъзнаваното – е сведено до завръщането на сутрешната колика.

О, НЕРАЗУМНИ И СОРОСОИДЕ КЬОСЕВ, ПОДИГРАВЧИЙСКИ ИНТЕРНАЦИОНАЛИСТЕ, поради что се срамиш да си автентичен? Защо се срамуваш и ти да се наречеш българин? Кога ще бъдем себе си? Защо вместо да тропнем с копито, та да бликне нов Изворски, ние се въртим в кръг? Пфу... на вечното ни завръщане. Завръщанията ни. Кьорчовци!

3. Престрелки на дребно във „Фейсбук”

Ден след обявяването на Панамските канални досиета, очевидно взели на мушка еманципиращия се от англоезичния Запад руски президент Владимир Путин, написах на стената си във „Фейсбук”: „Грантоядите, соросоидите и останалите допринасящи глупаци, забелязвам, гледат и не вярват на ушите си, че лепилото не хваща. Защо? Защо?! Ми лъжливото овчарче, сладурчовци... Колко пъти ни лъгаха – то не беше с менте снимки на химически оръжия в Ирак, то не беше с фалшива борба с тероризма – та някакъв си ПАНАМАГЕЙТ ли ще подейства? Няма. Тия манипулативни похвати са изчерпани още от 90-те. До последно са изстискани. Тъй че и да се скъсат да натискат небивалиците си у зрителите групата „независими” журналисти, лепилото им отдавна не слепва. Лепилото, глупако!”

Веднага професор Александър Кьосев ми скочи с коментар на стената: „А бе какво му стана на това момче, Стоил?”. Отговорих, че омаловажаващите трикове от типа „какво му стана на това момче Стоил” също останаха назад. Кьосев после написа под същата публикация: „Характерният тюрлю-гювеч: левичарство, православие, путинизъм, омраза към големия свят, анти-американизъм, русофилство, теории на конспирацията, плюс много ругателства във всички възможни посоки, злоба, ресантиман ... Момче, опорни точки, а?” Отговорих: „КАКВА ОМРАЗА КЪМ ГОЛЕМИЯ СВЯТ, Г-Н ПРОФЕСОР? Та ние постоянно четем големия свят, не спираме да го изучаваме. Със същата сила „опорни точки, а?” бихме могли да додадем като довод и по отношение на Вашето изказване за русофилство, теория на конспирацията, плюс много ругателства... Знаете ли, мистър Кьосев, интуитивно усещам, че Вие сте от малкото, които чувстват, че Вятъра на промяната обръща посоката си, както находчиво тия дни някой се изрази.” И прочее... Дискусията обичайно се разцепи на про и анти. Няма да я преразказвам цялата, стои си на стената ми във фейса, макар мистър Кьосев да се усъмни пък на неговата си стена, че съм щял да изтрия думите му. Защо да ги трия?

4. Вятърът на промяната наистина обръща посоката си

Няма да озаглавявам този текст „Рошкев contra Кьосев”, тъй като отлично съзнавам, че не съм (тук минавам на Вие) на нивото Ви, господин професоре Кьосев, най-малкото сте на възрастта на баща ми и майка ми (1953) и сте имали повече време на тоя свят да прочетете по-голям брой книги. Затова и не съм Ви ядосан, че ме наричате „момче”, все пак в известна степен сте ми поведенчески родител. Искам обаче да споделя отново и с Вас, че лично аз, след дълги колебания, осъзнах, че типът военна операция, наречен „цветна революция”, който САЩ така на широко продуцираше, се оказа един от НАЙ-ХИТРОУМНИТЕ ДОСЕГА ТРОЯНСКИ КОНЕ в човешката история. Така без пушка да е пукнала, без изобщо да се налага за театъра на бойните действия да бъде откачвана пушката от стената тоест, Западът кибермодерно завзе Източна Европа. Един вид Третата световна война беше започнала привидно мирно през 1989 година, за да разгроми тихомълком за четвърт век структурирани държави като една България например или дори могъщия Съветски съюз, и да установи със завоалирани попълзновения новия световен ред на кибермодерната империя САЩ (другаде, през 2007 година, съм писал, че САЩ са мониторът, а сървърът е във Великобритания). Инсталирането на кибермодерната империя се случваше до момента обаче, в който в Русия се осефериха от махмурлука си след празненствата покрай падането на Берлинската китайска стена. Загряха най-после, че не ги приобщават, а всъщност ги сваряват бавно като жаба. Та чак през 2014 година, цял четвърт век след началото на Третата световна война, съвсем „стоплиха” един вид за к’во иде реч. Че почнаха най-сетне реален отпор на подлия, подмолно лукав враг, преструващ се на приятел. Който пък междувременно така беше препил с кръв като ненаситен вамп, така му се беше надуло самочувствието, че не усети как от лакомия е на път не само да изпусне руля на света, но и да бъде смачкан от тежестта си и изхвърлен зад борда при следващия голям завой на Историята, чиято посока, по всичко личи, тоя път няма да е в полза на САЩ. Парадоксът, който съм забелязал е, че като критикуваш Запада, те наричат комунист. А точно комунистите всъщност предадоха народа на България и Русия на Запада. И не възприемам за сериозен аргумент обвинението: „Щом Русия е по-готина от Запада, ЗАЩО СИ ПРАЩАТ РУСОФИЛИТЕ ДЕЦАТА НА ЗАПАД, А НЕ В РУСИЯ?!” Само „умник” би се удивил от това. Разбира се, че на Запад е по-хубаво. В Лондон например или в Ню Йорк. Много по-хубаво! Точно за това Западът не позволява и в Източна Европа да има ставане „като на Запад”. В момента, в който Русия или други държави от Източна Европа искат да се изравнят по възможности със Запада, ги спират. Не им дават да прокарат „Южен поток”, да речем. Там е проблемът.

Затова трябва да работим за ново Възраждане на България, за защита на българския език, за повече българска литература в образователната система; да се изписват табелите първо на български; да работим за прокарването на отечествени интереси – да е във възход родината ни, не да бъде разрушено битие. Никой няма да ни помогне, трябва сами да се вземем в ръце. Да си вярваме. Ето, идва, да кажем, някакъв хитруващ  спекулант тип Меясу и ти казва – възможно е всичко да се случи... „Хиперхаос”. Пълна глупост естествено, но си вярва. И му вярват. А наш’те – не. Те не си вярват. Или си вярват колкото да издърпат ушите на някоe нетитулувано „момче”. Но да скочат срещу ръжена? Не смеят. Затова си позволявам да Ви помоля, професор Кьосев (понеже наистина интуитивно чувствам от някои ваши по-нови коментари усета Ви, че вятърът на промяната обръща посоката си), да помислите – дали не е по-добре да дойдете отсам. Не е ли по-далновидно да минете от правилната страна, която, ясно е, не е тая, където стоите в момента... Даже Иван Кръстев усети смяната на посоката на вятъра и почна да пише в „Ню Йорк таймс” статии от типа „Валенса, Горбачов и краят на свободата”. И Кръстев като един от ония дръзновени комсомолци, станали грантояди и соросоиди, дето първи предадоха България, няма какво друго да прави сега, освен да се оправдава, милият. Така че, мистър Кьосев, не би ли било полезно за Вас да помислете дали да не минете от правилната страна, за да останете в историята на България? Нима не е добре да помедитирате върху пропозицията „Аз съм българин”? Затова Изворски, с целия си наивизъм, остана в българската история. Щото не му дремеше и обичаше да е българин. Затова и Вазов ще остане в българската историята. А вие? Вие сте...