Увод на Александър Симов към книгата на Иво Атанасов "Алпинистът без въже"
Авторите на белетристика са исторически щастливци. При тях винаги може да се задейства самоуспокоението, че не ги четат, защото са изпреварили своето време по магистралата на света и едва един ден в бъдещето поколенията ще оценят романите им и може да кръстят площадчета на тяхно име. Литературата просто има амбицията да се съизмерва с вечността.
Авторите на публицистика никога няма да имат това щастие. Публицистиката е диагноза на днешния ден и не те ли четат, значи нищо не си разбрал.
Две неща доказват публицистиката, която може да остане във времето - многото читатели и верността на изводите. В този смисъл да пишеш политически анализи е все едно да си на детектор на лъжата - не можеш да избягаш от своите думи, те винаги могат да ти бъдат припомнени и единственият знак за истинско качество е честността на наблюдението и личността на пишещия.
Заради това не е лесно да кажеш нещо за Иво Атанасов. Славата на неговите статии го направи истинска звезда в левицата още в началото на прехода. Способността му да бъде интересен, идеен и неподражаем пък бе благословия и проклятие - благословия, защото и до днес е като модел за истински политик, а проклятие, защото в България се установи абсолютно пълна диктатура на ментетата.
Иво Атанасов е фигура, която блести със собствена светлина, но пита ли се някой откъде идва тя? Ами много просто - от неговите думи, от статиите му, от парламентарните му речи. Той не е изрекъл дума, от която трябва да се срамува, а аналитичният му поглед е наистина изумителен.
Въпреки, че не е част от тази книга, искам да припомня една статия на Иво Атанасов - „Защо все още не напускам БСП".
Тя е публикувана в ДУМА на 20 септември 1990 година. Нека да си спомним особеностите на времето - хитът „Вятърът на промяната" на Скорпионс все още беше млад, в България историята започваше отново, всички с настървение се впуснаха в свободата, кипежът на новия живот и надежда бяха повсеместни. Заради това за мен беше изненада да открия статия като тази на Иво. Прочетох я в края на миналата година и изумено видях, че в нея той на практика е описал всички процеси, които превърнаха страната ни в политическо и икономическо гето. В своя текст той говори за това как „червената" номенклатура все повече започва да става „синя" и как започва да разглежда партиите единствено като временен приносител на своите икономически интереси. Всъщност през 1990 година Иво Атанасов е видял зараждането на олигархията, защото с тревога пише: „Нашият народ тепърва ще усети желязната пета на една новозамогнала се класа, в сравнение с която пипалата на досегашната номенклатура ще изглеждат нежни като детски ръчици".
Днес всеки българин може да разпознае тази „желязна пета", защото тя беляза живота на всички ни.
В статията тревогата за БСП също е голяма, защото Иво е безпощаден - той вижда какво мрачно бъдеще се задава пред страната и е наясно, че само една силна, идейна и мощна левица може да спре този процес. Заради това оценките му са безпощадни - той не може да се примири с факта, че БСП е партия, която е изпуснала политическата инициатива, че губи влиянието си сред интелигенцията и че не знае как да говори на хората, които биха гласували за нея, и които без нея няма да имат никакво представителство в политическия и обществения живот.
Всъщност трябва да си представяме публицистите като хора на тъгата, защото, както докторите не се радват, когато диагностицират някой с рак, така и журналистите не подскачат от радост, когато тъжните им констатации 22 години по-късно продължават да са верни и да звучат така, все едно са изречени вчера...
Аз израснах точно в началото на прехода. Заради това се вълнувам като говоря за Иво Атанасов. Защото той е едно от първите лица, с които свързвам своето осъзнаване като социалист. И макар че звучи много патетично, това не прави казаното по-малко вярно. Израснах във време, когато съвсем не беше модерно да си от БСП. Хората те гледаха на кръв, когато им заговориш за левицата, за нейните уникални и вълнуващи идеи. Всички свързваха социалистите с нещо лошо, демонично, коварно. А междувременно България ставаше все по-несправедлива държава. Богатството отиде в ръцете на странни хора, които дори и не искаха да чуят за идеи. Аз обаче не се отказах от това да бъда социалист, защото именно в най-трудните мигове идеите на левицата заживяват нов живот (да, в своите статии Иво Атанасов много често е казвал и това, точно по този начин).
Годините минаваха, а младите социалисти от моето поколение така и не видяха тези идеи осъществени, което един ден ще бъде документирано като най-голямата трагедия на българския преход. А след това дойде 1997 година, СДС превзеха властта и казаха, че сигурно ще управляват до края на вечността и малко отгоре. Изобщо мрачни времена, в които политиката полудя, обществото се промени, а хаосът стана тотален. Представям си как са се чувствали и други млади социалисти по онова време. Навсякъде ни обясняваха, че нашата партия е виновна за цялата трагедия по земята, а надежда не се появяваше отникъде. В такива мигове не е лесно да запазиш ентусиазъм и присъствие на духа. Смятам обаче, че Иво Атанасов е един от виновниците дух все пак да остане. Защото, за да разбираме по-добре политиката, трябваше да следим абсолютно всичко, да се интересуваме от света и собствената си държава. И тогава гледахме парламентарния контрол. А там беше Иво Атанасов в своята стихия.
Той стана символ на силата на левицата. БСП беше в опозиция, БСП беше преживяла най-тежките мигове в историята, а един депутат-социалист изведнъж се превръщаше в ужас за цялата монолитна синя власт тогава. Защо се получи така?
Ами защото имаше какво да каже. Защото знаеше, че това е правилно. Защото заставаше пред тях с името си, а срещу това име те не можеха да направят нищо. А и, нека да бъдем честни, у Иво Атанасов има артистичност, онази тънка способност да събереш максимално ирония в кратка фраза и да я изстреляш като ракета „земя-въздух" срещу противника. Резултатите винаги са покъртителни.
По този начин Иво Атанасов на практика стана глас на едно цяло поколение от подрастващи социалисти. Той им даде аргументите, даде им думите, даде им увереност да заявят своите идеи във времена, когато да кажеш, че си социалист, изглеждаше така, както днес би звучало Бойко Борисов да обяви, че Тройната коалиция е направила нещо хубаво.
Смятам обаче, че един ден Иво трябва да издаде в една книга всичките си епични битки по време на парламентарния контрол с управлението на Иван Костов. И до днес смятам, че на председателя на Народното събрание тогава Йордан Соколов му призляваше, като видеше как Иво Атанасов се готви да взима думата, защото знаеше, че ще участва в битка, която не може да спечели.
Когато Иво Атанасов отново започна да пише за ДУМА редовно (след известна пауза), това наистина беше събитие. ДУМА винаги е била център на истинската лява журналистика и си беше съвсем истинското място за него.
Статиите на Иво имат особена съдба, защото тях наистина ги четат много хора. Не един и два пъти неговите текстове са ставали най-четени на сайта на вестника. Независимо от торнадото от жълта журналистика и позьорски текстове, у хората винаги е съществувал стремежът и желанието истински да разберат света. И заради това качествените текстове лесно и бързо намират публика. Сред статиите на Иво Атанасов има много злободневни, които като снайпер се прицелват в сърцето на проблема и откровено казват истините на своя автор. Но има и други - текстове, които веднага те хващат за сърцето и се чудиш как техният автор не се е решил да напише роман по разказаните в тях истории. А трябва ли да говорим и за умението на Иво Атанасов да пише иронично, с онзи тънък хумор, който придава на публицистиката усещането за непреходност и за нещо, което ще остане.
Трудно е да разграничим журналиста от политика Иво Атанасов и това е най-хубавото. Защото политикът в него е гарантиран от всички думи на публициста, от историите в неговите статии, от безпощадната искреност на анализите, от битките, които журналистът е водил, а политикът никога не се отказа от тях. Може би именно в това е рецептата за превръщането на света в по-добро място - всеки да поведе битка за кауза и да й остане безпощадно верен през цялото време. Заради това харесвам метафората на заглавието на книгата - „Алпинистът без въже". Това е съдбата да си верен на идеите, а не на конюнктурата. Конформизмът може да ти осигури политическо въже, но никога няма да ти помогне да стигнеш до върха, защото там стигат само тези, които знаят кога и как да захвърлят въжето.
Аз имам една любима фраза от Иво: „Капитализмът не е наша вина. Той е наша беда". Когато навремето я прочетох, веднага я запомних и после започнах да я повтарям под път и над път. Днес си мисля, че това е наистина искрата на таланта - да успееш да синтезираш сложността на света до една фраза, която да остане. Ако тръгнем да я анализираме днес, спокойно можем да споделим, че тя е критика на обществото, но може и да я възприемем като вътрешнопартийно недоволство - капитализмът се случи като беда и на БСП. А това вече е много голям въпрос. Но пък Иво Атанасов никога не се е страхувал от големите теми. Именно там той е в своята стихия. И по това си качество неговата журналистика прилича на тази на Георги Кирков - Майстора. И двамата знаят как да говорят на много хора. И двамата са непоколебимо идейни, безпогрешни и леви.
Силата на левицата е в силата на идеите. И в силните хора, които знаят как да ги защитават с точните и хващащи за сърцето думи.
И след като отново се върнахме на думите, нека да припомним една мисъл на британския историк Тони Джуд, един от най-левите европейски интелектуалци, който през целия си живот настояваше левицата да прояви „консерватизъм" и да не се отказва от постиженията на социалната държава, да не се отказва от своето минало, да се променя, но да запази своите корени. В един от последните си текстове, писан малко преди да почине, Джуд с тъга разсъждава за съдбата на думите в глобализирания по гаден начин свят. Той припомня, че днес обществените пространства са брутално комерсиализирани, истинската журналистика е заместена от интригантска, а по този начин се губи смисълът на целия свят, защото думите вече нищо не означават. И тогава той си припомня:
„Богатството от думи, сред които израснах, бе само по себе си едно обществено пространство - а днес добре запазените обществени пространства ни липсват толкова много. Ако оставим думите да се рушат, с какво ще ги заместим? Те са всичко, с което разполагаме."
В едно общество, разградено от цинизъм, подмолност и интриги, разядено от жълта преса и постоянните димки на измислени медийни скандали, почти разпаднало се от тоталната инфлация на идеи и смисъл, текстовете на Иво Атанасов са енергични, светли и мощни. Смисълът в тях е жив.
Неговите думи са останали истински.
А това е истинската сила на един журналист.
