Дъждът винаги е изненада в Подуяне. Идва неочаквано като вот на недоверие срещу кабинет с осигурено парламентарно мнозинство. Такава е оптимистичната природа на квартала. Хората никога не очакват дъжд, а винаги очакват поевтиняване на ракията. Това е позитивен светоглед, който задържа София като единно политическо и обществено пространство. Без лъчистия и с нищо неоправдан оптимизъм на обикновеното население, столицата отдавна щеше да се е разпаднала на отделни анархистични федерации, които се конкурират със силата на музиката, която се лее от кръчмите.

Заради този оптимизъм дъждът винаги е изненадващ. Идва неочаквано напролет като данъчна проверка на НАП и буйства упорито като кабинет в оставка. Така притичването в дъжда се оказва не само поетично, но на практика и постмодерно действие, защото няма нищо по-омразно в тази вселена от това, да се мокриш в дъжд, който е нежелан, невъзможен и неповярван. Но това е природата на реалността - тя се проявава дори и когато всички мечтатели я отричат. Така че представете си ме в един понеделник под дъжда, късно привечер, когато напролет нощта все още не е дошла, но денят е подал оставка, как се прибирам измокрен и изтощен в китното Подуяне, което упорито не иска да вярва, че дъждът е възможен, а евтината ракия - не.

Точно пред входа на блока стоят 15-тина бабички, които цял ден са обсъждали вселената и това изобщо не им е омръзнало. Според някои интелектуалци, които от време на време дефилират в медиите, хората имат различни роли в обществото, които изпълняват с вариращи степени на ентусиазъм. Най-важна роля имат шаманите – те, твърдят специалистите, трябва да държат лисицата горе в небето, тоест да правят всичко възможно познатия ни свят да функционира според правилата. Експертите доскоро смятаха, че тази социална роля се изпълнява най-добре от интелигенцията. Аз обаче казвам, че експертите могат да ходят да се гръмнат. Единствено обсъждащите света бабички държат лисицата горе в небето и правят цялата вселена възможна. Бабичките пред блока, забелязал съм емпирично, имат огромен набор от теми и мнения върху околната действителност. Те варират от критична оценка за развитието на действието в сериала "7 часа разлика" до политологична оценка за това кой има най-големи шансове да стане премиер на Гърция, когато й да има избори там (само да вметна, че се опитах да разкажа пред това колективно тяло моите наблюдения за дискусията, в която участваше радикалния философ Славой Жижек, който потупа по рамото лидера на СИРИЗА Алексис Ципрас и каза, че гърците знаят какво искат - искат Ципрас да им стане премиер, но срещнах неразбиране по основни пунктове, защото първо трябваше да обясня кой е Жижек, а това ми се стори трудно, като да прокарам левичарски проект за бюджет през месомелачката на Дянков).

И така - понеделник е, аз се опитвам да се шмугна във входа, защото имам за дочитане книгата "В дворците на слънцето" от Брайън Д,Амато - радикална история за летоброенето на маите и тяхната идея за край на света, но парламентът засича моите нелегални действия и ме призовава да спра и да отида, за да дам политически отчет за последното развитие на обществения живот.

Приближих се смутено като Калина Илиева към съдията, когато му е признала, че е среднистка. Бабите обаче не ме оставиха в колебание. Една от тях ме попита как ми се струва напоследък премиера. В колективната фантазия на подуянския парламент всеки журналист почти ежедневно комуникира с премиера и дори беседва постоянно с него върху проблемите на управлението.

Отговорих бързо и екстремистки, че премиерът е абсолютен идиот, който прилича на извънземно, което не пребивава в тази реалност и вероятно един ден заради всичко това ще лежи в затвора. Одобрително мърморено посрещна моето изявление. Почувствах, че се извисявам политически. Защото имаше и години, в които бабите бяха на почти крайно герберски позиции и тогава всеки разпит за политика беше като Нюрнбергски или Лайпцигски процес за мен, а политическите ми идеи бяха обругавани с черна ирония и подуянска прозорливост. Сега обаче очевидно лявата вълна вече даваше отражение върху народа и той приемаше с разбиране моите крайности. Госпожа Петрова, която винаги е била якобинката в парламента, закален член на БСП, социалист над социалистите, дама, която дори в годините на падение на Тройната коалиция продължи да отстоява с жар постигнатото от предишния кабинет, дори намекна, че престоят в затвора за Бойко Борисов ще бъде ненужно пилеене на пари на данъкоплатците и предположи, че разстрел или бесилка ще бъде качествен отговор на безумното дясно управление. Честно казано - не успях да намеря хуманистичен аргумент да й противореча качествено по този пункт.

Другата част от парламента обаче потъна в политически скепсис. Колективното тяло на наблюдателките на вселената успя да постигне консенсус по проблема, че в момента цялата политика се състои от абсолютни идиоти, а това предполага, че който й да смени Борисов, все ще е същия ужас.

Опитах се да споря партийно, но видях, че не срещам разбиране в народа и заех популистка позиция - въздъхнах с примирение и се съгласих с тезата на мнозинството, че полититака тъне в хаос, че България се е скофтила и че така не може да продължава повече.

Темата за политиката съвсем неусетно ни прехвърли върху темата за цените на Подуянския пазар. Една от жените разказа с красива доза социален ужас как само за три дни цената на ягодите е скочила с 2 лева.

- При всеки дъжд повишават цената на всичко с левче! - обобщи една от представителките на народа и моментално постигна политическо съгласие за протеста си. Друга баба сподели, че като си види пенсията и като види цените, веднага й идва да похарчи всичките пари за пистолет и да се саморазправи като камикадзе с носителите на това социално зло, което прави живота на пенсионерите ад. Общото мнение на подуянския парламент беше, че ако някой прекупвач му попадне в ръцете, с него ще се случат неща, за които дори и въображението на Стивън Кинг би мълчало нелепо. Ако някой случаен брокер от Уолстрийт бе станал свидетел на този антикапиталистически разговор, то той определено щеше да побелее като фасадата на българския парламента и да изтича да се обеси милостиво, преди да стане пленник на разгневените пролетарки от пред входа. Точно този път не стана дума за "Топлофикация", но съветвам шефа на дружеството също да помисли за нещо подобно, защото в дните на революцията той със сигурност ще бъде издирен, а нещата, които биха му се случили, надминават с пъти всичко лошо, което може да си представи. Не един и два пъти съм бил свидетел на такива закани, пред които заплашително писмо от Коза ностра би звучало като романтичен и розов роман.

А най-накрая, след като обсъдихме положението в България и колективно се сблъскахме с извода, че промяната предстои, защото, ако не дойде, просто няма да има бъдеще за страната, две от жените захванаха любимата тема на входа - Палавата съседка от 8-ия етаж. Това е митологично и легендарно създание с дълги крака (така гласи легендата, аз никога не съм виждал въпросната дама), която със своето поведение е обект на засилени критики от страна на будната общественост.

Палавата съседка е явление с широк спектър на дразнение, защото бабичките проявяват силна тенденция към колективна критика на нейното поведение. Един път, преди време, станах свидетел на разговор за дължината на нейната пола, който предизвика у мен единствено желание поне веднъж да мерна на живо описвания субект, защото според колективното мнение полата й била с толкова мизерна дължина, че оставяла половината й задник открит. Палавата съседка очевидно е неконформистка със силно изявена индивидуалност, която разчупва установените социални канони, защото всичко, което прави се превръща в обект на социален анализ от страна на парламента. Това митологично и еротично създание очевидно не търпи диктата на общността, защото според слуховете толкова често води мъже у тях, че този факт не скандализира достатъчно дори и най-консервативните представители на входа. Очевидно дамата, която е на неопределената възраст между 25 и 45 години, има либерални идеи за своето поведение, а това предизвиква политическа криза всеки път, когато премине покрай парламентарно представените бабички. Последното събитие с нейно участие, оказа се, бил шумен съботен купон, който траял до малките часове на деня, когато кроткият подуянски пролетариат почива и изтрезнява, а това се бе превърнало в топсъбитието на седмицата. Според парламента подобно отношение към уикенда било недопустимо и разваляло микроклимата в скромната ни 15-етажна обител, която съвсем наскоро шумно преживя земетресение, комбинирано с постоянно скачащите цени на черешите....

Стоях пред бабичките и послушах малко от разговора. После усетих, че вече съм ненужен като министър, който е дал отчет на парламентарния контрол и се оттеглих в тишина от политическото внимание.

Всъщност излъгах.

Тръгнах си цъкайки от парламента. Цъках от разочарование.

Не би ли трябвало да има закон, който да задължава палавите съседки, когато правят шумен купон никога да не пропускат да поканят и представителите на скромната творческа интелигенция, а? :))))