/Поглед.инфо/ Дълго отлагах „правото на отговор” срещу хулите и лъжите, изсипали се върху мен и срещу всички, които бяха стигматизирани от „червения пиар“ Нидал Алгафари и определени от него като „псевдо-интелектуалци”, „псевдо-журналисти”, „псевдо-хора на изкуството”.
Те, застаналите зад моята кандидатура по време и след кампанията за европейските избори – проф. Петър-Емил Митев, акад. Константин Косев, чл.-кор. Васил Проданов, проф. Стефан Данаилов, Велислава Дърева, Тома Томов, Петър Волгин, Александър Симов и т.н. Смятах, че обществото ни има много по-важни въпроси за решаване и би било проява на себелюбие да повдигам подобни теми в момент на остра политическа криза. Развитието на ситуацията обаче ме кара да мисля, че на пръв поглед частният случай „Достена Лаверн” е симптоматичен феномен, който заслужава да предизвика отварянето на по-широка дискусия за съдбата на младите леви, на левицата и изобщо на българското общество.
„Ако Достена Лаверн влезе в листите на БСП, това ще е ясен знак и за трансформация в самата партия – тоест, че тя почва да гледа към хората вляво от себе си, тези, които са отвратени от самата идеята за този зверски капитализъм, който ни пробутват като непроменяем и вечен”, написа журналистът Александър Симов миналата пролет.
Как обаче „АЕЦ-ът на левицата”, чиято енергия трябваше да произведе ефект на ентусиазъм и промяна, бе превърнат в спомен за „една злощастна мома в листата на БСП”?
За това се погрижиха много „леви” борци за справедливост и за геройско място под слънцето. Тонът беше подаден от г-н Алгафари във вестник „Сега” (28 май 2014). Цитат: „Няма да описвам отношението ѝ [на Д. Лаверн] към „вмирисаните бабички”, които я избират, или безобразните закъснения за срещи с „изкопаните от гробовете” избиратели, или пък с „нещастните списвачи” – журналисти. Нашите избиратели не успяха да разберат каква е причината.” Месеци наред този „пиар- екскремент” се предаваше от уста на уста и ето че днес изплува отново от „Д-р Филипов” (Стойко Тонев, пишещ в сайта „Редута”), който отдава отношението на Достена Лаверн към електората на БСП на „домашното й възпитание” и дори на партийното.
Горките ми „червени бабички” – имам ги две, и двете прехвърлили 80-те, да са живи и здрави, народни учителки, – обвиняват ги, че не са възпитали внучката си. А иначе са възпитали поколения млади хора, които и до ден днешен ги уважават и поздравяват с гордо вдигната глава. Какво да кажем за всички онези възрастни, мъдри и изстрадали българи, които се осмелиха да повярват, че моят европейски обществен и интелектуален опит ще допринесе за декомплексирането, за възкресението на нов тип лява перспектива в България. На тях и на всички, включително и много млади хора, с които работих и мечтах по време на кампанията, посветих текста „Победата да бъдем заедно” (Аспекто, юли 2014).
Въпросът остава открит. Защо публичното пространство се храни с лъжа, човешки жертвоприношения и катастрофални фикции, в които ни потапят, за да удавят инстинкта ни да изплуваме? Защо лявото пространство се самоунищожава в момент, когато цялото общество жадува за справедливост, а това значи и истинска лява перспектива?
Оказва се, че с влизането си в политиката станах обект на опит за развенчаване не толкова от десните, гербаджиите и т.нар. неолиберали, а по-скоро от амбициозни млади бесепари, засегнати може би, че не са на мое място в листите за евродепутати; от партийни кадри с утвърден нагон да смажат всяка евентуална конкуренция; от извън- партийно леви уплашени да не подарим протеста срещу неолиберализма и ТТПИ на партия като БСП, която се е провинила с участие в неолибералния преход, и най-вече от обикновени комплексирани жокери като господин Алгафари. Вътрешното разединение в лявото пространство надделя над идеята за обща кауза. В това време десните „експерти на прехода” потриваха ръце отстрани и оставяха „нашите” да им свършат работата. Колко е сладко сайтът „Редута”, спонсориран от Америка за България, просто да цитира думите на „червения” Алгафари? Имунната система на левите, ако изобщо я има, отказва да реагира.
Една от основните задачи на БСП преди, а още повече сега, след изборите през май и октомври, е да възстанови отношенията си с младите хора и с интелектуалците –отношения, които са трайно увредени и крайно недостатъчни. Процесите са взаимосвързани: младите тръгват след идеи, а интелектуалците са онези, които ги произвеждат – това са учителите, професорите, писателите, артистите, които влияят на младежта. Тук е и огромният парадокс: дори когато в листите на БСП се появява човек на идеите, който може да увлече младите – той е стигматизиран. Вместо да се приветства и съдейства за запълването на дефицита, се работи грубиянски за неговото задълбочаване... Самият пиар на младежите в партията Алгафари – след кратко отклонение в лагера на отцепниците от АБВ – започва да действа дефакто като партиен „антипиар” или като „антипартиен” пиар. А сега се опитва да излезе сух от водата, като компенсира собствената си вина и отговорност с остра, отчайващо нискоетажна и скандална критика (със задна дата) на партийното ръководство.
В България развенчаването на символите се е превърнало в колективен мазохизъм и самоотричане. Гробарите на БСП, а и на цялото ляво пространство, са си наше производство. Събудете се! Чакат ни трудни и преломни моменти. Неолиберализмът и неофашизмът си подават ръка, а нашите ръце са заети да копаят гроб на ближния. В такава ситуация правото на лична отговорност е задължително условие за оцеляването ни като общност.