Поезията е маниакално проявление на духа. Просто никога не си сигурен от какво ще задейства желанието за поезия на един човек. Вселената е пълна с поетически стимули, а това предвещава една огромна културна параноя - каквото и да правиш, както и да се опитваш да избягаш, споменът за някое стихотворение те настига, превзема те като американска армия арабска държава с петрол и те оставя замислен в най-неподходящите мигове. Под най-неподходящи мигове в случая имам предвид състояние, в което се бориш с остатъчните ефекти от висока температура, стомахът ти се бунтува като колба от екстремен химически експеримент, навън трещят библейски светкавици, които озаряват по мистичен начин романтичното Подуяне, а дъждът се лее като в холивудски апокалиптичен екшън.

Реших да отворя вратата на балкона, за да видя как се отразява природния катаклизъм на околния пейзаж и ме духна един необичайно студен вятър за края на май, когато човек очаква от природата единствено достатъчно топлина, за да може минижупа отново да излезе на мода сред жените. Постоях известно време да погледам дъжда, защото човекът е не само политическо, но и културно животно и лесно се предава на меланхоличните тв-мигове в своето битие. И тогава, мамка му, поезията винаги идва неочаквано като данъчен в завода на олигарх, който не е дал навреме подкупите си, се сетих за едно много меланхолично и иронично стихотворение на Йосиф Бродски. Попаднах навремето в една негова стихосбирка на български език и общо-взето това стихотворение и размазващата поема "Голяма елегия на Джон Дън" (всъщност заглавието е "Голяма елегия" и е посветено на Джон Дън, но години знаех стихотворение по моя начин, така че не виждам никаква причина да се отказвам от него), бяха единствените неща, които харесах.

"Бродски пише така, сякаш очаква да го издават в томове с дебели корици" - години по-късно срещнах това мнение на Едуард Лимонов и то изцяло покрива моето. Лимонов е изперкал национал-болшевик, драматично луд и психопатичен, но това не отменя верността на голяма част от културните му оценки за руската литература. От поезията на Бродски просто лъха на класицизъм, но в неговия най-лош, принудително скучен вид, защото авторът й възприема този вид консерватизъм като бунт срещу модернистичната естетиката, породила след това и комунизма. Оф, по тази тема мога да говоря много, така че ще я изоставя, за да ви запозная със самото стихотворение, което обаче няма нищо общо с типичния Бродски - то е диамант, който сияе сред скуката:

Мила, аз излязох от къщи в късната вечер

да подишам чист въздух, повяващ от океана.

Залезът – китайско ветрило, се затваряше вече,

а един облак се кълбеше като капак на фортепиано.

Преди четвърт век ти обичаше кебап и фурми,

рисуваше с туш, даже известно време попя.

Забавляваше се с мен; все пак си избра инженер-химик,

и съдейки по писмата ти – чудовищно оглупя.

Срещат те из църквите, когато има

панахиди по общи приятели – ден след ден

вече... Добре, че съществуват по-немислими

разстояния, отколкото между теб и мен.

Дано не ме разбереш погрешно. С твоя глас, тяло, име

вече не е свързано нищо; не че са унищожени,

но за да забравиш един живот, като минимум е необходимо

да изживееш още един. Така стана при мене.

Всъщност имаш късмет. Къде другаде е възможно,

освен на снимка, да си останеш весела, шегобийна, млада?

Времето в сблъсък с паметта разбира, че е нищожно.

Пуша в тъмното и вдъхвам отливна гнила прохлада.

Бродски често е автобиграфичен в своите есета и твърде рядко в поезията си. Според мен го е правил от нарцистични подбуди - есетата служат, за да доизясни напълно митът за себе си, за да не би критиците му да объркат някоя от интерпретациите. Да, прекалявам с иронията към един нобелов лауреат, който с нищо не я е заслужил. Дори напротив - харесвам човека Бродски, защото той е удивителен пример за това как една естетика може да надвие почти всяка политика по земята. Обявяват го за тунеядец в СССР, но системата не успява да го пречупи. По-късно през годините като емигрант в САЩ Бродски се изказва понякога с голямо презрение за политиката, да не говорим за факта, че тя почти не съществува в неговите размишления, но очевидно той изтърва основното - в миговета на политическо безумие именно литературата става нормалната политика. Ох, не стреляйте срещу мен, друг път ще говорим за това.

Сега за стихотворението. Харесва ми меланхоличния образ на човека, който си спомня за своя предишен живот. Стихотворението става истинско, защото меланхолията не е болезнена или истерична, а изключително реална - притъпената меланхолия на няколкото минути, през които човек съзерцава безкрайния и чужд океан. Хората никога не забравят предишните си животи. Просто престава да им пука за тях по драматичен начин. Самата промяна настоява не за постоянна меланхолия, а за търсене на друго бъдеще. И Бродски, този коварен поет, го знае много добре. Това стихотворение е игра с публиката, можем да го наречем дори театър на тъгата, защото единствената тъга около него е концентрирана не в спомена, а в във фигурата на самотния човек на различния бряг. Фокусът на меланхолията е не изгубената любов, изгубената родина, предишния живот, а конкретният миг, който е предизвикал усещането.

Бродски е майстор, мама му стара, и не залъгва публиката си. Самата идея за меланхолия е леко измамна, защото мотивацията за нея често не е в спомените, а в конкретната реалност. Разделителните линии между два живота често са твърде големи, за да допуснат дори и късче тъга да пробяга от единия в другия. Нали заради това обикновено бягат хората? Да оставят тъгата назад, да открият свят без меланхолия и мъка?

В това стихотворение се прокрадва обаче баналната идея, че емоционалните утопии не съществуват никъде. Фактът, че прословутият лирически герой внезапно се завръща като нелегален емигрант към лицето на своята предишна любима, доказва най-простичкия и трудно откриваем факт на земята - човек не може да избяга от себе си. Тук оставям настрана биографичните подробности от бягството на Бродски, да не говорим, че той сигурно би ме замерил със стихосбирка на Одън, ако се осмеля да приравня живота към чистата поезия.

И тогава в мигът на океанската меланхолия човек разбира един удивителен факт. От цялото стихотворение / аз първо се впечатлих от него/ времето е нищожно, в сравнение с паметта. Паметта е нашият начин да скрепим животите си в едно.

Човекът пред океана е образ на пътешественик. Пътешественик, който в един момент е избрал със своята памет да преодолее най-немислимите разстояния. Това е възпяване на паметта, която помага на един човек да намери себе си, дори и в другия своя възможен живот...

Заради това дъждът в Подуяне ми хареса.

Той ми напомни за някаква вечна памет, която от време на време усещам в себе си. Сериозно. Усещам я като океанска вълна, която никога не ми позволява да бъда меланхоличен, защото винаги подсказва, че животът продължава след дъжда.

И че рано или късно ще стане бляскав като видение на поет, който обаче не е пушил точно цигари.