Калин Вельов е роден на 18 юни 1973 г. в София. Занимава се с музика от 7-годишен в школата по ударни инструменти и солфеж към Двореца на  пионерите. На 10 години е перкусионист в група ”Пим Пам”, ходи и на уроци при корифеите по ударни инструменти - семейство Палиеви. През 1989-90 г. пътува с Детска Филхармония ”Пионер”. През 1991 г. участва в сформирането на“Акага”. През 1992 г. завършва НМУ ”Л. Пипков” и е приет да следва в НМА”Панчо Владигеров”. От 1992 г. е барабанист и перкусионист на “Медикус”, Дони и Момчил, „Форте“, “Нона Йотова бенд”, а през 1998г. става част от “Ку-Ку бенд”. От1999 до 2004 г. учи латиномузика в Ротердамската консерватория. От 2004 до 2005 г. преподава ударни инструменти в НМУ „Л.Пипков“. През 2008 г. излиза съвместният му албум с Нина Николина “Абсент”, а през 2011 г. - първият му самостоятелен албум “2 лица”. През 2007 г. реализира проекта си “Тумбаито” – салса формация, чийто първи албум със същото име излезе на 19 ноември 2013 г.

Обвързан е с Диана…., двамата имат дъщеря Карина, родена на 1 юни 2012 г.

-Калине, на 19 ноември представихте новия си албум заедно с група “Тумбаито” по нетрадиционен начин – с латино мюзикъл…

-Спектакълът беше различен от всичко, което сме правили досега. Целият концерт беше на фона на мултимедия. Ако отзад се виждаше снимка на улица в Хавана, отпред на сцената тя излизаше реално – с пейка, сергия с цитрусови плодове, бар, ресторантче, хора минаваха с колело, танцьорите влязоха в ролята на актьори. Извадихме от архива на националната телевизия оригинални видеоклипове от 60-70-те години на Маргрет Николова, Стефан Воронов, Лили Иванова и ги прожектирахме отзад на стената заедно с архивни кадри, които събрахме от Столична библиотека. Особено вълнуващо беше излизането на 85-годишната Маргрет Николова на сцената… Толкова светлина и енергия в погледа имаше тази жена, невероятно беше… Хората станаха на крака, а тя се разплака, когато изпълнявахме “Приказка” на Йосиф Цанков. Заснехме целия концерт за телевизия, предстоят ми 2-3 седмици монтаж и се надявам да бъде излъчен по коледните празници.

-Какво означава “Тумбаито”?

-Тумбао се нарича основният ритъм в латино музиката, а тумбаито е умалителното.

-Защо реши да съчетаеш латино с наше ретро?

-Албумът тръгна отначалото с авторски песни, но един приятел ми подхвърли диск с песента “Ропотамо”, записана през 1963 г. Написва я композиторът Атанас Бояджиев, по текст на Радой Ралин и тя разказва за ресторанта “Ропотамо”. Изпята е от Маргрет Николова и става голям хит тогава. Песента е тиражирана в 200-300-хиляден тираж в Русия. Тя носи в себе си като оригинал латино стила, защото тогава са пунтирали ча-ча стила. Ние записахме песента в чисто латино, ча-ча, а после решихме да потърсим и други стари български парчета в този стил. Намерихме много сладурски стари български хитове от 60-70-80-те години. Някои от тях преобърнахме на 180 градуса изцяло в латино вариант, например “Болката отляво” на Васил Найденов. Направихме “Черно и бяло” на Георги Христов в латино стил, а също и “Приказка” на Йосиф Цанков. Песента “Сбогом, море” от първия албум на Лили Иванова през 1967 г., по музика на Морис Аладжем, направихме в меренге, един доминикански стил. Въобще, заиграхме се и албумът стана много цветен и различен.

-Теб дълго време те свързваха с “Акага”…

-Аз съм кръстник на групата, Акага е име на прабългарска жрица, бабата, която е отгледала хан Аспарух. Изрових го от книгата “Сказания и легенди за хан Аспарух”.

-Откога е тази твоя страст по латиното?

-От дете датира желанието ми да свиря на барабани и перкусии. Бях на 6 години, когато обърнах тенджерите и започнах да думкам с вилици и лъжици по тиганите. Бях се побъркал от това желание. Но началото на любовта ми към латино музиката е свързано отново с “Акага”. В края на 90-те години бяхме два пъти на Международния джаз фестивал в Монтрьо. Там за пръв път видях латино група от кубинци, свирещи джаз рок. Отидох на няколко уъркшопа на големи латино джаз имена, видях кубинския барабанист Хулио Берето. Тогава латино музиката ме грабна, омагьоса ме и не ме пусна оттогава.

-Как попадна в Ротердам?

-Приеха ме в Щатите в два университета, но беше прекалено далеч и прекалено скъпо, затова избрах да остана в Европа. На континента има две места, където латино образованието е на световно ниво – Париж и Ротердам. За Париж ми трябваше френски, затова избрах Ротердам, където можех да уча с английски. И в двете страни има много големи латино общности. Веднага влязох в контакт с венецуелски, колумбийски, кубински музиканти. Те ме поканиха да свиря с тях и успях още от началото да се изхранвам само с музика.

-Животът ти е невероятно динамичен – всеки две години започваш нещо ново…

-Да, такъв съм, много динамичен, и се движих динамично през годините. Група “Пим-пам” беше първата ми професионална изява, на 10 години. След това, докато учех в музикалното училище, сформирахме “Акага”. Бях на 18. Малко след това започнаха турнетата с “Медикус”, Дони и Момчил, с Коцето-Калки. Успоредно с това с “Акага” записахме първите албуми с джаз, рок и фънк, свирихме на “Мелодия на годината”, “Златния Орфей”. После с групата “Форте” излязохме за 2 години и половина в Скандинавия – Швеция, Дания, Норвегия, Гренландия, Германия. Свирехме по кораби, беше полезно. Като се върнах, година и половина свирих с “Ку-ку бенд”, Лили Иванова, Нона Йотова, Стоян Захариев… Докато следвах в Холандия, направихме турнета в Оман, Африка, и 3 пъти бях в Индонезия. Прибрах се в България с амбицията да направя в България мой проект, група, на която аз да съм продуцент и менажер и това се осъществи с “Тумбаито”. Направих домашно студио вкъщи, което е и репетиционна, за да мога да съм независим.

-Имаш вече и собствен лейбъл, кого още продуцираш?

-Албума ми с Нина Николина, моя солов албум, сега този с “Тумбаито”. С Нина правим нов проект – “Пендара етно проджект”. Това е съчетание на български чист фолклор с електронна диджейска клубна музика, тоест модерното, комерсиалното, танцувалното в съчетание с българския фолклор.

-Попитахме Нина Николина, която също гостува на тази рубрика на в. “Преса”, дали двамата се ревнувате професионално от другите проекти.

-Не, напротив, с Нина продължаваме да работим заедно, дори в албума на “Тумбаито” тя записа песен – “Търпение” в дует с Мартин Ташев. Аз много често се съветвам и се допитвам до нея дали концертът се е получил добре, дали песните са подредени добре. Тя пък ме пита за своя албум… Ние сме като брат и сестра с нея и непрекъснато се чуваме.

-Откъде черпиш тази нескончаема енергия и позитивизъм?

-Така съм се родил – с енергия. Майка ми е бивша спортистка и много енергичен човек. Тя е от Тракия, от село Ценино до Нова Загора, а баща ми - от македонския край, от село Пастра до Рилския манастир. Той е буен мъж и планинар. Така че съм съчетал тракийска топлина и усмивка с македонска емоция, хъс и енергия. Черпя заряд от природата, обичам да съм на планина, на море, с каяка в язовира, с колело по пътеките. Обичам да спя на палатка, лятото на каравана. Но по природа съм си роден енергичен…

-Ти винаги си толкова широко усмихнат, че някои се чудят, има ли и малко поза в това…

-Няма поза. Много обичам да се смея, да ми разказват вицове. Някой път слушам по няколко пъти един и същи виц и всеки път се смея, сякаш го чувам за пръв път. Обичам хората с чувство за хумор, които казват и правят смешки. Това ми е наследство от майка ми, която също много се е смяла като малка. И до ден днешен с нея като се съберем, си пускаме шеги и се забавляваме, и се хилим много… Гледам позитивно на света, защото живеем кратко време, някои прекалено кратко, не знаем кога ще си отидем от този свят. Затова трябва да се наслаждаваме на света и да гледаме позитивно въпреки лошите неща, които се случват около нас. Възхищавам се на хора като Маргрет Николова, която е на 85 и продължава да е слънчев човек. Тези позитивни емоции са я задържали толкова време да е жива и здрава и на 85 да изправя публиката на крака.

-Казвали ли са ти, че си като слънчев оазис сред мрака на омразата и отчаянието?

-Аз също имам позиция и своите критични негативни коментари към управляващи и отделни личности. Мога да се изказвам също много остро. Когато се видя с дъщеря си и тя ми се усмихне, или когато отида на репетиция с музикантите и започнем да свирим, или заминем за някъде, ставам пак весел. Обкръжен съм от смешни и забавни хора. В последно време няколко пъти пътуваме до Румъния за международни фестивали, пътят дотам е 10-12 часа, и всички заедно сме в един автобус… Ама това е такъв хилеж непрекъснато…

-Като крачиш с такива широки бързи крачки през живота, половинката ти Диана сигурно трябва да тича след теб?

-Да, не й е лесно, но пък в момента имаме това малко същество Карина, което отнема цялото й време и внимание. През деня тя се грижи за дъщеря ни, вечер аз се опитвам, преди да заспи Карина, да стигна до вкъщи навреме, за да мога да си поиграя с нея поне един час. Събота и неделя гледаме да прекараме повече време тримата. Сега като падне сняг, отиваме на ски, на планина.

-Миналото лято сте водили едномесечната Карина на къмпинг?

-Да, това лято прекарахме с нея два месеца на палатка, а миналото лято тя беше на 40 дена бебенце и си взехме каравана. Гледаме да сме максимално време заедно, но истината е, че музикантите прекарват доста време в студио. Ние сме погълнати от това, което правим, и проблемът не е само във времето, а във вниманието…

-Как тази млада жена понася това?

-Трудно… Мисля, че половинките на хората на изкуството трябва философски да преглътнат и приемат това, че винаги ще има и някой друг или нещо друго в съзнанието на човека до тях, което ще му поглъща вниманието. Няма как да имаш стабилна връзка с някого, ако той не може да ме разбере, че ще се прибера тая нощ в 12 или в 1, защото ми е дошло вдъхновение и съм останал в студиото до късно, за да “сложа” това вдъхновение на пианото, за да запиша песен; ако не може да разбере, че ще се приберем в 3 през нощта, защото сме свирили… Като слезеш от сцената, не можеш веднага да си легнеш. Адреналинът в теб е толкова силен, че оставаш с музикантите да си говориш за разни неща…Дианае завършила моден дизайн. Между другото, тя подготви графичния дизайн на албума на “Тумбаито”, за което сме много горди, получи се страхотно.

-Къде намери тази търпелива и отдадена на теб жена?

-Набързо и случайно се намерихме. Ние сме сравнително отскоро заедно, така че времето ще покаже дали и колко ще оцелеем като двойка. Надявам се да е завинаги, разбира се.

-При толкова много проекти в главата, за какво не ти стига време?

-Искаше ми се денят да е не 24, а 36 часа. Аз съм зодия Близнаци и природата ми е такава, че опитвам от всичко по малко, от всичко по нещо, не може да ме ограничиш. Ако свиря само на барабани – доскучава ми; ако само латино музика правя – също. Трябва всичко при мен да е динамично, да правя различни неща, които са ми интересни. Имам нужда и да композирам, и да продуцирам; имам нужда и да пея, и да свиря. Затова гледам да захапя от всичко. Не мога във всичко да навляза надълбоко. Не мога да бъда страхотният техничен певец, или само виртуозът барабанист, защото не съм се отдал само на това. Но за мен удоволствието е в разнообразието. Такъв съм.

-Обичаш скоростите, моторът и джипът само хоби ли са?

-Джипът ми трябва, за да ходя по планините и да усещам офроуд изпитанията – нещо, което също много ми харесва. Имам голям мотор, с който правим с Диана обиколки през лятото. Ходим до Турция, Румъния, Гърция. Имам малък скутер, който ми е за града. Тук съм изключително мобилен и съм на скутер дори и през зимата. Сложил съм му зимни гуми и едни специални плащове, които покриват тялото ми, слюда отпред, стъкло, което да ме пази, мембрани, истории… Само и само да го карам целогодишно, както го правят хората в Северна Италия, Швейцария, Германия. За българската култура това е непонятно, защото не сме израсли с това и не сме го виждали, докато сме растели по улиците. Каякът е от няколко години голямата ми страст. Изключително удоволствие ми доставя да съм например в Родопите, на Голям Беглик или на някоя широка поляна, или в някоя голяма река и да съм сред природата с каяка. Карина също я качихме това лято на каяка.

-Остава и да е музикална…

-Според мен ще е, защото майка й пее много чисто, аз съм музикален по призвание или по образование, все едно. Но със сигурност ще вкарам Карина и в тази моя любов към природата и към спорта. Това е неизбежно. Качих я да я повозя за малко на скутера, на каяка лятото, пуснахме я във водата да плува… Спортът, движението са много важни. Движението е живот.

Преса

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели