/Поглед.инфо/ Доклад пред Международната научна конференция „30 години: преход, поуки и перспективи“, 27 ноември 2019 г., УНСС, София
Резюме
„Преходът“ от „реален социализъм“ към новия тип икономика и новия тип общество е приключил. Основата на икономическата система е коренно променена: държавната собственост е трансформирана в частна; политическата система е също тотално променена – от пирамидална в хоризонтална постдемократична; социалната система е трансформирана от сравнително (с уговорки!) еднородна в количествено и качествено нееднородна. Това не означава че „Преходът“ е успешен. Напротив, той е неуспешен както от позициите на целите, които си бе поставил, така и чрез илюстрация на диференциращите резултати, които са се получили. Този провал на „Прехода“ поставя въпроса за бъдещите алтернативи пред икономиката и обществото.
Миналите култури ще се превърнат в купища руини, а накрая – в пепелища,но над тях ще витаят духове.
Лудвиг Витгенщайн
Увод
Честването на един национален юбилей обикновено е празнично събитие, отбелязващо раздялата със старото и раждането на новото. Освобождението на България се чества от 3-ти март 1879 г. като нещо окончателно, а не като нещо започнало. Съединението на България също е еднократен акт, а не нещо само започнало, с който на 6-ти септември 1885 г. Източна Румелия се отцепва от Османската империя и се обединява с Княжество България. 10-ти ноември 1989 г. – за разлика от всички други национални празници – се отбелязва като нещо започнато, но недовършено. Затова не е национален празник, а само се отчита разстоянието на изминатия път в посоката към целта, която – по ирония на историята – за мнозина се оказва в момента по-далечна, отколкото преди три десетилетия.
Въпреки всичко, „Преходът“ е приключил. Основата на икономическата система е коренно променена: държавната собственост е трансформирана в частна; политическата система е също тотално променена – от пирамидална в хоризонтална постдемократична; социалната система е трансформирана от сравнително (с уговорки!) еднородна в количествено и качествено нееднородна. Това не означава че „Преходът“ е успешен. Напротив, той е неуспешен както от позициите на целите, които си бе поставил, така и чрез диференциращите социално-икономически резултати, които са се получили.
По този повод е добре да си припомним крилатата бележка на Карл Маркс по повод Фойербах, че „досега философите само са интерпретирали света по различен начин, но въпросът е той да бъде променен“, но с уговорката че „е добре преди това светът, все пак, да бъде обяснен“. Какво и защо се е случило – това е големият въпрос, както и какво е необходимо и възможно да се променя (към по-благоприятно) в бъдеще?!
- Откъде тръгнахме?
Всъщност отправната точка на прехода бе „реалният социализъм“. Няма нещо по-пъстро от това понятие, което зад прилагателното „реален“ прикриваше в различните страни освен елементите на по-високата степен на социалната държава и в частност – на социализма, също така и елементи на капитализъм (макар и в ограничен дял, тя продължи да съществува в Унгария, Чехословакия, България, Китай и в други страни), на феодализъм (чрез закотвящото гражданина „жителството“ в България[1] , в СССР и др.), на робство (за „подозрителните“ и „враговете на марксизма-ленинизма“ чрез ГУЛАГ в СССР, чрез концлагерите в Белене, Скравена, Ловеч и т.н. в България, също и в Албания, Румъния и др.). Няма „чиста“, еднозначна и коренно различна социално-икономическа система от предходната; всяка носи елементи от миналото и белези (наченки) от бъдещето.
В обществено-икономическата система на „реалния социализъм“ имаше много положителни неща от социално-икономическа гледна точка, имаше опит за изграждането на по-високо развита социална държава, даже (в определена степен) опити за въвеждане и прилагане – на основата на държавната и обществената собствености – на принципа „От всекиго според способностите, всекиму – според количеството и качеството на вложения труд“, върху който се базира един от стълбовете на „научния социализъм“.
Икономическата система на „реалния социализъм“ се развиваше на основата на единната държавна собственост върху основните средства за производство и функционираше на основата на планове (едногодишни, петгодишни и „перспективни“, двадесетгодишни). Единната държавна собственост – особено при скромна производствена номенклатура на продукцията – позволяваше да се мобилизира (идейно, духовно, волево и даже принудително) инициативата и творчеството на милионите трудещи се, което (при норма на натрупване от около 25% от националния доход и при концентрация на инвестициите в стратегическите отрасли) да позволява високи темпове на икономически растеж от 5-10% годишно (като база за социалното развитие). По този начин СССР успя, тръгвайки от под 20% от БВП на САЩ, да достигне към 80% от неговия БВП в края на 80-те години на ХХ век, при това – в условията на най-разрушителната Втора световна война. Другите страни от „социалистическия лагер“ също се придвижваха бързо икономически напред, особено след въвеждането на координацията на националните планове в СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ) и при условията на сближаване на равнищата на социално-икономическото развитие. Що се отнася да България, в края на 80-те години на ХХ век тя беше извършила и завършила успешен преход от слаборазвита селско стопанска страна към средноразвита промишлено-аграрна страна, намираща се в горната подгрупа на средноразвитите страни.
Политическата система се основаваше върху „нелибералната демокрация“ (понятие, въведено по-късно) или върху пирамидалната демокрация (отгоре надолу), казано още по-точно: една партия със сателити, една идеология, често – и един вожд, но „в полза на трудовия народ“.
Социалната система обещаваше и работеше в посока на „повишаване на жизненото равнище на народа и усъвършенстване на начина на живот“ (сами по себе си, прекрасни идеи!), което за трудещите се беше повече от очевидно, особено за хората на физическия труд. И по линия на стандарта на живот, и по линия на начина на този живот, бе постигнато много от предварително желаното. Самата Ангела Меркел (2019) твърди по този повод: „по принцип, когато гледаме на ГДР, има едно нещо, което много западни германци намират толкова трудно да разберат: че дори в диктатура може да има успешен живот“[2] .
Но това, което се мъчеше, но не успяваше да прикрива, беше че „реалният социализъм“[3] не е много, много идентичен с научния социализъм, описан от класиците (Маркс, Енгелс, Ленин) че в центъра на властта имаше наследствени династии и геронтокрация, че „изкривяването“ на обществото на „равните възможности“ ставаше чрез облагите за „правоимащите“ и преследването на „различно“ мислещите, че отсъстваше „гласност“ и откритост. Затова в много отношения „реалният социализъм“ започна да наподобява формите на държавен капитализъм, като в ролята на едрата буржоазия се вписа едрата партийно-държавна номенклатура. Според някои сравнения, всеки, принадлежащ към „червената буржоазия“ достигаше повече от 12 пъти по-високо жизнено равнище от хората с минимални доходи[4] , без да се отчита многократно по-големите възможности да се придвижват по-бързо наследниците й нагоре по социалния асансьор (Димитров, И., 2018) не според способностите и вложения труд, по-свободно да се пътува в чужбина (на Запад), да се наслаждава на прочутия спецснаб, да се притежават и ползват повече „права на човека“ (Тодоров, К., 2019). Така, че който твърди, че преди е имало „истински социализъм“, нека си помисли още един път по въпроса!
Естествено, едно несправедливо общество не може да бъде вечно. Затова дойдоха „гласността“ и „перестройката“ на Горбачов, затова и (с благословията на „големия брат“) в България се стартира началото на прехода, започвайки с дворцовия преврат срещу Живков и неговата свита. В края на краищата, реалният социализъм беше идейно предаден отвътре (Киърн, Роджър и Томас Кени, 2006).
Отчитайки вътрешните причини за необходимостта от промяна, не може да се пренебрегнат и външните фактори и условия. В онези времена продължаваше Студената война и битката за налагане на една или друга идеология. Възползвайки се от слабостите и отстъпчивостта в характера на последния съветски ръководител (Добринин, А., 2007), Западът постигна убедителни настъпления на широк фронт в Третата световна война – информационната (Дуранкев, 1993). Нещо повече, за САЩ и ЕС тази победа бе планирана (Суайцър, П., 1999), но се реализира неочаквано (Димитрова, Ал., 2019).
И така, преди 30 години бе положено „Началото на прехода“. Стартовата база на промените завари България в горната подгрупа на средноразвитите страни със сравнително висок индекс на човешкото развитие – типични за една индустриално-аграрна страна; с нараснало от 7 млн. души до почти 9 млн. души население, образовано във висока степен; със силно развита материално-техническа база, ориентирана за дългосрочен внос-износ в рамките на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) и т.н.
Бъдещето на „прехода“ в онези години бе възможно в две посоки: или в посока напред, към „повече социализъм“ и преход от държавна към обществена и лична собственост, повече справедливост, солидарност и свобода; или в посока назад, „връщане към капитализъм“, наричан за краткост „пазарна икономика“ и съответстващата й демокрация[5] . Въпросът за посоките към бъдещето съвсем не беше еднозначен; в много отношения управлението на икономическата система бе открило решения, които очертаваха отлични възможности (Матеев, Евг., 1987); освен всичко, можеше да се извърши плавен преход към едно много по-справедливо общество, почти „без класи“, базирано върху принципа „от всекиго според способностите (и държавата да дава възможности за „равен старт“), всекиму – според количеството и качеството на вложения труд ( в това отношение метриката бе отишла много напред)“. Впрочем, тогава се подценяваше възможността за „третия път“: една страна с две системи, както направи по-късно Китай.
Историята избра втория път: преход към (нека спазим политкоректната терминология, макар че е ненаучна) „пазарна икономика“ и „демокрация“. В България – за разлика от някои други бивши социалистически страни – преходът бе предпочетено да се осъществи по реституционно-криминален начин. В началото бе… „разграждането на системата“. Именно, вместо „надграждане на изграденото“, бе осъществено неговото разграждане: първо, чрез силно присъствие на реститутите и техните наследници в самонаричащите се „демократични сили“, сякаш всичко преди 1944 г. е било законно, демократично и пазарно; второ, чрез вандалска приватизация[6] , осъществявана „законно“ чрез различни форми на лично обогатяване – компенсаторки, нарочна обезценка на активи, уж „масова“ приватизация и т.н.; трето, чрез „пълно скъсване“ на икономическите връзки с другите бивши социалистически страни (за което най-голяма вина носи Русия като пряк наследник на СССР), което породи спиране на производството в стотици предприятия и предизвика масова безработица.
- Докъде стигнахме?
Огромна е разликата между първия етап на капитализма в западния свят през ХVIII-XX век и първия етап на „новия капитализъм“ в България. В западния свят се извърши постепенно първоначално натрупване на капитала – стъпка по стъпка, година след година, век след век; в България се осъществи първоначално разграбване на натрупания огромен обществен капитал.
Първата половина на прехода – за около 15 годишен период – България успя да осъществи „разграждането на старата система“ и трансформирането на икономическата власт на държавата в икономическа власт на близки до центъра на бившата комунистическа партия и нейните сателити (чрез прословутите „куфарчета“ и предаването за „управление“ на предприятията, включително и ограбването на външнотърговските дружества), реститути, приватизатори, бандитски групировки, „чевръсти“ политици, външни инвеститори. И ако наличните основни фондове през 1990 г. (създадени с труда на цялото общество!) са били в размер на 140 405 600 000 лв., или по 15 600 лв. на всеки един български гражданин, то именно процесите на прехвърляне на собствеността автоматично превърнаха някои в мултимилионери, а милиони хора останаха излъгани! Сега ще дам малка гатанка на всички, които имат желание да смятат: според НСИ индексът на потребителските цени за месец септември 2019 г. спрямо месец януари 1991 г. e 272 196.4%, т.е. инфлацията е 272 196.4%[7] . Въпросът е: колко е загубил всеки български граждани, ако не е получил своя дял от 15 600 лв. в началото на периода? Главозамайващи суми, доказващи какъв пладнешки грабеж е осъществен под маската на „прехода“! Сега може да се разбере, че някои са завършили своя „преход“ доста по-рано от другите и живеят отдавна в „царството на свободата“! Ще посмее ли някой да отвори грабителските „досиета на прехода“?! В икономическо отношение преходът бе осъществен от държавна собственост към частна собственост и „вандалски капитализъм“ (Угрешич, Д., 2017).
Но „приватизирането“ на икономическата власт и прехвърлянето й в ръцете на новобогаташите не води до изграждането на „пазарна“ икономика. Всъщност „пазарна икономика“ означава всеки да се стреми (в условията наистина на свободна конкуренция) да предложи на пазара това, от което имат нужда хората; на цена, която отговаря на разноските; във време и място, където е удобно на купувача; с точна информация за качествата на продукта. Обратно, българският гражданин получава онова, което носи максимална печалба, а не онова, което е качествено (снижаването на качеството чрез заменки е печелившо); на цени, които обикновено са по-високи от аналозите в други страни; с „крива“ информация, която нагло лъже потребителите. Освен това, аксиома за пазарната икономика е всеки да живее според количеството и качеството на благата, които предоставя на пазара, а не според ренти, собственост и наследства; пазарната икономика не означава огромни „помощи“ за изграждането на къщи за гости, субсидии за производители, щедри европейски фондове за олигарси; обществени поръчки за кръговете на корумпирани политици и т.н. 30 години след началото на „прехода“ може определено да се твърди че „пазарната икономика“ в България не е доминантна! Какво има ли? От едната страна, има микс от олигархия, местни „владичества“, криминални богаташи, политическа корупция; от другата страна, има унижени и оскърбени, както бедняци. България е водеща в ЕС по „лошия показател“ през 2018 година, като под линията на бедност от 351 лв. са около 1,5 млн. души.; над 40% от децата живеят в лишения.
Но ако в България няма типична „пазарна икономика“, то има ли „демокрация“? Това е въпросът! Защото такава степен на неравенство между новобогаташи и бедни в тази страна не е било 1 338 години – обществото е устойчиво разделено! Освен това, гражданите на България масово не виждат възможност за промяна на системата чрез избори. В Русия, Украйна и България повече от половината в момента казват, че нещата са по-лоши за повечето хора сега, отколкото по времето на комунизма; на въпроса дали икономическата интеграция на Европа е засилила икономиката на тяхната страна, само 25% в България отговарят положително[8] . И когато такъв дял на открито и прикрито бедни не е имало никога, как тогава някои да не си мечтаят за недемократичните (но небедни) времена на „реалния социализъм“?!
Социално-икономическият разпад винаги води до демографски загуби. Ако през 1990 г. населението на България е било 8 990 800 души, през 2018 г. е останало 7 000 039 според НСИ. Към 1 млн. души са се отправили „нагоре“, не само по „естествени причини“, но и поради влошените (за тях) условия на живот. Други около 1 млн. души са се отправили „на Запад“, където намериха често по-добра и по-високо платена работа, по-спокоен живот, по-добро бъдеще за своите деца. Така че най-бедната страна в ЕС се е превърнала в щедър донор на работна сила за другите страни-членки и за САЩ. За всеки от своите граждани – от раждането до към 20 годишна възраст – българската държава е инвестирала към 20 000 евро; или общо за всички – към 20 млрд. евро; пропуснатите ползи по линия на непроизведения БВП на човек са в размер на 6 309 евро (последните съпоставими данни са от 2015 г.), или 252 360 евро за 40 години от всички напуснали своята родина, или поне 252 млрд. евро сумарно. Съпоставката с получените чисти еврофондове (реално получени минус нашата вноска) показва каква огромна „печалба с отрицателен знак“ има България!
Има, все пак, и нещо хубаво в цялата картина. Това е че благодарение на прословутото българско упорство, на факта че България е член на ЕС и че нашите мигранти оттам не забравят близките си тук, България взе да се връща в средната подгрупа на средноразвитите страни. По Индекс на човешкото развитие страната е вече на 51-во място[9] , но пред нея са все още страни като Бахрейн, Чили, Русия, Черна гора и т.н.
Да обобщим. 30-те години преход не позволиха нито да се изгради „пазарна икономика“, нито да се достигне приемливо качество на демокрация. Затова и тези три десетилетия не са повод за празнуване, а за дълбоко осмисляне както на грешките и препятствията, така и на пътя напред.
- Накъде ще отиваме?
При обща характеристиката на нашата страна, ако използваме общоприетите понятия, в момента България е типичен пример за третичен периферен капитализъм.
Една екстраполационна прогноза подсказва че при 3% икономически растеж ще достигнем средното ниво БВП на ЕС от 2015 г. след малко по-малко от 50 години, някъде към 2065 г. Но ЕС от 2015 г., а не от 2065 г.; ако е от тогава, то и 100 г. може да се окажат малко.
Една нормативна прогноза, ако си позволим да мечтаем за растеж от 6% средногодишно (с инвестиции и от ЕС), обещава към 2040 г. да наближим средата на ЕС (пак от 2015 г.). Но за целта и ЕС трябва да се промени, пожелавайки реална кохезия в обозримо бъдеще; и България ще трябва да предложи друг стандарт на живота на младите свои хора; и „бизнесът“ ще трябва да промени съотношението „печалби- заплати“ в посока на втората част. Mission Impossible, но пък си заслужава да се помисли!
Има ли лечение за мрачните прогнози за България? Животът е по-богат от всякакви предсказания, така че едно „балканско чудо“ не е абсурдно. Има едно прекрасно правило, записано върху една жълта сграда: „Съединението прави силата“. В момента българското общество е фрагментарно, то не отговаря на дефиницията за „общество“. На всички последни избори най-голямата част от хората са от партията на „Голямото негласуващо мнозинство“ (по думите на Ричард Никсън) – тези, които не вярват в баналните приказки за демокрация. не може да има обединение и съгласие при положение, че всички граждани не се приобщят към управлението на своя район, град, регион, страна, съюз. Така че най-доброто лекарство – макар и много дефицитно – е демокрацията. Разбирана не като гласуване на 4-5 години, а като съучастие в общите дела и справедливо разпределяне на създадените блага.
Иначе казано, историята ни тласка много повече към един истински научен „зелен“ социализъм (обхващащ управлението на процеса: производство – първично разпределение – преразпределение – крайно потребление), отколкото към преразпределителна социална държава при неолиберална икономика, каквато има и в момента.
Библиография
Джъд, Тони, Да мислиш двайсети век. Издателство „Colibri“, С., 2018 (2012).
Димитров, Илчо, В правителството на Жан Виденов. Издателство „Захарий Стоянов“, С., 2018.
Димитрова, Аксения, Секретните доклади на Сол Полански за 10 ноември. Издателство „Труд“, С., 2019.
Добринин, Анатолий, Строго секретно. Посланик на Съветския съюз във Вашингтон при шестима президенти (1962-1986). Издателство „Прозорец“, С., 2005 (1997).
Дуранкев, Б., Началото и краят на Третата световна война. С., Университетско издателство „Стопанство”, 1996.
Киърн, Роджър и Томас Кени, Предаденият социализъм. Разрушаването на съветската система. Вътрешни обществено-икономически фактори. 1917-1991. Издателство „Нов свят“, С., 2006 (2004)
Матеев, Е., Структура и управление на икономическата система. Издателство „Наука и изкуство”, С., 1987.
Селени, Иван. От държавен социализъм към посткомунистически капитализъм. Издателство „Изток-Запад“, С., 2019.
Суайцър, Питър, Победа: тайната стратегия на Рейгън за разбиване на СССР. Издателство „Труд”, С., 1999 (1994).
Тодоров, Калин. Зад завесата на прехода. Издателство „Изток-Запад“, С., 2019.
Угрешич, Д., Европа е сепия. Издателство „Панорама“, С., 2017 (2015).
Angela Merkel (2019) In Westdeutschland lebten nicht nur Mutbolzen. Available at: <https://www.spiegel.de/politik/deutschland/angela-merkel-zum-mauerfall-in-westdeutschland-lebten-nicht-nur-mutbolzen-a-1294911.html. [Online] [Accessed 23 November 2019]
[1] „Жителството“ в София е въведено по-рано, през 1942 г., от Софийска община и е „подобрено“ през 1943 г. под влияние на германската управа у нас.
[2] И още: „Така че имахме приятели и семейства, с които празнувахме рождени дни и Коледа, или споделяхме тъга въпреки държавата, разбира се, винаги в известна бдителност пред държавата. Но това, че не бихме могли да пътуваме до Америка, а само до Унгария и България, не е определяло всеки ден. Тъй като тази страна от нашия личен живот в ГДР не се възприема или дори не се игнорира от много западни германци, реакцията на някои източногерманци днес понякога води до своеобразна романтизация“. Въпрос: Какво би станало, ако тези дни ГДР отпразнува 70-годишнината си? Отговор: „В крайна сметка бих могла да реализирам мечтата си. В ГДР жените се пенсионираха на 60 години, така че преди пет години щях да си взема паспорта и да пътувам до Америка. Пенсионерите от ГДР се радваха на свобода на пътуване“. Angela Merkel über 30 Jahre Mauerfall. In Westdeutschland lebten nicht nur Mutbolzen https://www.spiegel.de/politik/deutschland/angela-merkel-zum-mauerfall-in-westdeutschland-lebten-nicht-nur-mutbolzen-a-1294911.html
[3] Наричан също „държавен социализъм“ (Селени, Ив., 2019).
[4] Точни данни в това отношение не се откриват. По тази причина авторът е благодарен на откровените разговори с дейци от върха на БКП, които споделиха своите виждания.
[5] Всяка икономика е пазарна, но от различен тип! Нещо повече – капиталистическата икономика не е тъждествена на пазарната икономика, понеже в центъра на интересите стои печалбата, а не нуждите на потребителите. Освен това, голяма част от транснационалните корпорации са нечестни „корпоративни граждани“ и не плащат или укриват данъци. В САЩ, например, 60 от 500-те най-големи фирми – включително Amazon, Netflix и General Motors, не са платили никакви данъци през 2018 г., въпреки натрупаната печалба от 79 милиарда долара.
[6] „Какво всъщност означава „приватизация“? Приватизацията снема от държавата способността и отговорността да компенсира дефицитите в живота на своите граждани. Освен това, тя освобождава и съвестта на гражданите от същата тази отговорност и те вече нямат усещането, че трябва да поемат заедно товара на колективните проблеми.“ (Джъд, Т., 2018, с. 432)
[7] https://www.nsi.bg/bg/content/2539/калкулатор-на-инфлацията
[8] https://www.pewresearch.org/global/2019/10/15/european-public-opinion-three-decades-after-the-fall-of-communism/
[9] http://hdr.undp.org/en/2018-update
