Трета световна война се готви с удара по Сирия?
В момента три руски военни кораби патрулират в териториалните води на Сирия. Те са там, за да защитят живеещите в Дамаск и други градове граждани на Русия. Това е в отговор на заповедта на Барак Обама да се разгърне авионосната ударна група „George H.W. Bush” за нанасяне удар по Сирия. В Либия има предложение от спечелилите войната срещу Кадафи страната да се раздели на 6 федерални окръга или независими политически региона. Миналия месец в Иран станаха няколко странни събития, съобщи израелската интернет агенция „МИГ нюз“. На 12 ноември във военен обект в Бигдан, недалече от Техеран, избухна взрив и отне живота на двайсетина офицери, сред които и на генерал-майор Хасан Техрани Магадам. Генералът отговаряше за изпитателната програма на ракетите „Шехаб-3″, участвал е в космически разработки на Иран и дълги години е работил в Ливан, където е изграждал ракетния потенциал на шиитската групировка „Хизбула“. Според ирански медии генералът „силно мразеше ционистите“ и дори бил помолил приживе на надгробната му плоча да бъде написано „Тук почива човек, който искаше да унищожи Израел“, пише „МИГ нюз“.
Тайната война на Израел срещу Иран вероятно вече е обявена.
Тези въпроси, а и някои други, наболели също толкова по отношение на събитията в арабския свят, са поводи да поканя професор, доктор на икономическите науки Владимир Чуков на разговор в радио „Алма матер”. Той е автор на редица книги и изследвания в областта на арабистиката.
А.МИТОВ: Да започнем с това, че в Египет се проведоха избори и „Мюсюлмански братя” печелят мнозинство.
ПРОФ. ЧУКОВ: Да такава е информацията след първия тур. Там избирателната система е много сложна. Изборите ще приключат на три тура и на практика резултатите ще са ясни в началото на януари. Но това, което се знае е, че около 40 процента печели „Партията на свободата и справедливостта”. Това е политическия субект на Мюсюлманските братя. Изключително интересни и екзотични избори. Между другото би било добре за нашите политици да се запознаят с детайлите на фалшификациите. Следейки пресата, четейки за интересните прийоми за купуването на гласове, за начина на агитиране…на практика, не само че много познато ми звучеше и можем да се замислим кой е по-голям специалист, дали ние българите или египтяните, но демокрацията е нещо много сложно и очевидно много трудно се играе по правилата.
А.МИТОВ: Аз пък следя ситуацията в Либия. Там също стана много сложно. В момента май държавата се парцелира на 6 малки държави. Доскорошните съмишленици, по време на съпротивата срещу Кадафи, сега се карат помежду си. ПНС вече не е тази сила, която беше. Появиха се информации в СМИ, че Белхадж, този, когото американците арестуваха и предадоха на Кадафи, а той го освободи, подготвя хора за интервенция в Сирия. Появиха се и информации, че отделните групировки от бившите възстаници се стрелят помежду си, че е имало атентат срещу новия председател на ПНС.
ПРОФ. ЧУКОВ: Да, Рахим Акиб, това е министър-председателят, който заедно със 17-членното си правителство положи клетва преди известно време. Всъщност не знам доколко ще бъде интересно да влезем в самия генезис …
А.МИТОВ: Ами ако искате да започнем с това, че когато започнаха да се случват тези революции в България казаха, че това прилича много на събитията в бившия социалистически лагер…
ПРОФ. ЧУКОВ: За Либия специално не мога да изразя подкрепа на подобна теза, защото нашето общество е коренно различно от либийското. Либия по времето на Кадафи беше една федерация от племена, една федерация, в която той се опита да балансира. Естествено, този баланс беше с тоягата и моркова, по-скоро с тоягата… Една палитра от племена, региони, политически и идеологически тенденции, като най-ясна беше тази на ислямистите, където на този етап можем да кажем, че има търкания между по-радикалните и по-умерените. Преди около седмица беше направен първият легален конгрес на либийските „Мюсюлмански братя”. Те най-вероятно ще тръгнат по пътя на съидейниците си в Египет и Тунис, като ще подкрепят /няма да формират, но ще подкрепят/ една партия, която след около 8 месеца ще трябва да се яви на парламентарни избори. Има и нещо много интересно – те смениха върховния си наставник, лидера си, който, забележете, 33 години живее в САЩ. Той е преподавател в американски университет, а в същото време представлява ислямистите в Либия, т.е. човек може да се позамисли кой, какъв е. Той се е върнал в Либия някъде през март. Дотогава, около 33 години той е в САЩ. Това е една от тенденциите в Либия. Втората е лидерството на бившия алкагист, един от емирите на либийска въоръжена ислямска групировка Абделхаким Белхадж. Той на практика е комендантът на Триполи, човекът който организира отряд и превзе Триполи. Появиха се едни много интересни хроники от един руски офицер, който е бил в редовете на Кадафи. Той описва буквалните грешки на Кадафи и хората му – как всъщност са напуснали Триполи. Как са прекършили гръбнака на съпротивата на Кадафи. Белхадж всъщност се явява ябълката на раздора. Той е един от силните хора в Либия. Другият е Махмуд ас Салаби, ислт и то от крайните и третият беше Мустафа Абдел Джалил, а сега би трябвало да бъде Абдурахим ал Киб. Вие разбирате - Либия на практика се парцелира. Идеята каква е? Идеята е всички тези отряди, които де факто станаха милиции, да формират някаква либийска национална армия. Това обаче ще стане много трудно, по-скоро ще се получи нещо, което наподобява това, което е в Ирак и Ливан. Но тук искам да дам един детайл, който ще хвърли светлина в проблемната ситуация в Либия. Това, което прави впечатление е, че в 17-чления кабинет на Абдурахим ал Киб няма министър на отбраната.
А.МИТОВ: Е, нали избраха представител на племето, което държи Сейф ал Ислам…
ПРОФ. ЧУКОВ: Там бяха големите надлъгваници… Това е племето или по-скоро милициите от Зиндан пленили Сейф ал Ислам. Но има съмнение дали той е пленен или – не. По-важното в случая е друго: те направиха нещо като коалиция с муджахидините от Мисрата. Едните ликвидираха бащата, а другите хванаха сина. И те поискаха един от тях да стане шеф на отбраната, а от другите – шеф на генералния щаб. В същото време, малко преди да се състави правителството, определени кръгове наложиха Халифа Хафтар. Това е един легендарен пълководец от бившите хора на Кадафи, който 30 години живее в САЩ. Сега се е завърнал в Либия и заема поста, който шефът на милициите на Зандан искаше. Той каза следното: " докато аз не си получа поста, Сейф ал Ислам ще си седи в нашия затвор, а той дали седи там или не – това е отделен въпрос". Така че в момента в Либия тече един изключително голям пазарлък за постове. За голямо съжаление това е действителността в сегашната Либия.
А.МИТОВ: Искам да ви кажа, че в you tube е пълно с клипове с престрелки в Триполи, с отрязани глави…/едва ли ги гледате, аз самият доста случайно попадам на тези клипчета/. Аз не знам как живеят тези хора там…
ПРОФ. ЧУКОВ: Вижте, ако сте запознат с иракската действителност, с ливанската действителност, тя на практика се проектира в Либия. Това са отделни въоръжени групи, които получиха статут на милиции. И естествено всеки лидер иска своята част от властта. Това, което направи като призив министър-председателят е тези хора да си предадат оръжието или да станат част от бъдещата либийска национална армия. Нещо, което много дълго време трае в Ирак. Там имаше престрелки, битки, докато накарат хората от милициите да станат част от властта. В Ливан така и не се получи. Не е много ясно в Либия какво ще стане, но очевидно ще има атентати, престрелки, ще има парцелиране. Това е.
А.МИТОВ: Каква е ролята на Белхадж?
ПРОФ. ЧУКОВ: Той има много интересна биография, бивш муджахид, бил е в Авганистан, лежал е в американски затвор.
А.МИТОВ: Но американците го върнаха в Либия…
ПРОФ. ЧУКОВ: Сейф ал Ислам е човекът, който най-дълго преговаря с тази групировка – Въоръжената либийска ислямска групировка, на която беше лидер Абделрахим Белхадж. Част от тази групировка сложи оръжие, друга отиде в затвора. На практика много е трудно да се разбере кой, какъв е. Докъде те се отказаха от въоръжената борба. Между впрочем този, който беше посредник за преговорите – дали да се предаде Сейф ал Ислам или не, беше Али Салаби, авторът на преходната харта, политическият документ, който очертава какво е бъдещето на либийската държава. Така че всички хора, които в момента са във властта, са много силно обвързани един с друг. Тези хора са били в някакви взаимоотношения дори по времето на Кадафи. Новият заместник-министър на външните работи е бившият председател на Революционния комитет на либийското посолство в Москва. Революционните комитети - това са най-преданите на Кадафи хора. Този човек е бил нещо като партиен секретар на Кадафи в Москва. Сега в момента той представлява новата либийска власт. Много е чудно, но очевидно има едно преливане на такива хора с новите хора. Това, което също прави впечатление е, че няма министерство на информацията. Във всички арабски държави Министерството на информацията е нещо като нашия СЕМ, но с цензорска роля. Очевидно, много силно влияние са оказали външните ментори върху формулата на сегашното правителство. По-близо е до европейската структура, отколкото до арабската. Но аз си мисля, че тази формула е предпоследна, защото поне уговорките са, че ще има допълнения, тъй като ще има племена, ще има региони, ще има различни тенденции, които ще кажат – това е нашият човек, ако не – идва милицията и налага своята воля с оръжие.
А.МИТОВ: Прави ми впечатление, че популистът Ердоган обикаля из региона и се опитва да яхне „Арабската пролет”. Обикаля или отправя призиви, дори сега открито се меси в конфликта в Сирия.
ПРОФ. ЧУКОВ: Според мен „Арабската пролет” на практика отвори вратата на турския политически модел. Аз дори бих казал сунитския модел и стана една очевидна поляризация, която бе популялизирана от американския философ, политикономист и писател Франсис Фукуяма, един авторитетен учен, който бе един от основните съветници на Джордж Буш, в последствие се разочарова от него и стана съветник на Барак Обама… Той казва, че това, което трябва да направим, е да се подкрепи добрия сунитски турски ислям за сметка на лошия шиитски ирански ислям. А на практика кой е флагмана на сунитския ислям – Реджеп Ердоган. Какво направи той? Бързо загърби приятелството си с Башар Асад. Знаете, че там отношенията им бяха брилянтни - нулеви проблеми, дори махнаха граничните бариери…
А.МИТОВ: А сега границите се минират…
ПРОФ. ЧУКОВ: Дори нещо повече, в Турция, в базата Искандер е създадено оперативното командване на тъй наречените хуманитарни коридори, което ще обхващат Едлеб, Холмс и забележете Халеб. Това е вторият по големина сирийски град и е икономическата столица, т.е. идеята е тези хуманитарни коридори да бъдат базата на една интервенция на НАТО, които заедно със страните от Персийския залив ще защитават протестиращите, но на практика ще бъдат под контрола на тези войски. Вече е направено оперативното командване. Така че Турция вижда своя звезден час. Сирия се явява пресечната точка на тези две дъги – Турция, Сирия, Йордания, Египет, Тунис и Мароко се противопоставя на дъгата Иран, Ирак, Сирия, Хизбула. Тук можем да споменем за пилотиращата роля на „Хамас”, която беше много плътно до втората ос, заедно с Иран, но „Хамас” са сунити и поради тази причина Саудитска Арабия и Египет се опитваха да изтеглят „Хамас”. „Хамас” е мотор, има влияние и най-вече има ракети. Седалището е в Дамаск и е в процес на трансфериране в Кайро и може би в Аман. Разбирате, има едно много силно противопоставяне на чисто конверсионална основа, пречупена през иранското ядрено досие.
А.МИТОВ: Вие в една статия от 27 май т.г. казвате, че Кадафи е изтъргуван срещу Асад с Обама, още повече, че се появяват съобщения, че руски бойни кораби се появяват в сирийското пристанище Тартус…
ПРОФ. ЧУКОВ: Този конфликт, за който ви говоря – регионално-конверсионалния, има своите международни измерения – администрацията на Барак Обама гледа в този район през погледа на Реджеп Ердоган. Той му е предал ключовете и му казва – вие сте нашите хора, правете тези реформи, които вие искате. Ние сме пас. Ако погледнем поведението на администрацията на Обама, свързано с последните събития в Египет, Мароко или Тунис… Всичко това е през погледа и призмата на Реджеп Ердоган. От друга страна имаме двете опониращи сили – Русия и Китай. Особено Русия, която загуби своите икономически позиции в Ирак. По времето на Садам Хюсеин Русия имаше широки икономически интереси. Лукойл имаше взаимоотношения с иракския нефт. Всичко това остана в миналото. Затова те в момента много плътно застават зад Иран и особено Сирия, защото ако тя падне, тази ос се счупва. Всъщност за какво Запада натиска много да падне Башар Асад. Това е много силно свързано с изтеглянето на американците в Ирак. Те трябва да се изтеглят до края на годината. Да де, ама те си отиват и идват иранците. На практика шиитската ос се засилва. Това е причината – американците изпускат Ирак и докато това стане, Сирия трябва да се завземе. Това е "танто за кукуригу" – игра срещу часовника. Интересна е позицията на Израел. Тя е пилотираща. Официално премиерът Нетаняху е забранил на министрите да правят каквито и да е изявления по отношение на Сирия. Нищо. В същото време министърът на отбраната Йехуд Барак каза, че дните на Башар Асад са преброени, т.е. счита се, че има някаква преоценка. До този момент Башар Асад беше човекът, който се предпочиташе от Тел Авив. От 1973 година няма нито един куршум, изстрелян от Дамаск към Тел Авив. В Сирия се приказва силно срещу Израел, но всичко това е само в медиите, на фронта няма нито един куршум изстрелян по Израел. В същото време обаче в Израел си дават сметка, че Сирия стават сериозен тил на „Хизбула” и Техеран. Ако Сирия не беше такъв важен логистичен център, на практика „Хизбула” нямаше да бъде толкова силна. Въздушният мост е очевиден – Техеран, Дамаск и долината Бека, там където са дислоцирани частите на Хизбула. Поради тази причина започва да се счита, въпреки че няма официална декларация и становище на правителството, че Тел Авив биха предпочели сунитската дъга пред шиитската. Значи те казват следното: Да, ние се скарахме с Турция, коияо е лидери на тази сунитска дъга, но нашите смъртни врагове са шиитите от Иран. Отново заработва стратегията, визията на САЩ – добрият сунитски ислям срещу лошия шиитски. Между двете злини – по-добре Турция, с която винаги са имали търкания. Вярно е, че в момента тези търкания са изключително силни, но официално скъсвания на дипломатическите отношения няма! С Техеран битката е на живот и смърт. Очевидно има някаква преоценка в Израел от една страна, от друга – с Вашингтон в момента има колосално разминаване. Ето, по отношение на Мубарак, Нетаняху, дори Бени Елиазер се обади лично да каже, че е с него, но преди няколко дни Нетаняху е изпратил тайно съобщение до САЩ и европейските страни, в което ги призовава да подкрепят стабилността на египетския режим, който през последната седмица беше силно разклатен от антиправителствените протести в страната и да не слушат Обама, т.е. колкото по-дълго войската остане на власт, толкова по-добре. Разбирате, че има разлика в двете позиции.
А.МИТОВ: И в същото време руснаците натискат много, ще инсталират ракети в Калининград…Против радара в Турция са…
ПРОФ. ЧУКОВ: Между другото, иранците ги заплашиха, че ако го направят, те ще бъдат директна тяхна мишена. И Лавров нееднократно повтаря, че това, което се случва в Сирия, те не подкрепят и много силно ще се потивопоставят на либийския модел. Аз считам, че все пак до директна интервенция няма да се стигне. Това ще бъде интервенция по линия на Арабската лига.
А.МИТОВ: Особено Катар!
ПРОФ. ЧУКОВ: В Катар има Ал Джазира, един изключително мощен инструмент с гледаемост над 60%, но всъщото време, ако се загледа човек, се получава доста дезинформация, полуинформация, както намерят за добре. Например, информацията за Бахрейн много бързо падна, въпреки че там имаше „Арабска пролет”, докато Сирия не слиза от водещите заглавия. Даже още малко ще го развия този въпрос по отношение на СМИ. Когато бяха президентските избори у нас, такива имаше и в Тунис. На първия тур нямаше нито една дума за нас, докато за Тунис новините бяха изчерпателни. Едва когато на втория тур беше избран Росен Плевнелиев отбелязаха, че българите имат президент. А за Тунис имаше много широки репортажи. Да не говорим сега за Мароко, където ислямистите спечелиха, но властта остана в ръцете на краля. Западът спокойно сякаш прие резултатите от гласуването в Мароко, а в Европейския съюз също нямаше особени възражения.
