/Поглед.инфо/ „Единство, уважение, толерантност”. Не, това не е осъвременена версия на детската асамблея „Знаме на мира” и нейният девиз „Единство, творчество, красота”. Това, според министър-председателя Бойко Борисов, е „силата на нацията ни”. Напълно прав е, нали? И сигурно изрича тези думи с осъзнато желание те да се превърнат в норма на обществено поведение и нрави. Което е добре! 

Проблемът обаче е в това, че думите са едно, делата друго, а реалностите, продуцирани от делата – съвсем трето.Затова нека отидем отвъд мимолетността на тиражираната от медиите не особено крилата фраза на премиера. За да видим, макар и в твърде едър щрих, къде се позиционира неговата лична роля и политика в тази триада на единството, уважението и толерантността – все ценности, които натрапчиво отсъстват от днешния ден България.

Единство ли? Днес българската нация е по-разделена от всякога. Най-дълбоките разделения са на плоскостта на социалните неравенства. Каква ти плоскост – истинска социална пропаст дели 90 процента от българския народ, които живеят в бедност, недоимък и липса на стабилна житейска персперктива от единия процент свръхбогати и останалите, формиращи тяхната обслужваща сфера и служителите на компрадорския капитал. Два свята, единият е излишен, както е казал поетът.

Единството на думи никак не се връзва с политиката нито на „Борисов 1”, нито на „Борисов 2”. Защото по същество това е политика от типа „всичко за богагатите, за бедните - ако остане”. Неолиберална по съдържание, олигархична по форма. Такава е, например, „реформата” в здравеопазването, която гарантира здравни грижи за богатите и оставя бедните в „списъка на чакащите”, ако дочакат. И налива гигантски ресурси в частните болници, вместо да модернизира държавните и общинските, така че хората да имат достъпна здравна помощ. 

Такава е и безумната идея публични средства да се наливат в частните училища, в които учат децата на богаташите, а не в публичните школа, в които са децата на народа. 

Такава е и политиката на Столична община, смятана за „витрина” на дясната симбиоза „ГЕРБ-РБ” – да се лъскат жълтите павета, а кварталите да тънат в прахоляк и дупки. Да се ремонтират със 109 милиона лева няколко булеварда, докато много улици дори и в идеалния център са като лунен пейзаж. И с повече от милиард годишен бюджет да продължава да няма достатъчно детски градини. И прочие. 

Тъкмо защото т.нар. десни нямат реален отговор на проблема с бедността, в български условия и под чужда диктовка те превръщат в идеологически фетиш и пропагандна мантра пещерният антикомунизъм. И така създават друго дълбоко разделение на нацията - по-примитивно, по-невярно, по-болшевишко, но пък много по-първосигнално острастено и, следователно, лесно смилаемо. Ако говориш за бедността и настояваш за политика, която извежда борбата с нея като ключов национален приоритет, защото не може да има други национални приоритети в най-бедната държава от ЕС, то значи си „комунист”, „ченге”, „рубладжия”. С подобни „аргументи” си служат идеологическите скопци на неолибералния консенсус на олигархията, на които се крепи и днес, г-н министър-председателят и на които от време на време дори приглася или пък потупва насърчително по рамото. 

Къде го единството в тези зейнали пропасти? Или в насажданата от институционализирания разчленител на нацията – президентът Росен Плевнелиев – марионетна реторика, според която всеки, който иска суверенна външна политика, която се формира в равнопоставено взаимодействие с партньорите от ЕС и НАТО, или пък критикува „ястребите” в Пентагона за сметка на „партията на мира” във Вашингтон, е „агент на Путин” и враг на „евроатлантическите ценности”. На това му се казва единство!

Примери за дълбоките разломи, набраздили обществената и политическа тъкан на нацията, има още много. Повечето от тях са създадени, поддържани или катализирани от политиката, манталитета и делата на управляващите конфигурации, ръководени от г-н Борисов. 

Уважение ли? Че кой превърна безогледното обругаване, уличната подигравка или кръчмарските подмятания в норма на политически отношения? В критерий за „успешност” в политиката. Няма как системно цял мандат, че и след това, да рушиш елементарното уважение към история, институции, партии и личности (то не бяха „безделници”, то не беше „л...а в целофан”, то не бешечерна пропаганда за предишни мандати) и изведнъж да осъмнеш с прозрението, че наместо с уважение публичното пространство се е изпълнило със задушливото зловоние на омразата, политическата простащина и профанизацията на политиката и публичната реч. Няма как актьорите в един долнопробен авторски спектакъл, да ни обясняват, че в душите си носят Шекспир и Гьоте, нали? Поне докато не се превъплътят в техните герои няколко поредни сезона.

Толерантност? И таз добра. Къде и в какво точно управлението на „Борисов 1” и на „Борисов 2” е проявило толерантност към слабите? А към нуждаещите се? Към изоставените? Не, не говоря за ефектни благотворителни жестове, излъчвани на живо в ефир или запечатани във вестникарски фотографии. Иде реч за системна и осъзната политика, която мобилизира усилия и ресурси, за да се спре опростачаването на нацията, да се вкарват децата от гетата в училище, да се осигури не охолство, но понедостойни старини на възрастните хора, които са принудени преди да идат на оня свят, да мизеруват в родината си като бездомни кучета от Третия свят...

Въобще, премиерското прозрение „единство, уважение, толерантност” е досущ като приказката за онази жена, която казала „зная как се гледат деца, погребала съм три”.И все пак, ако това е искрен катарзис - трябва да бъде насърчен. Но искрен ли е? И въобще катарзис ли е? Или банална предизборна поза. Която ще се изпари скоро след изборите. Има предвид президентските. 

Ще поживеем, ще видим. Но всички ние, в т.ч. и министър-председателят, не бива да забравяме нито за миг библейската истина „не притуряй грях към грях, защото нито за един не ще останеш ненаказан”.