/Поглед.инфо/ В надпреварата на политическите партии със стратегии и програми за развитието на държавата след изборите се забелязва, освен всичко друго, всеобщо (и от леви, и от десни, сякаш най-вече от десните партии, но не по-малко отчетливо и от левите) и неотклонно следване на един рязко и безапелационно отречен от неолиберилзма принцип от политико-икономическата теория на марксизма за „базата и надстройката на обществото”.

/Поглед.инфо/ В надпреварата на политическите партии със стратегии и програми за развитието на държавата след изборите се забелязва, освен всичко друго, всеобщо (и от леви, и от десни, сякаш най-вече от десните партии, но не по-малко отчетливо и от левите) и неотклонно следване на един рязко и безапелационно отречен от неолиберилзма принцип от политико-икономическата теория на марксизма за „базата и надстройката на обществото”. Неолиберализмът го прилага в извратен и опорочен поради неграмотност и злонамереност вариант, но така го прави примамлив и за отреклите се от Маркс леви. И едните и другите вкупом стават угодни и служещи на капитала и олигархията. В устите и на десни, и на леви този принцип звучи примерно така: икономиката (т. е. бизнесът и особено едрият) е базата на обществото и най-напред тя трябва да се укрепи и развива, да е стабилна и добре функционираща, да произвежда. Щом има производство, ще има и какво да се разпределя. По-точно: може да остане и за бедните. Но те трябва да почакат, докато се изгради базата (базата обаче все не се изгражда!), за да бъдат заплатите и пенсиите по-високи, да се подобри здравеопазването, образованието, културата. Тогава ще надграждаме (по „научната” терминология на ГЕРБ) надстройката!

Само че Маркс определи не икономиката, а икономическите отношения за база на социално-икономическите системи, върху която се формира т. нар. надстройка. И разликата между това икономиката или икономическите отношения е базата не е само терминологична, а съществена и принципна. Тази разлика не пречи на упражняващите властта и на тези, които се готвят да спечелят изборите, да се оправдават и оневиняват с икономиката за ниското равнище на живота, за провалите си в социалната и духовната сфера. Вината, убеждават ни те, не е в тях, а в принципа, в обективния икономически закон на социално-икономическото развитие.

Неолиберализмът фетишизира икономиката и пренебрегва човека, за да гарантира на олигархията неприкосновеност и богатство, биейки се в гърдите, че осигуряват работни места и дават хляб на народа. Така той развързва ръцете на олигарсите, за да грабят. Кой обаче ще даде хляб и ще осигури социалната защита на тези, които са немощни, болни, стари, неквалифицирани, страдащи, защото не са предприемчиви? Това било задължение на държавата, а държавата пък кърши ръце и се оправдава, че парите в бюджета не достигат и не е разрешено да се увеличава „бюджетният дефицит.

Левите, особено пишещите политическите документи на левицата, са длъжни да помнят какво е казал Маркс за базата и надстройката, макар да са се отказали от него.

Базата определя каква ще е надстройката, ала надстройката винаги оказва силно влияние върху базата. Поне левицата би трябвало да го знае. Едновременно с производството, е задължително да се развиват образованието, културата, здравеопазването, социалните дейности и то не като услуги, а като изконни права на гражданите за знания, духовност, здраве, нормален живот, нравственост, човечност, добро. Само тогава е възможно да се изработи справедлив механизъм за разпределение и преразпределение на благата, разумно и човешки да се преценява къде от какво има нужда, да се създават работни места и се отваря реална възможност човек да се осъществява в труда и професията. И да се изгражда справедливо общество, в което животът да бъде достоен, а хората – добри и справедливи. Сега, според тези предизборни програми, какво излиза? Само едно: „трай, коньо, за зелена трева!”

Редно е да попитаме коя е гаранцията, че когато икономиката достигне до равнището, при което „ще има пари”, народът, обществото и държавата непременно ще станат богати? Отговорът не се разбира от само себе си. Но истински верният отговор (и то даден от автентичния, а не от лъже марксизма на десните и левите) разпръсва идеологическата мъгла около приличащите си една с друга програми и платформи и разобличава лъжата, произведена от съществуващите буржоазно-капиталистически икономически отношения. Тези програми взаимно се разобличават и опровергават с въпроса, който една на друга си задават по пресконференции и телевизии: „колко ще струва всичко това и откъде ще вземете парите?”.

Когато в една политическа програма на партия обещанието е „трай, коньо, за зелена трева”, човекът, с неговите ежедневни материални и духовни потребности, е обречен на безконечни мъки и страдания. Такава партия оправдава човеконенавистната си политика и лъже хората.

В този хор от партии и лидери гласът на левицата звучи доста стройно, силно и дори красиво. Дори нейната лидерка дотам се вживя в рецитацията си на конгреса, че с треперещо гърло, след уверенията й да бъдем практични и реалисти, за да вярваме на икономиката, тя ни подари мечтата си да види българите 8 милиона на брой и сред тях да няма нито един беден. Ала българската нация се е стопила почти до критичния минимум не от неверие в икономиката или защото не е практична и реалистка, не от бедност, а заради разрушено и изчезващо напълно национално съзнание, заради изгубено чувство за род, семейни традиции и независима българска държава. Българите не обичат своята държава, не я възприемат като своя майка-родина, бягат от нея и не искат да я видят. Те не чувстват опасност от намаляването на нацията и никаква икономика няма да ги накара да променят отношението си. Тях ги интересува успехът, материалното благополучие, удоволствието, икономиката и нищо друго. Но дори и да го променят и след време България отново стане 8 милиона, сред които няма да има нито един беден, кой гарантира, че те няма да са крадци, убийци, неграмотни, необразовани, безкултурни, арогантни, посредствени; е че няма да се превърнат в механични роботи, които само работят, ядат, плодят се и така преминава животът им? Тогава ще приемем ли, че ще бъде изпълнена красивата мечта на прагматичния подход? Или и според осъвременената лява идея богатите са непременно честни, почтени, добри, хрисими, благородни, вярващи, добродетелни? Нима богатите хора ще възстановят националното съзнание, ще възпитават добродетели, почтеност, взаимопомощ, човечност?

Коварството на този „неолиберален марксизъм” е толкова жестоко, че трябва да бъде разобличено, за да бъде показана неговата безнравственост и политическа лъжовност. Когато твърдиш, че най-важна е икономиката, ти възлагаш на държавата да охранява и поощрява, а това означава и да притъпява конкуренцията , не кого да е, а бизнеса и олигархията за сметка на всички останали, които трябва да чакат, докато „се напълни бюджетът”, за да остане и за тях. Такава функция се възлага не на социалната, а на неолибералната буржоазно-капиталистическа държава. Тази държава отпраща обикновения човек в пазарната „справедливост” и там го принуждава да доказва своите способности и правото да получава прословутите „здравни”, „образователни” и „културни” услуги; нека пазарът увеличава заплатата и пенсията му; тази държава е помолила пазара, но само ако му е възможно и благоволява, да пази обществения ред, границите, спокойствието на гражданите. Само ако му е угодно и се смилява, нека направи нещо за българите, за да не ги крадат и убиват, да не ги вали дъжд и сняг, да са чисти улиците и пътищата, да не мръзнат през зимата, да имат поне къшей хляб на масата... Защо левицата забравя, че социалната държава повелява най-напред да се мисли за човека и неговите права и потребности, а след това за всичко останало? Може би защото „всичко останало” означава не абсолютизиране на икономиката, а нейното хуманизиране и подчиняване бизнеса на човека, а не обратното. Социалната държава се грижи за хората, но не ако икономиката е „работеща”, а винаги – дори и когато парите не достигат. Неин дълг е да накара тази пуста икономика да работи, а не да се оправдава и крие зад лъжи, измами, неграмотност, неспособност и безнравственост.

Ако и левицата наистина е сложила акцента на своята държавна политика върху икономиката и парите, защото уж без икономика и пари нищо не можело да се направи, и след тези избори (а левицата ще ги спечели убедително – в това не се съмнявам и го желая много), позорното статукво ще се запази, утвърди се и ще бъде непоклатимо. Колкото и аргументирани и старателно да са подготвяни нейните програми, колкото и точни да са разчетите в тях, все едно – това „трай, коньо, за зелена трева” ще звучи толкова силно, че и хлевоустите приказки и обещания няма да го заглушат...