/Поглед.инфо/ По Йорданов ден стават чудеса: мъже, за които къпането веднъж седмично е наказание, наложено им от съпруга с по-остро обоняние, навличат шаячните потури и сетрета и извиват тежко хоро в калоферската река. Снимат ги телевизии, интервюират ги радия и вестници, спецове обясняват, че такава автентична проява на вековна традиция напълно заслужава да се впише в световното културно наследство, подведомствено на ЮНЕСКО. Още повече, че и чужденци вече не само се радвали, но и се хващали на хорото. (А за тричането на кучетата само на съда в Хага дето не ни дадоха).И още,още повече че йордановденско хоро вече се играе и в езерото Мичиган в Чикаго, както съобщи сайтът MDMpros. И там думкал нашенски тъпан, само дето участниците не са в шаяк, а по бански. Защото с американска рационалност хоро и хвърляне на кръста се слели – две в едно. Е, вероятно това, с кръста не се е получило съвсем по нашенски: едва ли десетината участници са се разделили на две банди, които взаимно се налагат, та победителите да заслужат да чукат от врата на врата в Чикаго за да получат колаче и „кой колкото обича” в звонк.

Традиция! Умираме да се хвалим с конската опашка на Аспарух, „пийте дружина от Никифорова кратуна”, „българи- юнаци” и прочие традиции. Ами то май няма с какво друго да се похвалим днес, но това е друга тема. Имам подозрението, че тази традиция с хорото е тръгнала когато яко подпийнали в кръчмата калоферци неволно са се отклони от правия път и са нагазили в реката. И това е станало именно на Йордановден, което е и единственото логично обяснение за възникването на „традицията”. Нямам логично обяснение за другата „традиция” – на Йордановден да се хвърля кръстът в най-близкия водоем. И последващата го „традиция” две банди, бидейки дълбоковярващи християни, да се налагат до кръв за да спечелят правото да събират парсата.

Имам претенцията, че в областта на вероучението съм по-просветен от средностатистически български семинарист. Още повече че имам предимството да съм обиколил надлъж и шир Юдея, Самария и Галилея, от Ерусалим и Витлеем до Ерихон и Кинеретското езеро, по което Исус се е разхождал /без шаячни потури/, намокряйки единствено нозете си. Години наред си пазех шише с вода от река Йордан, в която Йоан Кръстител е гребнал, поръсил Исус и му предрекъл мисията на Спасител. Може ли тези две общения на Исус с водата да са онова необходимо божествено вдъхновение за калоферци да извиват шаячното йордановденско хоро и банди да окървавяват реки, язовири и блата заради споменатата аванта? Защото нито в евангелията на Матей, Марко, Лука и Иоан, нито в Съборните послания на светите апостоли Яков, Петър, Иоан Богослов, Павел и другите книги от Новия завет, няма и намек за такова богоугодно свещенодействие като хоро във вода, било то облечено или голо.

От хвърления набързо поглед на информациите за традиционното калоферското хоро и повсеместните побоища за „спасяване на христовия кръст” установих наличието на немалко гневни коментари на позицията на някакви долни „неолиберали”, които като мене не виждат нищо вдъхновяващо в подобни традиции, при това неизвестно защо свързвани с християнската вяра. Вероятно ще бъда заклеймен като долен враг на исконните български обичаи и дори като безбожник и неверник. Ами без капка свян признавам, че съм такъв. Защото никога няма да забравя един разговор с ректора на семинарията в руския манастирски комплекс в Загорск, на петдесетина километра от Москва. На въпроса ми коя от трите монотеистични вери – юдаизмът, християнството и ислямът е най-приемлива за човешкия разум, неочакваният отговор беше: „Има само две вери: вярата, че има Господ и вярата, че няма Господ. Останалото са подробности”.