/Поглед.инфо/ Преди две седмици, в началото на юли председателят на Европейския парламент Антонио Таяни предупреди, че в следващите пет години се очаква преселение в библейски мащаб, което няма да може да бъде спряно, ако Европа не вземе мерки още сега.
Подобни предупреждения отдавна не изненадват никого, а ние с колегите ми от Института по балканистика от години следим развитието на ситуацията в Близкия изток и Африка и нееднократно сме давали оценка на потенциалната опасност и ефекта, който тези процеси ще имат върху Балканите и Европа.
След издаването на „Украинската криза и Балканите”, Институтът по балканистика ще представи през октомври новия си сборник с анализи, посветен на мащабната мигрантска вълна от 2015-2016г., която буквално удави балканските държави, намиращи се по пътя на бежанския поток.
Тук ще ви представя кратък откъс от моята статия „Турция и европейската мигрантска криза (2015-2016)”.
Безпрецедентната бежанска вълна, която заля Европа през 2015г. постави пред огромно предизвикателство не просто държавите-членки и институциите на ЕС, а постави под съмнение самите принципи на функциониране и съществуване на общоевропейското пространство. По данни на Фронтекс и Международната организация по миграцията, за 2015 г. в Европа са влезли 1 046 599 бежанци, като за сравнение в предходната 2014 г. броят им е бил около 279 хил. души.
Оказалите се в предните редици на „цивилизационното предизвикателство” държави от Източна и Централна Европа се наложи да се спасяват чрез изолационни механизми от дошенгенския период и задълбочиха междудържавните и междурегионални противоречия в рамките на ЕС. Ангажираните с гръцката финансова криза и руско-украинския конфликт европейски инситуции, като че ли не забелязаха зараждането на тази мащабна бежанска вълна, макар процесът да бе видим и лесно прогнозируем. Наличието на миграционен потенциал, натрупан от разрушаването на държавни и социални структури в Близкия изток, от дългогодишните процеси в Афганистан и Пакистан, както и от вътрешната миграция в Сирия, Ирак, Либия и Йордания, беше ясно различимо.
През лятото на 2015 г. се натрупват редица фактори, стимулиращи миграцията на намиращите се в Турция сирийски бежанци в посока Европа. Турция използва мигрантската криза за политическа и икономическа разменна монета и изгражда външнополитическата си стратегия в няколко взаимосвързани направления. Чрез бежанския лост, Турция се опитва да повиши значително влиянието си, за да наложи на своите съюзници в НАТО и на ЕС определени решения по отношение на конфликта в Сирия, и то в момент, когато страната е все по-изолирана в регионален и международен план поради редица външнополитически грешки. В същото време ситуацията в самата Турция е близка до гражданска война, със силно социално напрежение, сблъсъци и военна офанзива срещу кюрдското население в югоизточната част, кървав атентат в Анкара, затваряне на медии и съдебни процеси срещу журналисти и интелигенция.
Подписаното на 18 март 2016 г. споразумение с ЕС e постигнато след тежки преговори, множество срещи и силен натиск в условията на напрегнати зимни месеци на бежански поход през Югоизточна Европа. То де факто позволи затварянето на балканския маршрут и сложи край на най-острата фаза на бежанската криза. По данни на Върховния комисариат по бежанците към ООН, броят на мигрантите, пристигнали в Гърция, спада значително от над 67 хиляди през януари, 26 хил. през март до 3 437 през август 2016. Това, от една страна, отслабва натиска върху Гърция, но води до постепенно засилване на миграцията през Италия и до много повече жертви по този по-опасен маршрут. По същество, преориентирането на миграционните потоци не решава никой от възникналите вече проблеми, а чрез клаузите на споразумението ЕС само замразява бежанската кризата и дава допълнителни механизми за влияние на стимулиращите миграцията.
Отстъпките, които ЕС направи на президента Ердоган, показаха паниката и слабостта на европейските лидери, които дадоха в ръцете на Турция един силен лост за упражняване на натиск и доведоха до отстъпване на принципни позиции и отслабване възможността за влияние върху все по-авторитарното управление в Турция. Това е ясно видимо при всеки опит на ЕС да обърне внимание върху нарушаването на демократични норми или при нужда от страна на Ердоган да постигне конкретен вътрешно или външнополитически резултат. Арогантната риторика от страна на управляващите в Турция и безпардонната тактика на изнудване се възобновяват при всеки възможен случай.
Въпросът за развитието на сирийската криза и евентуалното преначертаване на сегашната карта на Близкия изток е неразривно свързан с бежанския проблем в Турция. На територията на страната, по официални данни, има над 3 млн. сирийски бежанци, а нерегистрираните вероятно са още около милион души, като 90% от тях живеят извън бежанските лагери.
Растежът с по милион мигранти на година, които Турция не възнамерява да интегрира и които допълнително натежават върху социалната система и пазара на труда, се наслагва върху политическото и социалното напрежение в районите, в които са концентрирани големи групи бежанци. Изглежда вече невъзможно политиката на Турция към намиращите се на територията ѝ бежанци да се изгражда на основание на временния характер или като временна защита.
Използването на бежанския въпрос като инструмент във вътрешната политика и за външнополитически настиск става още по-опасно с разгръщането на турската интервенция на територията на Сирия. При един миграционен потенциал от около 10-12 милиона души, в рамките на Близкия изток, ролята на Турция в управлението на миграционните потоци е решаваща.
ЕС, към когото е насочен основният натиск, е изправен пред изключително трудни решения, които са в състояние радикално да променят облика му и да задълбочат процесите на разпад и отдалечаване на държавите-членки. Европейските лидери признават, че извън спазването на споразумението от Турция, нямат „план Б” за справяне с мигрантски натиск и че възможностите на съюза да приема нови бежанци и са "почти изчерпани".
Липсата на единна политика на ЕС е основна част от проблема, но такова е и отсъствието на кризисен инструментариум и отказа от формулирането на дългосрочна политика. Реакцията на европейските инситуции, както и приложения вариант на замразяване на миграционната криза, показаха слабостите на ЕС, нуждата от преформулиране на основни споразумения и внимателно отчитане на последиците, които ще окажат пристигналите вече в Европа бежанци.
Що се отнася до Турция, целият комплекс от проблеми, свързан с кюрдския въпрос, сирийската криза и Близкия изток, няма как да се разреши чрез военни средства. Турската армия е силно дестабилизирана – без политическо влияние, отслабена от делата „Ергенекон” и „Бальоз”, и силно обезкървена при мащабните чистки след опита за военен преврат от юли 2016 г. Дълбочината на този процес ще става все по-осезаема в средносрочен план. Турската външна политика ще трябва да потърси нов, мирен път, след като доктрината на неосманизма търпи външно поражение и е силно ограничавана в амбициите си от променените баланси в региона. За пореден път Турция ще трябва да се изправи пред голямата криза на идентичността.
Ще завърша с думите на Бурак Бердил, известен журналист и анализатор: „Турция е твърде ислямска, за да принадлежи към Европа, твърде светска и неарабска, за да принадлежи към Ислямския клуб, твърде сунитска, за да бъде част от шиитския мюсюлмански клуб, твърде турска, за да намери съюзници в Евразийския пакт и твърде отдалечена, за да намира смисъл в африканския алианс.”
Подобна преоценка предстои и във вътрешнополитически аспект. Президентът Ердоган вече изчерпи своята харизма, довеждайки обществото до небивало разделение и поляризация, и в краткосрочния хоризонт на предстоящите през 2019 г. президентски и парламентарни избори, Турция ще се изправи пред един решаващ избор за бъдещето си.